Какви грешки допускаме, когато постоянно угаждаме на децата си?
Едва ли има родител, който не желае детето му да е щастливо, да се развива добре и да има положително бъдеще. Възможностите да подтикваме и облагодетелстваме децата си през днешния ден са повече от всеки път. И това не се отнася единствено до скъпи играчки и движимости. Не се отнася даже до безкрайните разноски по тях по извънкласни занимания, пътувания, празници. Вече сме водени от мисълта по какъв начин би се почувствало то, дали би било щастливо, дали няма да се разочарова. Забелязвам такава наклонност на мислене измежду родителите, израснали през сложните 90-те, през прехода. Сякаш в този момент се стремят да подсигурят комфорта, освен веществен, който те не са имали тогава. Родителите ни бяха заети да оцеляват по Луканови и Жанвиденови зими, по време на инфлация, рецесии и какво ли още не. Просто не ни обръщаха съвсем никакво внимание.
Сега, не че животът е по-лесен, не че може да се съпоставя, само че прекомерно демократичните трендове за образование напълно утежниха нещата. Как, когато непрекъснато се стремим да задоволяваме децата си, да ги предпазим от разочарования и прекомерно улесняваме живота им, всъщно по никакъв начин не им помагааме?
Внушаваме им възприятие, че са център на вселената. А те не са. Ако непрекъснато угаждаме на прищевките им, те израстват с възприятие, че някой постоянно им е задължен, че всичко би трябвало да става по този начин, както на тях им е комфортно. Много добре знаем, че това е рисково подстрекателство, след което неизбежно следва отчаяние, когато осъзнаят, че животът е еднообразно сложен за всички и като възрастни няма кой да им обезпечава този комфорт.
Лишаваме го от опцията да израстват и да натрупат опит. Детето няма визия, че непрекъснато се учи, то нормално желае да се забавлява и да получава внимание. Но ние сме тези, които трансформираме ежедневните обстановки в поучителни и възпитателни. Отказите и рестриктивните мерки са част от житейските уроци и опция да се поеме по пътища, които са незнайни за децата, само че са потребни за тяхното израстване.По линията на комфорта и най-малкото противодействие не се израства в нито едно отношение.
Отнемаме им опцията да бъдат нещастни. Децата би трябвало да се слъскват с отрицателните страсти. Да страдат, че нещо им е неразрешено, да са разочаровани и да считат, че животът е неправдив. А ние би трябвало да сме там, с цел да им оказваме помощ да се оправят с тях и да извлекат опит за в бъдеще. Как един възрастен ще съумее да канализира отрицателните си страсти, когато като дете, то в никакъв случай не ги е срещало.
Трябва да мислим и за себе си. Докога можем непрекъснато да се надскачаме? Защо всеки рожден ден, всяка Коледа би трябвало да се надскачаме сами себе си или да надскачаме другите родители, с дарове, празненства, облекла, ваканции. Всяко по, по от предходното. Защо го вършим? За тях ли или за себе си? Това е толкоз изхабяващо, толкоз безконечно. Ако се стремим непрекъснато детето ни да задоволено, обгрижено, да не му се възразява, да не му се вършат забележки, би трябвало да се замислим на първо време за себе си. Защо го вършим? Искаме то да ни обича, а то ни манипулира. Искаме то да е постоянно подвластно от нас, само че то пораства капризно, самодоволно. Искаме да бъде най, най, само че дали не желаеме това за себе си? И докого можем да издържим?
Ние просто знаем по-добре. Детето не познава света, то не познава механизмите, които го движат. Неговата мощ е в капацитета - потреблението му и изразяването му. Всичко това, безкрайните благоприятни условия, в действителност по никакъв начин не са безкрайни. Не всички имат гении, не всички са положителни във всичко, единствено да го изискат. Ние сме тези, които им оказват помощ да се насочват, а не разпиляват. Да пробват доста благоприятни условия за изява, само че да се учат и по какъв начин да избират, да знаят мощните и слабите си страни. С безкрайното глезене, ние като се изключи че демонстрираме незрялост като родители, само че и отхвърляме да поемем отговорност.
