А каква искаме да бъде България? |
Ето, разсънвам се аз през нощта и идва положителната самодива, и споделя: " Пожелай си нещо! " Е, какво бих си поискала аз? Освен аз и най-много моите близки да сме здрави, и да бях останала на Запад преди 20 години, както направиха доста огромна част от моите другари? И отново със свито сърце бих прошепнала последното, тъй като аз моята страна я обичам мощно и доста бих желала да можех да пребивавам и да се осъществявам тук почтено и почтено.
Говорихме си с един другар по какъв начин в действителност ние знаем какво НЕ желаеме, само че мъчно се сплотяваме към това, което в действителност бихме желали, а и рядко можем да го формулираме тъкмо, като споменем съответни ограничения за постигането му. Социалните мрежи са цялостни с обети, насмешки и рецензии, а едно време, по оня мракобесен соц, бяха измислили термина " градивна рецензия " – такава, за жал, се среща все по-рядко. Т.е. рецензия има и то в обилие, само че никой не предлага градивни решения. Защото – както в фамозния нов род в общественото всеобщо изложение на позиции на всички по всички тематики, така наречен " хейт " – всеки може и счита за наложително да подлага на критика, само че истината е, че малко на брой знаят по какъв начин да създадат нещото и то – по-добре. Лесно е да се видят минусите на всичко, мъчно е да се гради, да се работи, да се прави. Така е.
Затова и се замислих каква желая да бъде България – такава, че да не се постанова да отглеждаме деца-емигранти, тъй като тук просто " не се живее ".
Напоследък върви една нова " опорка ", че то " И там е така` – разбирай: Брюксел, Америка, Западна Европа. Не бих споделила, не инцидентно има самостоятелни, интернационалните проучвания и ранглисти на равнищата на корупция в обособените страни, както и на равнищата на благополучие, на беднотия, на здраве и така нататък (Няма да напомням, че ние сме последни на всички места.) Лично аз мога да потвърждавам с персоналните си наблюдения, че нито италианците, нито гърците, нито американците са удовлетворени от публичната си уредба, от метода, по които действа администрацията им или от персоналната си реализация и разцвет. Но пък там са си измислили механизми, посредством които да трансформират това, което не утвърждават. Много се писа в последно време, че когато гърците стачкуват, стопира цялата страна, а и като не харесват едно ръководство – те незабавно основават опция и гласоподават за нея на последващи избори. (Нещо, което тук не се случва към този момент 16 години, след злощастната приказка за завръщането на Царя в неговото царство-господарство.) Виждала съм какво предизвиква една стачка на транспортните служащи в Италия да вземем за пример – става известно съдбовна за островите им, тъй като всеки достъп до тях стопира за през целия ден. Знам още, по силата на горчив опит, че сега в Гърция лекарите работят за по 300-400 евро заплата; а в Италия към този момент няма нито един балетен спектакъл, та балерините им идват на конкурс и танцуват в нашата Национална опера; а пък в Америка има толкоз доста инфектирани от COVID-19, че на процедура всички бизнеси, които още не са банкрутирали се преориентират към едно фикционално и неразбираемо онлайн бъдеще.
Всъщност фактически на никое място не е розово, а бежанците – избягали от разрушените си градове и останали без работа, семейство и пари почтени хора – все по този начин се тълпят по границите на Европа, с което натоварват стопанските системи на доста от " богатите " в Европейски Съюз, към който и ние – правилно, като най-бедните " родственици " – популярност Богу принадлежим. Поради тази причина в Западна Европа на нас още веднъж не гледат с положително око, тъй като и ние сме част от така наречен невъзпитани в европейските полезности пришълци, които идват, с цел да употребяват наготово достиженията на цивилизацията, да заемат работните места, да се облагодетелстват със обществени помощи и горе-долу да крадат, проституират или замърсяват чистите и уредени градове на по-цивилизования свят.
Вчера гледах кино лентата " Американска туршия ", в който основният воин беше емигрирал в Америка от измислено село в Източна Европа. Ще се опитам да пресъздам тук кадър от декора, който отбелязя Източна Европа на екрана и за следващ път сподели какво в действителност мисли за нас светът, въпреки тук природата (когато не е унищожена с грозни бетонни постройки) да е приказна, в заведенията за хранене към момента да е релативно на ниска цена и доста вкусно, а девойките да са красиви… Мръсно, тъмно, сиво и занемарено село, в което още се карат соц-коли, хората са небогати, мърляви и елементарни, а вечер се осветяват със свещи, до момента в който единствената естествена забележителност – близкото кално тресавище – е застроено от всички страни с големи бетонни фабрики с пушещи комини.
