Русия: страната, в която властва страхът
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Що за народ са руснаците и за какво са способни на такива несгоди? Греши ли Западът, прилагайки личните си полезности към Русия? Как съветската агитация основава безсрамен облик на света пред своите жители? Кое докара до цялостното оглупяване на съветския народ, съгласно Евгения Албац, основен редактор на списанието “The New Times”.
Коментар в " Мрежата “ прави политологът проф. Евгений Дайнов, съобщи БНР:
Какво не знаем за руснаците и за съветското общество?
" Сега се видя намерено разликата сред нас… Пътят на Европа и пътят на Русия се разделят още през 16 век. Докато в Европа се появява концепцията, че всички хора са равни между тях и изключително са равни по това, че имат достолепие и затова права като хора, без значение от това чии жители и жители са, в Русия става тъкмо противоположното. В Русия от средата на 16 век, тъкмо когато тези теории и хрумвания се зараждат в Европа, стартира развой на закрепостяването на популацията, който продължава доникъде на 19 век. /…/ В Европа е вкоренена концепцията, че елементарният човек има достолепие, което би трябвало да бъде уважавано и от това би трябвало да произлизат някакви права за него. Това го няма в Русия! Отделният човек там не се възприема като самостоятелна персона, а по-скоро като зависещ някому. Той приема себе си като част от едно огромно цяло, което се назовава “държава”, и поради това е податлив да счита, че в случай че страната е велика, значи, че и той е популярен, нищо че живее в кочина.
Руснакът не може да разбере западния човек, който си подрежда живота по този начин, че да не живее в кочина и държи страната на една ръка разстояние от личния си свят. Това е напълно неясно за съветския човек, от генерации насам. На руснака му липсва осъзната самостоятелна еднаквост, липсва му осмислянето, че, като обособен субект, той самичък може да дефинира житейския си път. Има един шеф, който ти споделя по кой път да тръгнеш. “
Героизацията на войната
" Това го направи Путин. Израснал съм през 60-те в Москва, а и по-късно не съм прекъсвал връзките с моите съветски другари и сътрудници. Те не бяха такива. Войната през 60-70-те години бе спомняна като смут, който в никакъв случай не трябва да се повтаря, при никакви условия и при никакви условия. Съветският съюз, едвам в края на живота си, въпреки всичко влезе с войска в Афганистан. Преди това потушаваха протести в Чехия и Унгария, само че пълноценна военна инвазия направиха чак най-после към този момент. Така че Съветският съюз имаше доста по-миролюбиво население, тъй като то помнеше войната. Сега, защото към този момент никой не помни войната, се поддадоха на тази агитация на Путин, че Русия е постигнала две неща през цялото си битие – да победи във войната и да направи “великия” Съветски съюз, който бил еднакъв на Америка. Това в никакъв случай не е било по този начин, несъмнено, само че това е идеологията и тук се сливат двете тематики – война и величието на страната, и в този момент руснаците, след 400 години на промиване на мозъци, споделят: " Да, ние още веднъж ставаме велики, ще станем велики посредством война. “
Циничният облик на света
" В края на 80-те години може би, когато никой не вярваше в комунизма, само че всички трябваше да споделят тази религия, в Русия трайно се настани цинизмът. Цинизмът като увереност, че няма истина и че няма положително. А този проблем, с неспособността на съветската всеобща просвета да разграничава положителното от злото, е доста тежък и той е целеустремено развиван от Сталин, и сега от Путин. Какво споделят трудовете на Сталин? Няма нереални “добро” и “зло”, това са ”буржоазни измишльотини”. Добро е това, което оказва помощ на Партията да реализира задачите си, а зло е това, което пречи на Партията да ги реализира. Путин просто сложи на мястото на Партията, на комунистическата партия, страната и в този момент познанието за положително и зло звучи по следния метод: положително е всичко, което оказва помощ на Държавата да бъде велика, в това число и изтреблението на дами и деца в Украйна, а неприятно е всичко, което пречи на Държавата да се развива като велика мощ, от която всички да се опасяват. На тази основа поражда оня цинизъм, който ние знаем и е необятно публикуван в Русия, съгласно който всичко е неистина, няма положително и зло и е прав този, който е най-силен.
