Елена Ковачева е част от екипа на Аксенчър от почти

Елена Ковачева е част от екипа на Аксенчър от съвсем три години и работи като Представител бизнес развиване. Има над 10 години опит в корпоративния свят, работила е за разнообразни BPO компании, паралелно с двете си висши образования. Това, което най-вече харесва от работата в бранша, е опцията да мислиш и да работиш по разнообразни бизнес тактики за насърчаване на продажбите. 

Израснала е в спортно семейство – майка ѝ е треньор по лека атлетика. Като дребна е упражнявала лека атлетика и се е състезавала – едно от достиженията ѝ като дете е Републикански вицешампион на дълъг скок. В момента е последна година в НСА, компетентност „ Педагогика по физическо образование “. Покрай следването развива все по-голям интерес към нови и разнообразни спортове, главно поради хората, които среща там, и опцията да пробва нови неща.

Кара сноуборд, въпреки и последните няколко зими да не практикува обичания спорт толкоз постоянно, колкото ѝ се желае. Всъщност, за Елена всичко, обвързвана с дъска, я притегля – това лято се „ зарибява “ да кара уейкборд и несъмнено възнамерява да продължи с него. От няколко години се занимава и с катерене в зала.

Освен рисковите спортове, тя стъпва крепко и по земята – това лято взе участие за първи път на Софийския маратон в дисциплината 10 км. Споделя, че през последната година е станала доста дейна и изпитва потребност да прави разнообразни неща. Към разнообразието от спортове прибавя и планинските преходи – общо занятие за нея и кокер шпаниола, Ая. Все по-често взима кучето със себе и съумяват да прави по-дълги преходи, последният от които е до връх Отовица в Рила.



Въпреки работата в една от най-големите интернационалните компании у нас, Елена съумява да намира нужното време и мотивация да работи, учи и да спортува. Именно постигането на този баланс е едно от нещата, които най-вече харесва в Аксенчър. Разбира се, това, че работи с верните хора, е основно за нея – има шанса да попадне в страховит екип през цялото време и да се усеща измежду свои.

Вече три години си част от екипа на Аксенчър. Какво те насочи към тази работа и по какъв начин избра компанията?

Това, което ме притегли най-много към Аксенчър, е репутацията на компанията. Работила съм на същата позиция и в други компании и към този момент над 5 години се занимавам с това. Спокойно мога да кажа, че това, което най-вече одобрявам в работата си, е опцията да поддържам връзка непрестанно с хора от разнообразни места, носители на разнообразни култури. За тези години съумях да основа контакти с сътрудници от други страни, които поддържаме и отвън работата. Мисля, че имам шанса постоянно да попадам измежду страхотни сътрудници. Когато се причислих към екипа преди 3 години, бях мощно впечатлена от професионализма и ангажираността му, и, несъмнено, от опцията да работя с клиенти от разнообразни сфери.

Колко е значима работната среда? Какви са твоите критерии за добра работна атмосфера и намираш ли я сега?

Да, атмосферата на работното място е извънредно значима. За мен, положителната работна среда включва открита връзка, поддръжка от сътрудниците и опция за персонално и професионално развиване. В Аксенчър имам щастието да работя в екип със страхотни сътрудници, което прави работата ми по-лесна, а ситуацията доста по-мотивираща и приятна.

Работиш в огромна корпорация, само че си волна душа с доста и разнообразни занимания. Как успяваш да съчетаеш работата с всички тях?

Аз съм от хората, които не умеят да стоят на едно място умерено и да не вършат нищо. Имам пъклен доста сила в себе си, която би трябвало непрекъснато да влагам в нещо – да се движа, да спортувам, да пътувам, да правя нещо, тъй като в противоположен случай не се усещам добре. Имало е моменти, когато съм ходила на подготовка по два пъти дневно. Това е и повода паралелно с динамичната работа да имам толкоз доста занимания и занимания. Благодарение на тях, съумявам да канализирам тази сила. В дни, когато имам повече задължения, предпочитам на правилото кое е по-лесно и бързо за правене. Разбира се, всичко това изисква положително ръководство на времето и обмисляне. Успявам да намеря баланс сред професионалния и персоналния живот, като концентрирам вниманието си върху това да правя оптимално дейно настоящите си задания и да си обезпечавам време за занимания след работния ден. Това на пръв взор натоварено всекидневие, в действителност е моят метод на живот и по този начин се усещам доста пълноценна.