Големият, цивилизован свят все по този начин не ни приема като равноправни негови жители, хайде да не си вършим илюзии – и това се случва не без общителното подпомагане на невъзпитани, необразовани и непремерени наши политици, които шестват из него и не приказват неговите езици. Но отвън тях (защото те са наш огледален облик – ние ги избираме такива), ние самите знаем, някъде надълбоко в себе си, че към момента сме надалеч от цивилизацията и че няма изгледи да се приближим до нея, до момента в който вечер всички пикаят из градинките в центъра на София, та там смърди на тоалетна; а тротоарите в града могат да спънат и най-самоотвержената майка с количка, която се е екипирала за дълго и трудно странствуване с препятствия; до момента в който хората биват убивани в колите си от дрогирани и самозабравили се мамини синчета с бързи и здрави джипове, а 80 на 100 от къщите по селата към момента си стоят неизмазани, до момента в който всеобщо жителите у нас изхвърлят боклука си през прозореца на блока или в задния си двор/балкон. И до момента в който мъжете по улицата храчат! Нямаме късмет.
Ние знаем надълбоко в себе си, колкото и патриотично да се държим, че в действителност тук има гигантска корупция на всички равнища и че в случай че си безкористен, почтен и кардинален, че в случай че си без " връзки " – мъчно ще си намериш почтена работа или ще имаш опция да растеш в кариерата си, без значение какъв брой си добър или просветен. Знаем още, че сме небогати, пъклен небогати и че всички ни е позор от родителите, бабите и дядовците ни, които живеят по силата на някакво знамение с по 100 евро на месец… Многото огромни молове (за съпоставяне: в Атина, която е тримилионен град, има 3 мола, както и в Мюнхен – двумилионен град, в най-богатата провинция в Германия, където моловете са 2); несъразмерно скъпите коли, които изпреварват с мръсна газ по разрушените улички на софийските " Бевърли хилс " – Драгалевци и Бояна; разнообразните скъпи заведения за хранене с гипсови скулптури, фонтанчета и екзотична кухня и мутро-бароковите постройки, които никнат като гъби на мястото на красивите остарели градски къщи не ни вършат по-богати, нито по-успешни, а единствено по-парвенюшки смешни и разтварят още повече ножицата сред тоталната беднотия, на която са обречени хора на изкуството, учители, пенсионери, преподаватели в университети, медицински личен състав и… богаташите, които у нас не са " self-made " (самосъздали се) извънредно смели и съобразителни бизнесмени, а нормално просто " са откраднали едни пари ".
Защото " В една страна, която се ръководи с разсъдък, бедността и нищетата са срамни. А в страна, която се ръководи без разсъдък, благосъстоянието и почестите са срамни ". Още Конфуций е знаел това. И ние го знаем, нали?
Дали ще четем още веднъж и още веднъж Алеко и неговата тъмно прозорлива книга " Бай Ганьо " и ще установяваме очевидното в умозрително самосъжаление или ще пробваме всеки да направи смяната в своята персонална градина/къща/професия няма значение – аз персонално към този момент няма по какъв начин да практикувам моята, тъй като не съм " благонадеждна " и не съм се навела задоволително ниско, поради което ме санкционират ден след ден. Истината е, че ние, скъпи читателю, от дълго време сме в ръцете на една тайфа, която се кичи със своята липса на обучение и познание, и е издигнала във верую усвояването на европейски пари, с които от време на време и построява нещо. Слава Богу, че сме част от Европейския съюз, в действителност, не ми се мисли по какъв начин ли щяха да наподобяват задните ни дворове и балконите на блоковете ни, в случай че не бяхме… (Казвам това с подигравка – тъй като най-малко това НЕ зависи от европейските пари, които ще получим или ще откраднем.)
Но, с цел да спазя обещанието си да бъда градивна… ще стартира да рисувам в фантазиите си една страна на чудесата, в която бих желала да живеят най-малко нашите деца.
В онази България, в която аз желая да пребивавам има доста просвета и културен туризъм, това е визитната картичка, която аз като нейна гражданка демонстрирам на моите посетители и другари от чужбина. Когато отидем на екскурзия да вземем за пример в Париж – посещаваме Лувъра, Музе д‘Орсе, къщата на Роден, Нотр Дам, Айфеловата кула и – да, с цел да се почувстваме по-непослушни – може би зрелище в Мулен Руж. Опитваме да отидем на концерт на някой фамозен френски артист или да гледаме някой добър френски филм. Задължително си купуваме първото издание на книга на Сартр или Камю от букинистите край Сена, гледаме зрелище на пиеса на Молиер и се качваме на Мон Мартр… с цел да забележим, че художниците по уличките там към този момент също са от Източна Европа… Но това е друга тематика.
А какво се случва, когато някой чужденец пристигна в София…? Ние го водим до Криптата под Александър Невски, притичваме през Света София, качваме се на колата и го караме до Рилския манастир, в Копривщица, Несебър или Созопол, като се опитваме да избегнем Новия град и да заобиколим някак сергиите с джапанки и фланелки по основната.
