Извинете, може ли да мина?
Ето това изречение участва постоянно в всекидневието ми. Разбирам, че не сме мравки да вървим в колона, само че дали нямаше да е неприятно да сме?
Нямам отговор за това, дали от неведение, дали тъй като не ни пука за близките, само че не постоянно съблюдаваме общоприети правила, за това по какъв начин да се движим по улиците. Може би някои ще кажат – абе ти ли ще ми кажеш какво да върша. Не, не съм аз. Само ще споделя, „ епизоди ” от живота ми - обстановки, които допускам са се случвали и на вас.
Да се движим в обособените за това места – алеи, тротоари. Ако минем през тревната повърхност, какъв брой път мислим, че спестяваме? Да не приказваме за вероятността да настъпиш нещо, оставено от кучетата.
Да се движим отдясно. Вървя, против мен: човек движещ се в (негово) ляво. Започва един танц, аз наляво, той надясно, аз надясно, той наляво. Почти виенски валс. По предписание човек би следвало да се движи отдясно. Aко настигнем човек и желаеме да го изпреварим, би следвало да го вършим от лявата му страна.
Да отстъпваме на по-голяма група да минат. Снегът е затрупал града. Придвижването по тротоара се прави в необятна една педя пътечка отъпкана от по-ранобудните.
Съсредоточено зад мен се движат още 5-6 индивида. Срещу нас една дама – застава на пътечката и точка. Всички се изреждаме да влезнем в преспата сняг с цел да мине тя. Културно е, щом сте самичък, да дадете път на по-голямата група хора.
Максимално се движим по трима в една линия. И това единствено в случай че тротоара е доста необятен. Пет индивида движещи се хоризонтално са си напряко укрепление на улицата. Когато пък се движим по двойки е добре да сме относително компактно до другия човек, с цел да излиза наяве за отсрещните хора, че не е нужно да се промушват сред двама ни.
Да не стопираме по средата на нищото. Това ми е обичаната част. Изведнъж дамата пред мен взема решение да застане по средата на пътя - да си поговори с някой срещнат прочут, или другар по телефона, да си бърка в чантата да търси господ знае какво, да хапне сандвича взет от прилежащата будка или просто да стои и да гледа неориентирано. Без да се наскърбяват, същото деяние правят и майките с колички и велосипедистите. А когато кажа „ Извинете може ли да мина ” ме гледат като че ли съм отправила смъртна засегнатост.
Да не стопираме ненадейно. Вървя по стеснен тротоар, с паркирали коли на него (?). Всички се движим в индианска нишка, пазейки се да не би някой да изскочи от магазина (бивши гаражи) и да ни отнесе с вратата. Изведнъж индивида пред мен забива спирачки и впива взор във витрините. Едва съумявам да не се кача на врата му. Нормално е да се движим по метод подсказващ дейностите ни на другите хора.
Да не използваме чадъра „ за оръжие ”. Завали ли – край. Всеки се шмугва под чадъра, размахва, накланя, събира, отваря, върти – и всичко това без да види, че може да извади окото на индивида добродушно чакащ зеления светофар. Все отново, към нас постоянно има други човеци, в реда на нещата е да се съобразяваме с това, че не сме единствени във Вселената.
Знам, че да правиш някои от тези неща в днешните времена е извънредно мъчно, само че не и невероятно. Винаги може да стартираме от някъде. А в случай че някой ви каже „ Извинете, може ли да мина? ” – то несъмнено съм аз.
Нямам отговор за това, дали от неведение, дали тъй като не ни пука за близките, само че не постоянно съблюдаваме общоприети правила, за това по какъв начин да се движим по улиците. Може би някои ще кажат – абе ти ли ще ми кажеш какво да върша. Не, не съм аз. Само ще споделя, „ епизоди ” от живота ми - обстановки, които допускам са се случвали и на вас.
Да се движим в обособените за това места – алеи, тротоари. Ако минем през тревната повърхност, какъв брой път мислим, че спестяваме? Да не приказваме за вероятността да настъпиш нещо, оставено от кучетата.
Да се движим отдясно. Вървя, против мен: човек движещ се в (негово) ляво. Започва един танц, аз наляво, той надясно, аз надясно, той наляво. Почти виенски валс. По предписание човек би следвало да се движи отдясно. Aко настигнем човек и желаеме да го изпреварим, би следвало да го вършим от лявата му страна.
Да отстъпваме на по-голяма група да минат. Снегът е затрупал града. Придвижването по тротоара се прави в необятна една педя пътечка отъпкана от по-ранобудните.
Съсредоточено зад мен се движат още 5-6 индивида. Срещу нас една дама – застава на пътечката и точка. Всички се изреждаме да влезнем в преспата сняг с цел да мине тя. Културно е, щом сте самичък, да дадете път на по-голямата група хора.
Максимално се движим по трима в една линия. И това единствено в случай че тротоара е доста необятен. Пет индивида движещи се хоризонтално са си напряко укрепление на улицата. Когато пък се движим по двойки е добре да сме относително компактно до другия човек, с цел да излиза наяве за отсрещните хора, че не е нужно да се промушват сред двама ни.
Да не стопираме по средата на нищото. Това ми е обичаната част. Изведнъж дамата пред мен взема решение да застане по средата на пътя - да си поговори с някой срещнат прочут, или другар по телефона, да си бърка в чантата да търси господ знае какво, да хапне сандвича взет от прилежащата будка или просто да стои и да гледа неориентирано. Без да се наскърбяват, същото деяние правят и майките с колички и велосипедистите. А когато кажа „ Извинете може ли да мина ” ме гледат като че ли съм отправила смъртна засегнатост.
Да не стопираме ненадейно. Вървя по стеснен тротоар, с паркирали коли на него (?). Всички се движим в индианска нишка, пазейки се да не би някой да изскочи от магазина (бивши гаражи) и да ни отнесе с вратата. Изведнъж индивида пред мен забива спирачки и впива взор във витрините. Едва съумявам да не се кача на врата му. Нормално е да се движим по метод подсказващ дейностите ни на другите хора.
Да не използваме чадъра „ за оръжие ”. Завали ли – край. Всеки се шмугва под чадъра, размахва, накланя, събира, отваря, върти – и всичко това без да види, че може да извади окото на индивида добродушно чакащ зеления светофар. Все отново, към нас постоянно има други човеци, в реда на нещата е да се съобразяваме с това, че не сме единствени във Вселената.
Знам, че да правиш някои от тези неща в днешните времена е извънредно мъчно, само че не и невероятно. Винаги може да стартираме от някъде. А в случай че някой ви каже „ Извинете, може ли да мина? ” – то несъмнено съм аз.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