Красная войска всех сильней
" Има един абсурд в съветската история: те, Иван Грозни и другите царе, и най-много Борис Годунов, закрепостяват, лишават свободата на хората и ги вършат владеене на други хора. От Петър Първи насам, значи от преди 200 години насам, всичко в Русия, и по време на Съветския съюз, и в този момент, е подчинено на армията. Всеки в Русия, която построява Петър Първи, има някакво обвързване към армията, без значение от това на кое ходило в публичната или обществена подчиненост се намира – всичко е за армията, всеки е зависещ на настояванията на армията. Държавата дава отговор на това, което Любен Каравелов приказва за Отоманската империя, че страната не е страна, а боен стан. И тук, по един абсурден метод, Русия губи множеството войни, макар че там всичко е подчинено на потребностите на армията, множеството войни, в случай че сметнете, ги губи, губи и сегашната. “
Страдалната съветска интелигенция
“Руската интелигенция сега, на процедура, не съществува. Само обособени нейни представители ги има, сред които трима мои другари. /…/ Всичко кънти от празнина в Москва, само че изгубването на съветската интелигенция стартира още при Сталин. Царете, императорите тормозят интелигенцията си, само че гледат да не я изтребват, тъй като би трябвало да се покажат пред западните си родственици - крале, а Сталин изтребва интелигенцията съвсем до крайник. Тя се възвръща, в някакви размери, през 60-70 те години на 20 век, притисната е от руската власт през 80-те години и сега я няма. Сред тези 4 милиона руснаци, които са напуснали от февруари насам, Русия е това, което бихме нарекли „ съветската интелигенция “. /…/
Страхът като метод на приложимост
" Идеалът е страхът и всички да пълзят ничком. /…/ Те не знаят какво е това “човешко достолепие на обособения човек”, те не могат да си показват по какъв начин могат да имат съратници, сътрудници или другари даже. Там е единствено боязън. Онзи, който го е боязън от нас, ние ще го считаме за наш човек. /../Западните водачи чак в този момент схванаха това нещо и по тази причина вижте какъв брой са афектирани на Путин. Те му предлагаха другарство и партньорство, а той им сподели стоманения пестник.
Свободният и спретнат живот
" На първо място е онази гняв на всеки деспот и на всеки диктаторски народ, която те изпитват против всеки различен, който не живее в тирания, също така не живее в кочина, подредил си е селцата, градчетата, градинките, тротоарите, както украинците вършат. Има коренна разлика сред руснаците и украинците. Вижте украинските села, вижте съветските села – чудовищна разлика. Тази гняв още Чърчил я е отбелязал през 30-те години и той споделя, че главното подобие сред болшевиците, както ги назовава, и хитлеристите е, че те в идентична степен ненавиждат нас, демократите, либералите, които живеят свободно и подредено, и без да се кланят никому. Значи тази гняв сега, съветската против украинците, е " от кое място накъде “ и идва въпросът: „ " Кой ти разреши да си живееш живота както си искаш? “/…/ Никога не си слагат въпроса, който великият български общественик Константин Стоилов слага пред българите в Народното събрание в края на 19 век. Той споделя, че ние сме млада, нова България, нова страна, и няма с какво да впечатлим останалите страни по този начин, че да ни извърнат внимание, нито ще бъдем велика военна мощ, нито велики учени, само че ние можем да ги впечатлим, в случай че си подредим къщичката по този начин, че като влезе някой непознат човек, да каже: " Ей, какви подредени хора, какви проведени хора “, които на фона на руснаците, сега са украинците. Тази гняв идва оттова. “
Що за народ са руснаците и за какво са способни на такива несгоди? Греши ли Западът, прилагайки личните си полезности към Русия? Как съветската агитация основава безсрамен облик на света пред своите жители? Кое докара до цялостното оглупяване на съветския народ, съгласно Евгения Албац, основен редактор на списанието “The New Times”.