Аз желая да имаме развъртян културен туризъм и оня афиш, който виси гордо над срутените здания на Дондуков от 10 години най-накрая да разкрие втория по величина (по слухове) колизеум в света. Но, в случай че може, да не е облицован в плочки за баня и картонени тухлички, тъй като има и по-скъпи и положителни способи за реституция – дето се споделя, можем да си " внесем " реставратори, в случай че тук на конкурс се явяват единствено родственици, които до през вчерашния ден са правили ремонта на Графа.
В онази България, в която аз желая да пребивавам има международен спектакъл, симфонични концерти и опера . В огромните ни театри из цялата страна се играят извънредно положителни постановки. Това, както всичко, което не е аматьорщина е допустимо да се случва единствено със съществено финансиране. Като човек, изгледал доста по света, желая да отбележа, че ние в действителност имаме незабравим спектакъл, само че той се среща все по-рядко. (Забелязвам, че в последно време е съвременно да се финансират единствено дребните, аматьорски обединения и форми – това вършат както задграничните фондации, по този начин и локалните структури, които разпределят бюджети за просвета – недоумявам за какво.) В моята България големите, монументални здания на провинциалните театри не са завладяни от казина и питейни заведения, а на сцените не се играят единствено гостуващи халтури с актьори- " мечки " (горките артисти – заложници на езиковата преграда, се наложи да останем тук и да популяризираме изкуството си, като обикаляме по телевизионните екрани, участвайки в неприятни сериали и след това репродуцираме „ триумфа “ си в различен тип нискокачествено изкуство – комедийки за до четирима души, с които обикаляме из България и по този начин продаваме гения си – както правеше до края си 96-годишната Стоянка Мутафова, мир на праха ѝ). В онази моя пожелана България има положителни мениджъри, назначени по места, които движат тези големи остатъци от монументализма на соца – театри, читалища, кина, галерии – като продуценти. И – както през 90-те се случваше в театрите в Смолян, Сливен и Варна – там се раждат велики представления, които остават вечно в културната история на България. За да могат тези превъзходни постановки да видят бял свят, както се случва към този момент с киното ни – не инцидентно то печели огромни интернационалните награди – за разпространяване и за участия по фестивали се поставя специфична грижа, като тези процеси се менажират не от група " наши хора – другари ", които си раздават между тях едни пари, а от самостоятелни, очевидни, креативен комисии от хора, които към този момент са пътували и познават спецификата на фестивалния живот, както и имат самостоятелни критерии за качество – за какво не от интернационалните журита, които няма да бъдат субективни. Бюджетът за просвета не е 0.5 % и то – поделен сред просвета, спорт, самоинициатива и вяра, а е най-малко 2%, по дяволите, САМО за просвета.
В онази България, която аз бленувам, има свободни медии . Там не те гледат изкривено, щом споменеш думата " митинг " по малкия екран, а и частните медии, да не приказваме за публичните, обезпечават плурализъм, обективност и равнопоставеност на гледните точки, тъй като техните шефове знаят, че феновете, слушателите и читателите им са им дали своят вот доверие, а то е най-ценният капитал на една медия. Там, в онази България, медиите отразяват действителността, а не някаква паралелна действителност, обитаема от извънземни киборги, напомпани със силикон и мускули. Там медиите не са " платени ", както в последно време настояват политиците от ръководещата партия, тъй като публицистиката има една единствена наложителна длъжностна характерност и тя е да е неподкупна. В онази България за ръководители на медии се избират можещи и знаещи водещи с опит, които не се чудят какви реалити формати да тръснат на измъчените си фенове, та утайката на обществото да бъде издигната в фетиш посредством тях и бедните обезверени пенсионери и децата на България да гледат всяка вечер някоя секси кака, псуващ мускулест човек или други извратени сякаш представителни извадки от народа, изровени и довлечени в студиото от дъното на публичната стълбица. Там, в моята пожелана България се измислят и нови, истински формати; основава се, вместо да се руши; медиите освен забавляват или пропагандират, а предизвикат способността на феновете да мислят. В моята България медиите осведомят и образоват децата, вместо да унищожават и дребното, едвам реализирано във връзка с образованието и възпитанието им вкъщи и в учебно заведение. (Не разбирам по какъв начин желаеме същите деца, които цялостен живот са гледали чалга-порно по малкия екран и са били облъчени с просташкия език на обществените ни персони, огромна част от които – политици; били са залъгвани с глупави тематики за нечии манджи, гащи, почивки или любови, които се дискутират неуморно във всички излъчвания от заран до вечер… да израснат въодушевени, образовани, осведомени, любознателни, почтени и свестни хора.)