Децата би трябвало да познават отвод, забележка, непоколебим звук, лишаване. Те би трябвало да знаят, че сега няма пари, време и опция. Това ги прави изобретателни, гъвкави, независими. Тоеа е възпитанието, което ги прави виновни и зрели младежи. И с цел да не се оплакваме един ден от тях, би трябвало в точния момент да поемем отговорност за ролята си.
Сега, не че животът е по-лесен, не че може да се съпоставя, само че прекомерно демократичните трендове за образование напълно утежниха нещата. Как, когато непрекъснато се стремим да задоволяваме децата си, да ги предпазим от разочарования и прекомерно улесняваме живота им, всъщно по никакъв начин не им помагааме?
Внушаваме им възприятие, че са център на вселената. А те не са. Ако непрекъснато угаждаме на прищевките им, те израстват с възприятие, че някой постоянно им е задължен, че всичко би трябвало да става по този начин, както на тях им е комфортно. Много добре знаем, че това е рисково подстрекателство, след което неизбежно следва отчаяние, когато осъзнаят, че животът е еднообразно сложен за всички и като възрастни няма кой да им обезпечава този комфорт.
Лишаваме го от опцията да израстват и да натрупат опит. Детето няма визия, че непрекъснато се учи, то нормално желае да се забавлява и да получава внимание. Но ние сме тези, които трансформираме ежедневните обстановки в поучителни и възпитателни. Отказите и рестриктивните мерки са част от житейските уроци и опция да се поеме по пътища, които са незнайни за децата, само че са потребни за тяхното израстване.По линията на комфорта и най-малкото противодействие не се израства в нито едно отношение.
Отнемаме им опцията да бъдат нещастни. Децата би трябвало да се слъскват с отрицателните страсти. Да страдат, че нещо им е неразрешено, да са разочаровани и да считат, че животът е неправдив. А ние би трябвало да сме там, с цел да им оказваме помощ да се оправят с тях и да извлекат опит за в бъдеще. Как един възрастен ще съумее да канализира отрицателните си страсти, когато като дете, то в никакъв случай не ги е срещало.
Трябва да мислим и за себе си. Докога можем непрекъснато да се надскачаме? Защо всеки рожден ден, всяка Коледа би трябвало да се надскачаме сами себе си или да надскачаме другите родители, с дарове, празненства, облекла, ваканции. Всяко по, по от предходното. Защо го вършим? За тях ли или за себе си? Това е толкоз изхабяващо, толкоз безконечно. Ако се стремим непрекъснато детето ни да задоволено, обгрижено, да не му се възразява, да не му се вършат забележки, би трябвало да се замислим на първо време за себе си. Защо го вършим? Искаме то да ни обича, а то ни манипулира. Искаме то да е постоянно подвластно от нас, само че то пораства капризно, самодоволно. Искаме да бъде най, най, само че дали не желаеме това за себе си? И докого можем да издържим?
Ние просто знаем по-добре. Детето не познава света, то не познава механизмите, които го движат. Неговата мощ е в капацитета - потреблението му и изразяването му. Всичко това, безкрайните благоприятни условия, в действителност по никакъв начин не са безкрайни. Не всички имат гении, не всички са положителни във всичко, единствено да го изискат. Ние сме тези, които им оказват помощ да се насочват, а не разпиляват. Да пробват доста благоприятни условия за изява, само че да се учат и по какъв начин да избират, да знаят мощните и слабите си страни. С безкрайното глезене, ние като се изключи че демонстрираме незрялост като родители, само че и отхвърляме да поемем отговорност.
Децата би трябвало да познават отвод, забележка, непоколебим звук, лишаване. Те би трябвало да знаят, че сега няма пари, време и опция. Това ги прави изобретателни, гъвкави, независими. Тоеа е възпитанието, което ги прави виновни и зрели младежи. И с цел да не се оплакваме един ден от тях, би трябвало в точния момент да поемем отговорност за ролята си.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