Коментар в " Мрежата “ прави политологът проф. Евгений Дайнов, съобщи БНР:
Какво не знаем за руснаците и за съветското общество?
" Сега се видя намерено разликата сред нас… Пътят на Европа и пътят на Русия се разделят още през 16 век. Докато в Европа се появява концепцията, че всички хора са равни между тях и изключително са равни по това, че имат достолепие и затова права като хора, без значение от това чии жители и жители са, в Русия става тъкмо противоположното. В Русия от средата на 16 век, тъкмо когато тези теории и хрумвания се зараждат в Европа, стартира развой на закрепостяването на популацията, който продължава доникъде на 19 век. /…/ В Европа е вкоренена концепцията, че елементарният човек има достолепие, което би трябвало да бъде уважавано и от това би трябвало да произлизат някакви права за него. Това го няма в Русия! Отделният човек там не се възприема като самостоятелна персона, а по-скоро като зависещ някому. Той приема себе си като част от едно огромно цяло, което се назовава “държава”, и поради това е податлив да счита, че в случай че страната е велика, значи, че и той е популярен, нищо че живее в кочина.
Руснакът не може да разбере западния човек, който си подрежда живота по този начин, че да не живее в кочина и държи страната на една ръка разстояние от личния си свят. Това е напълно неясно за съветския човек, от генерации насам. На руснака му липсва осъзната самостоятелна еднаквост, липсва му осмислянето, че, като обособен субект, той самичък може да дефинира житейския си път. Има един шеф, който ти споделя по кой път да тръгнеш. “
Героизацията на войната
" Това го направи Путин. Израснал съм през 60-те в Москва, а и по-късно не съм прекъсвал връзките с моите съветски другари и сътрудници. Те не бяха такива. Войната през 60-70-те години бе спомняна като смут, който в никакъв случай не трябва да се повтаря, при никакви условия и при никакви условия. Съветският съюз, едвам в края на живота си, въпреки всичко влезе с войска в Афганистан. Преди това потушаваха протести в Чехия и Унгария, само че пълноценна военна инвазия направиха чак най-после към този момент. Така че Съветският съюз имаше доста по-миролюбиво население, тъй като то помнеше войната. Сега, защото към този момент никой не помни войната, се поддадоха на тази агитация на Путин, че Русия е постигнала две неща през цялото си битие – да победи във войната и да направи “великия” Съветски съюз, който бил еднакъв на Америка. Това в никакъв случай не е било по този начин, несъмнено, само че това е идеологията и тук се сливат двете тематики – война и величието на страната, и в този момент руснаците, след 400 години на промиване на мозъци, споделят: " Да, ние още веднъж ставаме велики, ще станем велики посредством война. “
Циничният облик на света
" В края на 80-те години може би, когато никой не вярваше в комунизма, само че всички трябваше да споделят тази религия, в Русия трайно се настани цинизмът. Цинизмът като увереност, че няма истина и че няма положително. А този проблем, с неспособността на съветската всеобща просвета да разграничава положителното от злото, е доста тежък и той е целеустремено развиван от Сталин, и сега от Путин. Какво споделят трудовете на Сталин? Няма нереални “добро” и “зло”, това са ”буржоазни измишльотини”. Добро е това, което оказва помощ на Партията да реализира задачите си, а зло е това, което пречи на Партията да ги реализира. Путин просто сложи на мястото на Партията, на комунистическата партия, страната и в този момент познанието за положително и зло звучи по следния метод: положително е всичко, което оказва помощ на Държавата да бъде велика, в това число и изтреблението на дами и деца в Украйна, а неприятно е всичко, което пречи на Държавата да се развива като велика мощ, от която всички да се опасяват. На тази основа поражда оня цинизъм, който ние знаем и е необятно публикуван в Русия, съгласно който всичко е неистина, няма положително и зло и е прав този, който е най-силен.