Всичко е взаимосвързано и до момента в който у нас няма независимост на словото и печата, които се демонстрират посредством същински самостоятелни от статуквото медии – резултатите на изборите ще са си все такива, с от ден на ден цветни и " нови " играчи, само че те ще са ситуирани в същия сегмент от политическия бранш. Както виждате " умните и красивите " не съумяват да основат задоволително огромен и забавен, атрактивен и заможен политически субект… към този момент. Ще се наложи отново да се преброяваме на изборите и ще е доста тъжно, когато се окаже, че митингът фактически е налял брашно в мелниците на хитри манипулатори, които са част от същото зло, против което протестираме…
В моята България има добре развъртян туризъм на равнище …, а хората се усмихват вежливо един на различен, поздравяват се, приказват си в учтива форма, на " Ви " и си дават преимущество на пътя. Помагат на по-слабите, подават ръка на дамите, притичат се на помощ на индивида, изпаднал в неволя. В дребното ресторантче в селото край морето не те гледат като зложелател, тъй като в последно време всякакви богаташи са избрали тази дестинация, а те ценят и ти сервират прясна, добре приготвена храна, като не те лъжат в сметката, а тоалетните им светят от непорочност. В леглото ти в хотела няма дървеници, а по улиците не се стича канализацията на селото. В моята България в хотелчето, в което си попаднал на път, има пухени завивки, домашни мекици и кисело мляко за закуска, а селският мед не го фалшифицират – т.е. си купуваш същински, а не сироп с глюкоза.
Има такива места, била съм, диря ги неуморно. Има и такава България, да. Но за жал доминира другата. В която " човек за индивида е вълк ", бизнес = машинация, а равнището на обслужване е под всякаква рецензия.
" Честност " е думата, която бих желала да изтупам от праха и да върна в приложимост.
Ако бизнесите в българския туризъм бяха насочени не към това по какъв начин да изперат едни пари или да те оберат, а по какъв начин да останеш доволен… в морето ни нямаше да плуват г…а, а децата ни да се разболяват всякога, когато поплуват в тях; сметките в ресторанта нямаше да са колкото на Френската ривиера; а хотелите ни нямаше да са на повече от 3 етажа. Разбира се, че има прелестни изключения – който ме познава, знае, че постоянно ги загатвам на всички места, където мога.
В една България, в която бих живяла има добре уредена здравна система , която не кара прелестните ни лекари-герои, които към момента стоят тук от възприятие за дълг и не са емигрирали отдавна… да стават зорлем счетоводители и да се мъчат да те вкарат непременно в болничното заведение, с цел да вземат пари от касата. Отиването при експерт не е възпрепятствано по всякакъв начин от нужните посоки, които свършват в средата на първия месец на " джипито ", а пред кабинетите на малцината останали на територията ни положителни лекари и педиатри не се вият тричасови опашки от обезверени хора и техните деца.
В тази моя България има почтена конкуренция , свободни и транспарантни състезания и сесии, които не се печелят единствено от " наши хора ", а човек с подготовка и опит може да си откри умерено работа за неговото равнище на експертност, вместо да работи на 3 места нискоквалифициран труд, с цел да си заплаща сметките в края на месеца. В тази моя мечтана страна не е случайност, че си попаднал там, където ти е мястото – в нея се търсят точно положителните експерти, хората, които знаят по какъв начин да свършат работата, а не се назначават единствено посредствени " калинки ", тъй като са елементарно манипулируеми, подвластни и послушни. В нея се ценят хората със лично аргументирано мнение и напредничави хрумвания, а не хвърчат неоснователно глави – като в градината на Червената кралица от " Алиса в страната на чудесата ".
И там, в тази България, хората могат към момента да мечтаят, да четат, да се обичат. Не се чудят по какъв начин да избягат от проблемите си, като пият или като псуват. Хората там имат вяра. Те не живеят в непрекъснат боязън, че на следващия ден ще изгубят ниско платената си работа и че ще умрат от апетит, че децата им ще се научат да пушат още в началните класове на учебно заведение или че ще бъдат обрани, до момента в който спят, че ще ги сгазят на пътя или ще ги оберат в магазина. В нея хората към момента имат доверие едни на други и живеят умерено, тъй като даже в тези сложни за целия свят времена те знаят, че " и това ще мине ". Те си оказват помощ, ценят се взаимно и могат да се радват едни на други. Не всичко там се случва под опасност, а надарените към момента могат да изпитват наслаждение от работата си. Хората са усмихнати, приказват книжовен и верен български, както и по някой и различен непознат език, обичат децата и животните, възрастните и чужденците.
Това е България, за която се борят нашите деца, завърнали се зорлем от чужбина, които стачкуват на улиците през днешния ден. Те такава си я показват. Попитайте ги. Те знаят. И недейте да хабите нерви да водиме война между тях. Ние всички сме едно, както беше написал Георги Господинов – " ние съдебномедицинска експертиза " …
Защото след голямата международна рецесия, провокирана от един чужд и доста рисков вирус, за който още нищо не се знае… ние ще би трябвало да продължим да живеем дружно. В България. Която от дълго време не е " моята ".
