Емоционални нужди в ранните етапи на детското развитие
Емоционалното лишаване в детството нарушава психологичното развиване на личността
Ранното детство е интервалът, в който се построява самооценката, доверието и методът, по който се свързваме с другите и със света. Любовта, грижата и топлината която получаваме като деца са главен конструктивен детайл на емоционално-психологичното развиване.
В стадиите на своето развиване детето има разнообразни потребности, които развиват личността му. Ако по една или друга причина тези потребности не са били задоволени, това води до блокиране на пълноценното израстване, до основаване на ограничаващи вярвания и до трайни отрицателни последствия в живота на към този момент порасналото дете.
Деца, чиито прочувствени потребности не са били задоволени, като че ли застиват на съответната възраст, в която са се чувствали подценявани, необичани, не задоволително справящи се, неразбрани, незащитени, предадени. Човекът сякаш е възрастен – на 30, 40, даже на 50г., а се държи като дете в избрани обстановки или даже като цяло в живота си. В някои случаи, когато потребностите са били редовно и извънредно неудовлетворени, такива хора може да получат трайно нарушаване на личностната конструкция – личностно разстройство.
Емоционални потребности в ранните стадии на детското развиване:
През първата година от раждането, когато детето е най-безпомощно и уязвимо се построява сигурността и доверието, че потребностите му ще бъдат задоволени. Ако майката е студена, дистанцирана, ненадеждна, нейното държание може да накара детето да се усеща изолирано, изоставено, необичано. Усещането е за неустойчивост, лишаване, самотност.
Такова дете израства с ниска самокритика. Като възрастен то няма доверие в другите. Очаква да бъде отхвърлено и неглижирано. В интимните си връзките то постоянно се съмнява в възприятията на сътрудниците си. Може да се усеща безпомощно и уязвимо.
Малко по-късно, сред втората и третата година от живота, детето се учи да бъде без значение и да развива самоконтрол. Ако родителите попречват развиването по някакъв метод – да вземем за пример, в случай че те са нетърпеливи и вършат нещата вместо детето с концепцията, че ги вършат по-добре, или тъкмо противоположното – чакат детето да прави нещата, които не е в положение да направи единствено, тогава се заражда възприятието на позор, виновност и чувството, че не се оправя. Това разбиране ще съпътства детето през целият му живот. Дори като възрастен, ще има чувството за отрицание и неуспех. Ще се усеща като това малко дете, чиито потребности от самостоятелност са били подценени. В зрелост такива „ огромни деца “ нямат задоволително фокус върху своите цели и решителност да слагат реалистични цели и да ги реализиран. В допълнение, непрекъснатото възприятие за позор и виновност може да докара до бездейност, импотентност или фригидност и избягващо държание в разнообразни области на живота.
В учебна възраст се образуват полезностите и самооценката. Ако родителите се съмняват в качествата на детето си или го съпоставят с неговите връстници, това може да го обезсърчи, да сътвори възприятие за непълноценност, което на по-късен стадий ще убие сигурността в способността му да действа дейно.
Детето с прочувствени контузии
Ние се раждаме цялостни – без прочувствени рани и елементи от нас, които се опитваме да потискаме. Ние изначално сме устроени да даваме и получаваме обич без боязън. Но, в случай че сме били прочувствено подценявани, научаваме, че даже да обичаме, няма да получим обич. И това става абсолютизрано и неопровержимо предписание, сходно на инсталирана стратегия в нас. Това е моментът, в който започваме да построяваме стени и отбрани към себе си, с цел да се защитим, търсейки неща отвън нас (храна, алкохол, опиати, хазарт, внимание, разхвърлян секс и т.н.), които ще компенсират любовта, която не сме получили. Една част от нас е прочувствено ранена, а друга част се пробва да отбрани ранената част.
Това е като родител, чието дете е била ранено и той го заключва на безвредно място, предпазено от света, до момента в който той излезе на открито да потърси нещо, което ще го излекува. Само че родителят в никакъв случай не намира лек, а детето в никакъв случай не излиза да играе още веднъж на открито.
И по този начин, времето минава, тялото ни остарява и ние сякаш сме възрастни. Или най-малко това виждат другите хора.
Може да имаме семейство, сполучлива работа и да се развиваме в разнообразни области, само че сърцето ни към момента се нуждае от тази обич, която не сме получили. Нещо повече – всичко, което сме постигнали може да са дължи на желанието ни да потвърдим, че сме почтени за тази обич, с цел да можем най-сетне да я получим. Създаваме сюжети и се слагаме в сходни обстановки като тази от детството ни, която към момента не сме излекували. Търсим сходни хора като тези, които не са ни дали обич, с желанието да накараме тези нови хора да ни дадат любовта, която не сме получили, и да изправим предишното.
По какво да познаем прочувственото лишаване:
Хората, претърпели прочувствено лишаване в детството си демонстрират следните недостатъци:
Те не съумяват да развият уменията, нужни за образуване на здрави взаимоотношения с другите
Те изпитват усложнения да открият връзки и да имат доверие в другите
Те имат ниска самокритика
Те са уплашени да предизвикват здрави взаимоотношения с другите
Те желаят постоянно да управляват
Те се усещат несигурни в себе си и в другите
Те са пасивни, нерешителни, отлагащи
Как да стана здрав възрастен?
За да станем в действителност зрели, би трябвало да бъдем цялостни, да осъзнаем и приемем предишното си; да заобичаме своето вътрешно дете и да излекуваме раните му с доста обич, схващане и приемане.
Родителят не би трябвало да заключва детето си, с цел да го отбрани от света, до момента в който търси лек, а да му даде цялата си обич и поддръжка и да отвори вратите. За да може детето да се излекува, то би трябвало да играе още веднъж на открито, до момента в който родителя не стопира да го обича и поддържа. Така двамата ще се излекуват и още веднъж ще станат цялостни. Така детето ще порасне като зрял възрастен, кадърен да поеме отговорност за живота си; умеещ да дава и получава обич.
Когатото приемем предишното си, получаваме късмет да погледнем оттатък стените, с които сякаш се пазиме и да се с вържем със света по здравословен метод. Ние сме източник на личната си обич. Всъщност ние сме любовта и това е огромната загадка!
Инфо: https://psiholozi.com/