Красная войска всех сильней
" Има един абсурд в съветската история: те, Иван Грозни и другите царе, и най-много Борис Годунов, закрепостяват, лишават свободата на хората и ги вършат владеене на други хора. От Петър Първи насам, значи от преди 200 години насам, всичко в Русия, и по време на Съветския съюз, и в този момент, е подчинено на армията. Всеки в Русия, която построява Петър Първи, има някакво обвързване към армията, без значение от това на кое ходило в публичната или обществена подчиненост се намира – всичко е за армията, всеки е зависещ на настояванията на армията. Държавата дава отговор на това, което Любен Каравелов приказва за Отоманската империя, че страната не е страна, а боен стан. И тук, по един абсурден метод, Русия губи множеството войни, макар че там всичко е подчинено на потребностите на армията, множеството войни, в случай че сметнете, ги губи, губи и сегашната. “
Страдалната съветска интелигенция
“Руската интелигенция сега, на процедура, не съществува. Само обособени нейни представители ги има, сред които трима мои другари. /…/ Всичко кънти от празнина в Москва, само че изгубването на съветската интелигенция стартира още при Сталин. Царете, императорите тормозят интелигенцията си, само че гледат да не я изтребват, тъй като би трябвало да се покажат пред западните си родственици - крале, а Сталин изтребва интелигенцията съвсем до крайник. Тя се възвръща, в някакви размери, през 60-70 те години на 20 век, притисната е от руската власт през 80-те години и сега я няма. Сред тези 4 милиона руснаци, които са напуснали от февруари насам, Русия е това, което бихме нарекли „ съветската интелигенция “. /…/
Страхът като метод на приложимост
" Идеалът е страхът и всички да пълзят ничком. /…/ Те не знаят какво е това “човешко достолепие на обособения човек”, те не могат да си показват по какъв начин могат да имат съратници, сътрудници или другари даже. Там е единствено боязън. Онзи, който го е боязън от нас, ние ще го считаме за наш човек. /../Западните водачи чак в този момент схванаха това нещо и по тази причина вижте какъв брой са афектирани на Путин. Те му предлагаха другарство и партньорство, а той им сподели стоманения пестник.
Свободният и спретнат живот
" На първо място е онази гняв на всеки деспот и на всеки диктаторски народ, която те изпитват против всеки различен, който не живее в тирания, също така не живее в кочина, подредил си е селцата, градчетата, градинките, тротоарите, както украинците вършат. Има коренна разлика сред руснаците и украинците. Вижте украинските села, вижте съветските села – чудовищна разлика. Тази гняв още Чърчил я е отбелязал през 30-те години и той споделя, че главното подобие сред болшевиците, както ги назовава, и хитлеристите е, че те в идентична степен ненавиждат нас, демократите, либералите, които живеят свободно и подредено, и без да се кланят никому. Значи тази гняв сега, съветската против украинците, е " от кое място накъде “ и идва въпросът: „ " Кой ти разреши да си живееш живота както си искаш? “/…/ Никога не си слагат въпроса, който великият български общественик Константин Стоилов слага пред българите в Народното събрание в края на 19 век. Той споделя, че ние сме млада, нова България, нова страна, и няма с какво да впечатлим останалите страни по този начин, че да ни извърнат внимание, нито ще бъдем велика военна мощ, нито велики учени, само че ние можем да ги впечатлим, в случай че си подредим къщичката по този начин, че като влезе някой непознат човек, да каже: " Ей, какви подредени хора, какви проведени хора “, които на фона на руснаците, сега са украинците. Тази гняв идва оттова. “
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