Говорихме си с един другар по какъв начин в действителност ние знаем какво НЕ желаеме, само че мъчно се сплотяваме към това, което в действителност бихме желали, а и рядко можем да го формулираме тъкмо, като споменем съответни ограничения за постигането му. Социалните мрежи са цялостни с обети, насмешки и рецензии, а едно време, по оня мракобесен соц, бяха измислили термина " градивна рецензия " – такава, за жал, се среща все по-рядко. Т.е. рецензия има и то в обилие, само че никой не предлага градивни решения. Защото – както в фамозния нов род в общественото всеобщо изложение на позиции на всички по всички тематики, така наречен " хейт " – всеки може и счита за наложително да подлага на критика, само че истината е, че малко на брой знаят по какъв начин да създадат нещото и то – по-добре. Лесно е да се видят минусите на всичко, мъчно е да се гради, да се работи, да се прави. Така е.
Затова и се замислих каква желая да бъде България – такава, че да не се постанова да отглеждаме деца-емигранти, тъй като тук просто " не се живее ".
Напоследък върви една нова " опорка ", че то " И там е така` – разбирай: Брюксел, Америка, Западна Европа. Не бих споделила, не инцидентно има самостоятелни, интернационалните проучвания и ранглисти на равнищата на корупция в обособените страни, както и на равнищата на благополучие, на беднотия, на здраве и така нататък (Няма да напомням, че ние сме последни на всички места.) Лично аз мога да потвърждавам с персоналните си наблюдения, че нито италианците, нито гърците, нито американците са удовлетворени от публичната си уредба, от метода, по които действа администрацията им или от персоналната си реализация и разцвет. Но пък там са си измислили механизми, посредством които да трансформират това, което не утвърждават. Много се писа в последно време, че когато гърците стачкуват, стопира цялата страна, а и като не харесват едно ръководство – те незабавно основават опция и гласоподават за нея на последващи избори. (Нещо, което тук не се случва към този момент 16 години, след злощастната приказка за завръщането на Царя в неговото царство-господарство.) Виждала съм какво предизвиква една стачка на транспортните служащи в Италия да вземем за пример – става известно съдбовна за островите им, тъй като всеки достъп до тях стопира за през целия ден. Знам още, по силата на горчив опит, че сега в Гърция лекарите работят за по 300-400 евро заплата; а в Италия към този момент няма нито един балетен спектакъл, та балерините им идват на конкурс и танцуват в нашата Национална опера; а пък в Америка има толкоз доста инфектирани от COVID-19, че на процедура всички бизнеси, които още не са банкрутирали се преориентират към едно фикционално и неразбираемо онлайн бъдеще.
Всъщност фактически на никое място не е розово, а бежанците – избягали от разрушените си градове и останали без работа, семейство и пари почтени хора – все по този начин се тълпят по границите на Европа, с което натоварват стопанските системи на доста от " богатите " в Европейски Съюз, към който и ние – правилно, като най-бедните " родственици " – популярност Богу принадлежим. Поради тази причина в Западна Европа на нас още веднъж не гледат с положително око, тъй като и ние сме част от така наречен невъзпитани в европейските полезности пришълци, които идват, с цел да употребяват наготово достиженията на цивилизацията, да заемат работните места, да се облагодетелстват със обществени помощи и горе-долу да крадат, проституират или замърсяват чистите и уредени градове на по-цивилизования свят.
Вчера гледах кино лентата " Американска туршия ", в който основният воин беше емигрирал в Америка от измислено село в Източна Европа. Ще се опитам да пресъздам тук кадър от декора, който отбелязя Източна Европа на екрана и за следващ път сподели какво в действителност мисли за нас светът, въпреки тук природата (когато не е унищожена с грозни бетонни постройки) да е приказна, в заведенията за хранене към момента да е релативно на ниска цена и доста вкусно, а девойките да са красиви… Мръсно, тъмно, сиво и занемарено село, в което още се карат соц-коли, хората са небогати, мърляви и елементарни, а вечер се осветяват със свещи, до момента в който единствената естествена забележителност – близкото кално тресавище – е застроено от всички страни с големи бетонни фабрики с пушещи комини.
