Европейците и техните партньори трябва да се разделят с илюзията,

Европейците и техните сътрудници би трябвало да се разделят с илюзията, че сякаш мощните режими в арабския свят подсигуряват някаква непоклатимост. Европа и отсега нататък би трябвало да оказва помощ, само че да я обвързва с избрани условия.

Достатъчно е да хвърлим единствено незадълбочен взор към политическата карта осем години след революционното експлоадиране на Арабската пролет, с цел да установим, че от очакванията на хората за живот в достолепие и народна власт не е останало съвсем нищо.

След това най-мащабно надигане на хората в арабския свят, там настъпиха не мечтаните от тях  времена на „ самун, независимост и обществена правдивост ", а безпорядък и опустошения. Либия е пред раздробяване, а в Йемен, бедняшката барака на арабския свят, може би следва най-голямата филантропична злополука в света, счита Организация на обединените нации. Само в Египет царува някакво успокоение, само че то е по-скоро лъжливо, надали не мъртвешко.

В същото време част от страните на Арабската пролет се трансфораха в полесражение на районни спорове. Войната в Сирия, която години наред се водеше като жесток конфликт на верска основа, се интернационализира и се трансформира в районна и интернационална задочна борба сред трети сили. Онова, което стартира като кротичък протест против жестокия режим на клана Асад, в това време към този момент е международен спор.

Единствено в Тунис, родината на арабското придвижване за народна власт, преходът от тирания към народовластие би могъл да се развие добре, само че единствено в случай че страната се оправи с икономическите си проблеми. И Западът във всички случаи би трябвало да подкрепя демократичния модел на тази страна.

Защо арабите потеглиха на протест?

Защото обаче се стигна дотук? Защо демократичният напредък на Арабската пролет, за какво очакванията за по-
Редакцията предлага
добър живот в независимост и достолепие, в последна сметка се провалиха? Сигурно има доста аргументи, които обаче са свързани не толкоз с локалната просвета, колкото с тежкото завещание на диктатурите. За да разберем вярно протичащото се, би трябвало да подчертаем нещо доста значимо: протестът на арабите беше резултат от рецесията на националните страни в района – а не негова причина.

Главна причина за тази рецесия е тежкият неуспех на ръководещите (обикновено военни) елити в опита им да изградят съвременна държавност. Тези елити управляват слабите институции и запаси на страните и прекомерно постоянно ги употребяват само в своя полза. С течение на времето те се бяха откъснали от всекидневните грижи и болки на болшинството хора в района. А отводът им да се погрижат най-малко за някаква минимална правдивост, дефинитивно умъртви доверието към властта в арабския свят – и изключително в Египет.

Така с течение на времето всички арабски „ режими на страха " ставаха все по-слаби стопански и все по-репресивни. Ислямистките партии последователно се трансфораха в контравласт, само че паралелно с това забавиха и естественото развиване на човешкия капацитет.

Разбира се, съществува и трети път: развиването на демократично гражданско общество. Само че арабските режими целеустремено го заприщват. Арабските деспоти от много време се тревожат доста по-малко от конкуренцията на ислямистите, тъй като добре знаят, че в случай че опре ножът до кокала, Западът ще избере „ по-малкото зло " и ще помогне на тиранията, а не на ислямизма.

Реставрация на авторитаризма, купища нерешени проблеми

От 2013 година насам в арабския свят върви таман реституция на авторитаризма, която не предлага никакви допустими отговори на провокациите на днешния и утрешния ден. А това е изключително обезпокоително, като имаме поради, че социално-икономическите проблеми, които в действителност доведоха до Арабската пролет, освен не са решени, само че даже внезапно се утежниха. Днес всеки трети човек в арабския свят е по-млад от 23 години, така че за идните 20 години районът ще има потребност от най-малко 50 милиона нови работни места. Само че никой не знае от кое място ще се появят те. На този декор можем да се притесняваме, че без дълбоки политически и стопански промени страни като Египет, да вземем за пример, скоро могат да станат неуправляеми.

Лоай Мъдхун

Точно на това място Западът би трябвало уверено да се намеси. Германия и нейните сътрудници би трябвало и отсега нататък да оферират помощ, само че да обвързват това предложение с избрани условия. И най-много с условието да се води сериозна битка против всеобщо публикуваната корупция, да се организират стопански промени, да се предизвиква възникването на междинна класа, гражданско общество и господство на закона. Европейците и техните сътрудници би трябвало най-сетне да се разделят с илюзията, че сякаш мощните репресивни режими подсигуряват някаква непоклатимост в района. Защото в реалност тиранията в никакъв случай не е постоянна.