Смяташ ли, че човек може да работи цялостен живот в една компания и на една служба без да „ прегори ” и по какъв начин се справяш, когато провокациите станат прекалено много?

Вярвам, че човек може да работи дълги години в една компания или на избрана позиция, в случай че съумява да поддържа своята мотивация и да се развива. Предизвикателствата се преодоляват посредством акомодация и непрекъснато рационализиране както и с поддръжка от екипа и управлението.

За да бъда почтена, в никакъв случай не ми се е случвало да изпадам в сходно положение на „ прегаряне “. За мен, салдото постоянно е бил доста значим – да, работата от време на време може да бъде доста изморителна и стресираща, само че имам вяра, че човек би трябвало да търси способи да изпуска напрежението на дневна или най-малко седмична база. Било то със спорт, разходка или нещо друго, което те откъсва от всекидневието и те кара да се чувстваш добре.

Спортът има значима роля в живота ти, даже сега учиш в Националната спортна академия. На какво учи той и по какъв начин ти оказва помощ?

Спортът не просто поддържа физическата форма, само че и е преподавател на живот. Чрез тренировките усвояваме дисциплинираност, непримиримост и почитание, освен към съотборниците, само че и към противниците. Работата в екип и умеенето да си поставяш цели стават втора природа. Но нещо, което смятам за изключително значимо, е социализацията. През спорта освен учим, само че и се свързваме с други хора, без значение дали сме дребни или огромни. Този продан на опит и страсти прави спорта освен това от физическо упражнение – той основава общественост и обогатява живота ни.

Доколко фамилията ти повлия на отношението ти към спорта и липсва ли ти да се състезаваш?

Майка ми е треньор по лека атлетика и още от детството си бях „ въвлечена “ в този свят. Обичах с неспокойствие да следя спортистите по време на тренировки. Постепенно, започнах да последвам техния образец, стремейки се да бъда толкоз добра, нахъсна и способна като тях.

Въпреки че прекратих професионалната си подготовка и присъединяване си в надпревари преди доста години, спортът (не единствено леката атлетика) продължава да бъде значима част от живота и всекидневието ми. Не съм изпитвала потребност да се занимавам професионално, по тази причина и не продължих в тази посока. Може би до някаква степен взех решение да си набирам тази спортна тръпка с присъединяване си в маратони – това е едно от нещата, които напоследък ме вълнуват. Запазила съм дисциплината, стремежа и желанието си да спортувам. Имам го този спортен дух и това го усетих на Софийския маратон, когато си припомних чувството преди старта. Разликата беше, че когато започнах да търча, се успокоих, в главата ми нямаше никакви мисли, гледах си времето и просто се любувах на чувството.

Въпрос на физическа подготовка или по-скоро на психическа е бягането на 10 километра?

Тялото ни може да бъде машина с неограничен капацитет, в случай че успеем да убедим мозъка си в това. Психическата устойчивост има решаваща роля, без значение дали става въпрос за превъзмогване на 1, 10 или 42 километра. В моментите, когато вътрешният глас ти споделя " не мога повече, спирам ", идва същинското предизвикателство. Тогава е нужно не просто да продължиш, а да преодолееш личните си ограничавания и да не разрешаваш на мозъка да спре това, което тялото ти е способно да реализира.

Освен нуждата да влагаш силата си в разнообразни интензивности, кое е това, което те въодушевява след дълъг ден да излезеш да бягаш или след уморителна седмица да станеш още веднъж рано и да тръгнеш към планината? Как в действителност си почиваш?

Не умея да си почивам доста, най-малко не физически. Ако съумея да не пресилвам с тренировки и натоварване, може би това е някаква форма на отмора (смее се). За мен придвижването и физическата интензивност са по-скоро метод на живот и огромна доза дисциплинираност. Когато спортувам, мозъкът ми си почива, стоварвам се от всички ежедневни проблеми и стрес. За мен, това е най-важната отмора и съм щастлива, че съм намерила метод да си я обезпечавам.

Все отново човек би трябвало да слуша и тялото си, то доста ясно ти демонстрира по кое време има потребност да спреш или да забавиш темпото. Ако обещано занятие стане част от рутината ти, е мъчно да го пренебрегваш или пропускаш за дълго време. Отново всичко е въпрос на баланс.