Големият, цивилизован свят все по този начин не ни приема като равноправни негови жители, хайде да не си вършим илюзии – и това се случва не без общителното подпомагане на невъзпитани, необразовани и непремерени наши политици, които шестват из него и не приказват неговите езици. Но отвън тях (защото те са наш огледален облик – ние ги избираме такива), ние самите знаем, някъде надълбоко в себе си, че към момента сме надалеч от цивилизацията и че няма изгледи да се приближим до нея, до момента в който вечер всички пикаят из градинките в центъра на София, та там смърди на тоалетна; а тротоарите в града могат да спънат и най-самоотвержената майка с количка, която се е екипирала за дълго и трудно странствуване с препятствия; до момента в който хората биват убивани в колите си от дрогирани и самозабравили се мамини синчета с бързи и здрави джипове, а 80 на 100 от къщите по селата към момента си стоят неизмазани, до момента в който всеобщо жителите у нас изхвърлят боклука си през прозореца на блока или в задния си двор/балкон. И до момента в който мъжете по улицата храчат! Нямаме късмет.
Ние знаем надълбоко в себе си, колкото и патриотично да се държим, че в действителност тук има гигантска корупция на всички равнища и че в случай че си безкористен, почтен и кардинален, че в случай че си без " връзки " – мъчно ще си намериш почтена работа или ще имаш опция да растеш в кариерата си, без значение какъв брой си добър или просветен. Знаем още, че сме небогати, пъклен небогати и че всички ни е позор от родителите, бабите и дядовците ни, които живеят по силата на някакво знамение с по 100 евро на месец… Многото огромни молове (за съпоставяне: в Атина, която е тримилионен град, има 3 мола, както и в Мюнхен – двумилионен град, в най-богатата провинция в Германия, където моловете са 2); несъразмерно скъпите коли, които изпреварват с мръсна газ по разрушените улички на софийските " Бевърли хилс " – Драгалевци и Бояна; разнообразните скъпи заведения за хранене с гипсови скулптури, фонтанчета и екзотична кухня и мутро-бароковите постройки, които никнат като гъби на мястото на красивите остарели градски къщи не ни вършат по-богати, нито по-успешни, а единствено по-парвенюшки смешни и разтварят още повече ножицата сред тоталната беднотия, на която са обречени хора на изкуството, учители, пенсионери, преподаватели в университети, медицински личен състав и… богаташите, които у нас не са " self-made " (самосъздали се) извънредно смели и съобразителни бизнесмени, а нормално просто " са откраднали едни пари ".
Защото " В една страна, която се ръководи с разсъдък, бедността и нищетата са срамни. А в страна, която се ръководи без разсъдък, благосъстоянието и почестите са срамни ". Още Конфуций е знаел това. И ние го знаем, нали?
Дали ще четем още веднъж и още веднъж Алеко и неговата тъмно прозорлива книга " Бай Ганьо " и ще установяваме очевидното в умозрително самосъжаление или ще пробваме всеки да направи смяната в своята персонална градина/къща/професия няма значение – аз персонално към този момент няма по какъв начин да практикувам моята, тъй като не съм " благонадеждна " и не съм се навела задоволително ниско, поради което ме санкционират ден след ден. Истината е, че ние, скъпи читателю, от дълго време сме в ръцете на една тайфа, която се кичи със своята липса на обучение и познание, и е издигнала във верую усвояването на европейски пари, с които от време на време и построява нещо. Слава Богу, че сме част от Европейския съюз, в действителност, не ми се мисли по какъв начин ли щяха да наподобяват задните ни дворове и балконите на блоковете ни, в случай че не бяхме… (Казвам това с подигравка – тъй като най-малко това НЕ зависи от европейските пари, които ще получим или ще откраднем.)
Но, с цел да спазя обещанието си да бъда градивна… ще стартира да рисувам в фантазиите си една страна на чудесата, в която бих желала да живеят най-малко нашите деца.
В онази България, в която аз желая да пребивавам има доста просвета и културен туризъм, това е визитната картичка, която аз като нейна гражданка демонстрирам на моите посетители и другари от чужбина. Когато отидем на екскурзия да вземем за пример в Париж – посещаваме Лувъра, Музе д‘Орсе, къщата на Роден, Нотр Дам, Айфеловата кула и – да, с цел да се почувстваме по-непослушни – може би зрелище в Мулен Руж. Опитваме да отидем на концерт на някой фамозен френски артист или да гледаме някой добър френски филм. Задължително си купуваме първото издание на книга на Сартр или Камю от букинистите край Сена, гледаме зрелище на пиеса на Молиер и се качваме на Мон Мартр… с цел да забележим, че художниците по уличките там към този момент също са от Източна Европа… Но това е друга тематика.
А какво се случва, когато някой чужденец пристигна в София…? Ние го водим до Криптата под Александър Невски, притичваме през Света София, качваме се на колата и го караме до Рилския манастир, в Копривщица, Несебър или Созопол, като се опитваме да избегнем Новия град и да заобиколим някак сергиите с джапанки и фланелки по основната.
