В България няма турци
ФАКТИ разгласява отзиви с необятен набор от гледни точки, с цел да предизвиква градивни диспути.
Имах персонални усещания по този въпрос от двете години военна работа, прекарана един до друг с „ български турци “. Впечатленията ми се трансфораха в убеждения през декември 1984 година в Париж.
Както постоянно правех всяка събота, аз се упътих към улица Брюнел. Там близо до „ Триумфалната арка “ се намираше седалището на Българско освободително движение (българска полити. Българско Освободително Движение, най-голямата антикомунистическа организация в странство. Нейният ръководител Ценко Барев издаваше месечно списание „ Бъдеще “, в което разгласих публикации и разкази. В тясната канцелария се събираха земеделци, демократи и анархисти. Всички – политически емигранти. В тази декемврийска събота времето беше извънредно студено. Валеше мразовит дъжд, който преминаваше в сняг. Когато проникнах в задния двор, където се намираше канцеларията, аз бях сюрпризиран от десетметрова опашка, в която имаше дами и даже дребни деца. Всички бяха с измачкани облекла и с плачевен тип. Минах към тях и отворих вратата на канцеларията. Тя беше препълнена и присъстващите стояха прави. Бай Ценко дърпаше нервно от лулата си и въртеше телефона.
Когато ме видя, Ценко сподели – Това са „ нашите “ турци. Трябва да им оказваме помощ! Излизаме с декларация. Виж я тук, на бюрото е!
Явно не беше момента за разискване на идващия брой на списанието. За сметка на това, научих от Ценко Барев, че в Земеделския съюз, най-старата и мощна политическа партия на България, постоянно е имало български мюсюлмани. Че съжителството им с етническите българи в никакъв случай не е било проблем.
Следващия ден – неделя прекарах в търсене на пресни вести. В главата ми се въртяха купища въпроси, които не ме оставяха на мира. В първите часове на идващия понеделник стопирах колата си пред турското посолство. Чаках до обяд. Пред вратата му нямаше никаква опашка. Постъпих по същия метод на другия ден и в сряда. Пак нищо. Никакъв напор от хора, с изключение на елементарни гости. Нито в края на годината, нито първоначално другата. За разлика от спокойствието пред турската легация, пред канцеларията на Ценко Барев скупчването на „ наши турци “, търсещи убежищте във Франция продължи с месеци. Тези хора не търсеха помощ като преследвано „ малцинство “, а като български жители, чиито права бяха погазени. Доверието им в българите беше непокътнато, тъй като съзнаваха, че ориста ни е обща.
Пет години след тези събития, „ Берлинската стена “ бе съборена и представители на Съюз на демократичните сили започнаха да посещават Париж. При мен първи пристигна Стефан Савов. Човек с висока просвета, минал през лагерите на системата и възобновил „ Демократическата партия “. Бай Стефан имаше среща с някогашният президент Валери Жискар д'Дестен, само че не познаваше Париж. Помогнах му да откри адреса и го изчаках в близкото бистро. След срещата ние посветихме повече от два часа на разходка по крайбрежията на Сена. Тогава за първи път чух за концепцията на Андрей Луканов, подкрепена от Жельо Желев за основаване на Движение за права и свободи. Противопоставих се с куп причини и нагледни образци за наличието на мюсюлмани във всички партии и институции, даже на министерски длъжности във Франция. Разказах му за видяното от мен пред канцеларията на Българско освободително движение (българска полити. Настоявах пред моя посетител за изгодата от обединяване на всички български жители, без значение от вероизповеданието и етническия им генезис, освен по образец на Франция, само че като типична българска традиция. Стефан се колебаеше.
През октомври 1991 година, Конституционния съд се произнесе за основаването на Движение за права и свободи в несъгласие с Конституцията. Според главния закон, решение се взима със 6 гласа плюс 1, от всички 12. По време на гласуването, един от съдиите се залостил в тоалетната и останал там до края. През декември същата година получих писмо от новият ръководител на Народното събрание, в което Стефан Савов ми обясняваше, че основаването на тази партия ще улесни влизането на България в Европейския съюз. Страната ни в действителност бе призната в съюза, само че не с помощта на новосъздаденото политическо придвижване, а тъй като в Европа правата се подсигуряват от общи институции на страните членки. Партии бранители на права – няма! Това е същността на съюза сплотяващ 500 милиона жители. За мен особено, тази основна детайлност е образецът, който би трябвало да следват балканските нации. И всякога когато слушам въпроса – Колко турци има в България? - взимам образец от гърците. На въпроса – Колко македонци има в Гърция? - те дават отговор – Македонците са в Македония, тук има единствено гърци. Подобен е и моя отговор – В България няма турци!
Има обаче Движение за права и свободи, която се утвърди като „ машина за гласоподаване “, за скрита или открита помощ на всички изредили се български ръководещи, против сделки. Винаги съм твърдял и не преставам да настоявам, че тази основна позиция е нездравословна за българското общество и нация като цяло, тъй като обслужва обособени частни ползи. Организирано като компания, със стопанска база, придвижването обезпечава хляба на членовете си и ги държи според. При всички избори процентите на пуснатите от Движение за права и свободи бюлетини в никакъв случай не се трансформират повече от 1% надолу, или нагоре. При състояние, че никаква партия (до сега) не печели 51%, всички претенденти за власт си запушват ушите във връзка с правилата и вършат „ благи очи “ на единствената етническа партия в Европа.
Всички като се изключи Вътрешна македонска революционна организация. Фалшивите „ македонци “ извличат най-голяма изгода от „ етническото напрежение “. Без Движение за права и свободи, Вътрешна македонска революционна организация вместо партия щеше да бъде „ Институт за опознаване и другарство на балканските нации “.