Аз желая да имаме развъртян културен туризъм и оня афиш, който виси гордо над срутените здания на Дондуков от 10 години най-накрая да разкрие втория по величина (по слухове) колизеум в света. Но, в случай че може, да не е облицован в плочки за баня и картонени тухлички, тъй като има и по-скъпи и положителни способи за реституция – дето се споделя, можем да си " внесем " реставратори, в случай че тук на конкурс се явяват единствено родственици, които до през вчерашния ден са правили ремонта на Графа.
В онази България, в която аз желая да пребивавам има международен спектакъл, симфонични концерти и опера . В огромните ни театри из цялата страна се играят извънредно положителни постановки. Това, както всичко, което не е аматьорщина е допустимо да се случва единствено със съществено финансиране. Като човек, изгледал доста по света, желая да отбележа, че ние в действителност имаме незабравим спектакъл, само че той се среща все по-рядко. (Забелязвам, че в последно време е съвременно да се финансират единствено дребните, аматьорски обединения и форми – това вършат както задграничните фондации, по този начин и локалните структури, които разпределят бюджети за просвета – недоумявам за какво.) В моята България големите, монументални здания на провинциалните театри не са завладяни от казина и питейни заведения, а на сцените не се играят единствено гостуващи халтури с актьори- " мечки " (горките артисти – заложници на езиковата преграда, се наложи да останем тук и да популяризираме изкуството си, като обикаляме по телевизионните екрани, участвайки в неприятни сериали и след това репродуцираме „ триумфа “ си в различен тип нискокачествено изкуство – комедийки за до четирима души, с които обикаляме из България и по този начин продаваме гения си – както правеше до края си 96-годишната Стоянка Мутафова, мир на праха ѝ). В онази моя пожелана България има положителни мениджъри, назначени по места, които движат тези големи остатъци от монументализма на соца – театри, читалища, кина, галерии – като продуценти. И – както през 90-те се случваше в театрите в Смолян, Сливен и Варна – там се раждат велики представления, които остават вечно в културната история на България. За да могат тези превъзходни постановки да видят бял свят, както се случва към този момент с киното ни – не инцидентно то печели огромни интернационалните награди – за разпространяване и за участия по фестивали се поставя специфична грижа, като тези процеси се менажират не от група " наши хора – другари ", които си раздават между тях едни пари, а от самостоятелни, очевидни, креативен комисии от хора, които към този момент са пътували и познават спецификата на фестивалния живот, както и имат самостоятелни критерии за качество – за какво не от интернационалните журита, които няма да бъдат субективни. Бюджетът за просвета не е 0.5 % и то – поделен сред просвета, спорт, самоинициатива и вяра, а е най-малко 2%, по дяволите, САМО за просвета.
В онази България, която аз бленувам, има свободни медии . Там не те гледат изкривено, щом споменеш думата " митинг " по малкия екран, а и частните медии, да не приказваме за публичните, обезпечават плурализъм, обективност и равнопоставеност на гледните точки, тъй като техните шефове знаят, че феновете, слушателите и читателите им са им дали своят вот доверие, а то е най-ценният капитал на една медия. Там, в онази България, медиите отразяват действителността, а не някаква паралелна действителност, обитаема от извънземни киборги, напомпани със силикон и мускули. Там медиите не са " платени ", както в последно време настояват политиците от ръководещата партия, тъй като публицистиката има една единствена наложителна длъжностна характерност и тя е да е неподкупна. В онази България за ръководители на медии се избират можещи и знаещи водещи с опит, които не се чудят какви реалити формати да тръснат на измъчените си фенове, та утайката на обществото да бъде издигната в фетиш посредством тях и бедните обезверени пенсионери и децата на България да гледат всяка вечер някоя секси кака, псуващ мускулест човек или други извратени сякаш представителни извадки от народа, изровени и довлечени в студиото от дъното на публичната стълбица. Там, в моята пожелана България се измислят и нови, истински формати; основава се, вместо да се руши; медиите освен забавляват или пропагандират, а предизвикат способността на феновете да мислят. В моята България медиите осведомят и образоват децата, вместо да унищожават и дребното, едвам реализирано във връзка с образованието и възпитанието им вкъщи и в учебно заведение. (Не разбирам по какъв начин желаеме същите деца, които цялостен живот са гледали чалга-порно по малкия екран и са били облъчени с просташкия език на обществените ни персони, огромна част от които – политици; били са залъгвани с глупави тематики за нечии манджи, гащи, почивки или любови, които се дискутират неуморно във всички излъчвания от заран до вечер… да израснат въодушевени, образовани, осведомени, любознателни, почтени и свестни хора.)