Имах персонални усещания по този въпрос от двете години военна работа, прекарана един до друг с „ български турци “. Впечатленията ми се трансфораха в убеждения през декември 1984 година в Париж.
Както постоянно правех всяка събота, аз се упътих към улица Брюнел. Там близо до „ Триумфалната арка “ се намираше седалището на Българско освободително движение (българска полити. Българско Освободително Движение, най-голямата антикомунистическа организация в странство. Нейният ръководител Ценко Барев издаваше месечно списание „ Бъдеще “, в което разгласих публикации и разкази. В тясната канцелария се събираха земеделци, демократи и анархисти. Всички – политически емигранти. В тази декемврийска събота времето беше извънредно студено. Валеше мразовит дъжд, който преминаваше в сняг. Когато проникнах в задния двор, където се намираше канцеларията, аз бях сюрпризиран от десетметрова опашка, в която имаше дами и даже дребни деца. Всички бяха с измачкани облекла и с плачевен тип. Минах към тях и отворих вратата на канцеларията. Тя беше препълнена и присъстващите стояха прави. Бай Ценко дърпаше нервно от лулата си и въртеше телефона.
Когато ме видя, Ценко сподели – Това са „ нашите “ турци. Трябва да им оказваме помощ! Излизаме с декларация. Виж я тук, на бюрото е!
Явно не беше момента за разискване на идващия брой на списанието. За сметка на това, научих от Ценко Барев, че в Земеделския съюз, най-старата и мощна политическа партия на България, постоянно е имало български мюсюлмани. Че съжителството им с етническите българи в никакъв случай не е било проблем.
Следващия ден – неделя прекарах в търсене на пресни вести. В главата ми се въртяха купища въпроси, които не ме оставяха на мира. В първите часове на идващия понеделник стопирах колата си пред турското посолство. Чаках до обяд. Пред вратата му нямаше никаква опашка. Постъпих по същия метод на другия ден и в сряда. Пак нищо. Никакъв напор от хора, с изключение на елементарни гости. Нито в края на годината, нито първоначално другата. За разлика от спокойствието пред турската легация, пред канцеларията на Ценко Барев скупчването на „ наши турци “, търсещи убежищте във Франция продължи с месеци. Тези хора не търсеха помощ като преследвано „ малцинство “, а като български жители, чиито права бяха погазени. Доверието им в българите беше непокътнато, тъй като съзнаваха, че ориста ни е обща.
Пет години след тези събития, „ Берлинската стена “ бе съборена и представители на Съюз на демократичните сили започнаха да посещават Париж. При мен първи пристигна Стефан Савов. Човек с висока просвета, минал през лагерите на системата и възобновил „ Демократическата партия “. Бай Стефан имаше среща с някогашният президент Валери Жискар д'Дестен, само че не познаваше Париж. Помогнах му да откри адреса и го изчаках в близкото бистро. След срещата ние посветихме повече от два часа на разходка по крайбрежията на Сена. Тогава за първи път чух за концепцията на Андрей Луканов, подкрепена от Жельо Желев за основаване на Движение за права и свободи. Противопоставих се с куп причини и нагледни образци за наличието на мюсюлмани във всички партии и институции, даже на министерски длъжности във Франция. Разказах му за видяното от мен пред канцеларията на Българско освободително движение (българска полити. Настоявах пред моя посетител за изгодата от обединяване на всички български жители, без значение от вероизповеданието и етническия им генезис, освен по образец на Франция, само че като типична българска традиция. Стефан се колебаеше.
През октомври 1991 година, Конституционния съд се произнесе за основаването на Движение за права и свободи в несъгласие с Конституцията. Според главния закон, решение се взима със 6 гласа плюс 1, от всички 12. По време на гласуването, един от съдиите се залостил в тоалетната и останал там до края. През декември същата година получих писмо от новият ръководител на Народното събрание, в което Стефан Савов ми обясняваше, че основаването на тази партия ще улесни влизането на България в Европейския съюз. Страната ни в действителност бе призната в съюза, само че не с помощта на новосъздаденото политическо придвижване, а тъй като в Европа правата се подсигуряват от общи институции на страните членки. Партии бранители на права – няма! Това е същността на съюза сплотяващ 500 милиона жители. За мен особено, тази основна детайлност е образецът, който би трябвало да следват балканските нации. И всякога когато слушам въпроса – Колко турци има в България? - взимам образец от гърците. На въпроса – Колко македонци има в Гърция? - те дават отговор – Македонците са в Македония, тук има единствено гърци. Подобен е и моя отговор – В България няма турци!
Има обаче Движение за права и свободи, която се утвърди като „ машина за гласоподаване “, за скрита или открита помощ на всички изредили се български ръководещи, против сделки. Винаги съм твърдял и не преставам да настоявам, че тази основна позиция е нездравословна за българското общество и нация като цяло, тъй като обслужва обособени частни ползи. Организирано като компания, със стопанска база, придвижването обезпечава хляба на членовете си и ги държи според. При всички избори процентите на пуснатите от Движение за права и свободи бюлетини в никакъв случай не се трансформират повече от 1% надолу, или нагоре. При състояние, че никаква партия (до сега) не печели 51%, всички претенденти за власт си запушват ушите във връзка с правилата и вършат „ благи очи “ на единствената етническа партия в Европа.
Всички като се изключи Вътрешна македонска революционна организация. Фалшивите „ македонци “ извличат най-голяма изгода от „ етническото напрежение “. Без Движение за права и свободи, Вътрешна македонска революционна организация вместо партия щеше да бъде „ Институт за опознаване и другарство на балканските нации “.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