Всичко е взаимосвързано и до момента в който у нас няма независимост на словото и печата, които се демонстрират посредством същински самостоятелни от статуквото медии – резултатите на изборите ще са си все такива, с от ден на ден цветни и " нови " играчи, само че те ще са ситуирани в същия сегмент от политическия бранш. Както виждате " умните и красивите " не съумяват да основат задоволително огромен и забавен, атрактивен и заможен политически субект… към този момент. Ще се наложи отново да се преброяваме на изборите и ще е доста тъжно, когато се окаже, че митингът фактически е налял брашно в мелниците на хитри манипулатори, които са част от същото зло, против което протестираме…
В моята България има добре развъртян туризъм на равнище …, а хората се усмихват вежливо един на различен, поздравяват се, приказват си в учтива форма, на " Ви " и си дават преимущество на пътя. Помагат на по-слабите, подават ръка на дамите, притичат се на помощ на индивида, изпаднал в неволя. В дребното ресторантче в селото край морето не те гледат като зложелател, тъй като в последно време всякакви богаташи са избрали тази дестинация, а те ценят и ти сервират прясна, добре приготвена храна, като не те лъжат в сметката, а тоалетните им светят от непорочност. В леглото ти в хотела няма дървеници, а по улиците не се стича канализацията на селото. В моята България в хотелчето, в което си попаднал на път, има пухени завивки, домашни мекици и кисело мляко за закуска, а селският мед не го фалшифицират – т.е. си купуваш същински, а не сироп с глюкоза.
Има такива места, била съм, диря ги неуморно. Има и такава България, да. Но за жал доминира другата. В която " човек за индивида е вълк ", бизнес = машинация, а равнището на обслужване е под всякаква рецензия.
" Честност " е думата, която бих желала да изтупам от праха и да върна в приложимост.
Ако бизнесите в българския туризъм бяха насочени не към това по какъв начин да изперат едни пари или да те оберат, а по какъв начин да останеш доволен… в морето ни нямаше да плуват г…а, а децата ни да се разболяват всякога, когато поплуват в тях; сметките в ресторанта нямаше да са колкото на Френската ривиера; а хотелите ни нямаше да са на повече от 3 етажа. Разбира се, че има прелестни изключения – който ме познава, знае, че постоянно ги загатвам на всички места, където мога.
В една България, в която бих живяла има добре уредена здравна система , която не кара прелестните ни лекари-герои, които към момента стоят тук от възприятие за дълг и не са емигрирали отдавна… да стават зорлем счетоводители и да се мъчат да те вкарат непременно в болничното заведение, с цел да вземат пари от касата. Отиването при експерт не е възпрепятствано по всякакъв начин от нужните посоки, които свършват в средата на първия месец на " джипито ", а пред кабинетите на малцината останали на територията ни положителни лекари и педиатри не се вият тричасови опашки от обезверени хора и техните деца.
В тази моя България има почтена конкуренция , свободни и транспарантни състезания и сесии, които не се печелят единствено от " наши хора ", а човек с подготовка и опит може да си откри умерено работа за неговото равнище на експертност, вместо да работи на 3 места нискоквалифициран труд, с цел да си заплаща сметките в края на месеца. В тази моя мечтана страна не е случайност, че си попаднал там, където ти е мястото – в нея се търсят точно положителните експерти, хората, които знаят по какъв начин да свършат работата, а не се назначават единствено посредствени " калинки ", тъй като са елементарно манипулируеми, подвластни и послушни. В нея се ценят хората със лично аргументирано мнение и напредничави хрумвания, а не хвърчат неоснователно глави – като в градината на Червената кралица от " Алиса в страната на чудесата ".
И там, в тази България, хората могат към момента да мечтаят, да четат, да се обичат. Не се чудят по какъв начин да избягат от проблемите си, като пият или като псуват. Хората там имат вяра. Те не живеят в непрекъснат боязън, че на следващия ден ще изгубят ниско платената си работа и че ще умрат от апетит, че децата им ще се научат да пушат още в началните класове на учебно заведение или че ще бъдат обрани, до момента в който спят, че ще ги сгазят на пътя или ще ги оберат в магазина. В нея хората към момента имат доверие едни на други и живеят умерено, тъй като даже в тези сложни за целия свят времена те знаят, че " и това ще мине ". Те си оказват помощ, ценят се взаимно и могат да се радват едни на други. Не всичко там се случва под опасност, а надарените към момента могат да изпитват наслаждение от работата си. Хората са усмихнати, приказват книжовен и верен български, както и по някой и различен непознат език, обичат децата и животните, възрастните и чужденците.
Това е България, за която се борят нашите деца, завърнали се зорлем от чужбина, които стачкуват на улиците през днешния ден. Те такава си я показват. Попитайте ги. Те знаят. И недейте да хабите нерви да водиме война между тях. Ние всички сме едно, както беше написал Георги Господинов – " ние съдебномедицинска експертиза " …
Защото след голямата международна рецесия, провокирана от един чужд и доста рисков вирус, за който още нищо не се знае… ние ще би трябвало да продължим да живеем дружно. В България. Която от дълго време не е " моята ".
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