Режимът на Путин във вътрешен план – вертикалата на властта и имперската му идеология
Едва ли има човек, който да е съумял посети Руската федерация преди началото на войната против Украйна, на който да не му направи усещане голямото количество държавна спонсорирана агитация, обвързана с историческото минало на Русия – без значение княжеска, царска или руска. Тя е по площадите, в тв приемниците, в обществените мрежи, в обществените мероприятия. През миналата седмица в Държавната Дума на Русия се появи законопроект, който е предпочитан за ръководещата партия в Русия и за президента Путин, и цели включването на 18 милиона възпитаници в нов вид „ младежка организация “, която би трябвало да спомага за „ образуването на мироглед на основа на обичайните съветски духовни и нравствени полезности “, както се показва в претекстовете към законопроекта. Всъщност това е една от многочислените стъпки, които се случиха през последните над две десетилетия, основали два от главните фундамента на режима на Владимир Путин – укрепването на една единна и неделима конструкция на държавната власт и основаването на имперска идеология.
Една от най-ясните и отчетливи стъпки в тази посока, преследваща по едно и също време и двете цели, се трансформира изменението на съветската федерална конституция от 2020 година, които трайно трансформираха структурата на страната власт и я приведоха с съответната идеологическа теория на режима на Путин. За съответен образец може да послужи настоящата дефиниция на член 67, алинея 2 от съветската конституция, който гласи, че „ Руската федерация, обединена по силата на хилядолетна история, пази паметта на предците, дали ни идеалите и вярата в Бога, а също приемствеността в развиването на съветската страна, признава исторически избраното държавно единение “. Основните моменти тук са няколко. Първият, който следва да се регистрира е концепцията за основаване на последователност сред избрани пет форми на съветска държавност, дефинирани от Николай Бердяев – Киевска, Русия от татарския интервал, Московска Русия, Императорска Русия на Петър и Съветска Русия – чийто правоприемник и правоприемник се явява актуалната Руска федерация. „ Паметта на предците “ е посочена като „ обща “, без значение дали става въпрос за времето на Леонид Брежнев като общоприет секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз или пък за това на Иван Калита или княгиня Олга. Стремежът към органично дефиниране на историческото единение тук включва както Втората международна война, наричана в Русия Велика отечествена война, по този начин и Кримската война, и татарското настъпление. Това държавно единение на Русия е исторически несъмнено, според текста на съветската конституция.
Тази историческа яснота на единение, заложено в сърцевината на днешното съветско държавно устройство, директно кореспондира с ролята на религията в обществото, която още веднъж е залегнала в конституционното устройство по силата на думите „ идеалите и вярата в Бога “. При която още веднъж има исторически миг, обвързван с концепцията за Москва като Трети Рим. След рухването на Византийската империя през 1453 година в Русия се оформя концепцията за съветската страна като най-голямото православно царство, което придобива месиански темперамент. Тази линия може да бъде върната обратно до времето на цар Иван III, до който е адресирано следното писмо от монаха Филотей: „ В Третия нов Рим – твоето държавно царстване – светата съборна апостолска черква свети пече слънцето под небесата. И дано знае твоята страна, благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска религия са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха, а третият крепне, а четвърти не ще има; твоето християнско царство не ще иде в непознати ръце. “
Обявената историческа последователност и яснота, религиозният детайл и срастването на религията с националния детайл също има своята трайна философска аргументация и извор в избрани съветски мислители, ползващи се с необикновен пиетет от близкия кръг на президента Путин. Такива са Константин Леонтиев и Владимир Соловьов. За Леонтиев в основата на всичко лежат универсални начала, хрумвания, които владеят национална буря и водят към народен подем. Необходимо е съществуването на „ велика концепция “, която да служи за сцепление на обособените „ атоми “ в едно цяло. Самият Леонтиев не вижда по какъв начин би могъл да обича една „ либерално-демократична и атеистична Русия “ (Николай Бердяев – бел. авт.) като в този смисъл огромната концепция за Русия стои в йерархичната конструкция много над едно настоящо положение на самата Русия.
Следвайки този ред на мисли няма по какъв начин да бъде пропуснат и въпроса за културата, която още веднъж е въздигната в избрана идеология на конституционно равнище по силата на член 68 от Конституцията на Руската федерация: „ 1. Държавен език на Руската федерация и на всички нейни територии е съветският език като е език на държавообразуващия народ, влизащ в многонационален съюз на равноправните нации на Руската федерация. “ и „ 4. Културата на Руската федерация се явява неповторимо завещание на нейния многонационален народ “. Традиционно нещото, което е отличавало Руската империя, от нормалните колониални империи, основаващи своите връзки по модела център – външна страна и метрополия – колонии, е нейното териториално единение. Като изключим къси исторически интервали, в които Русия е имала колонии в Аляска, Калифорния и в Тихия океан, то постепенният подтик на московските царе и съветските императори на изток образува едно изцяло пространство. Това пространство включва в себе си безчет народности и култури, страни, племенни съюзи, родови общества. В книгата на Льороа-Болийо „ Империята на царете и русите “ се показва – „ съветската земя, отличаваща се с единение, представляваща изцяло географско разбиране, и многообразието на хората, обитаващи тази земя “.
Още през 1833 година министърът на просвещението граф Уваров дефинира основополагащите правила на Руската империя: православие, самодържавие, народен дух. Тази формула по-късно е доразвита от обер-прокурора на Светия синод Константин Победоносцев, който споделя, че Русия е съветска и православна. Изграждането на сходна публична теория не трансформира устрема да се съхранява баланс сред териториите и центъра, сред обособените имперски нации и съветския подобен. Така да вземем за пример след влизането на Крим в състава на Царска Русия през 1783 година съветските служители и приобщените към дворянското съсловие татарски благородници работят взаимно в административната система. Народите в Кавказ и Централна Азия одобряват съветската власт, доколкото тя не ги откъсва от техните обичаи. Генерал-губернаторите на прибалтийските Ливония и Естония произлизат най-вече от локалната балтийска аристокрация. Финландия даже разполага с митническа граница с Русия, а съветският император носи купата „ Велик княз на Финландия “ и заобикаля да се меси във финландските каузи. В руско-татарските учебни заведения има наложително преподаване на татарски език, а посредством основата през 1863 година Духовна академия в Казан от професор Илмински се цели подготовката на мюсюлмански локален хайлайф, учтив в европейски дух.
Защо този опит е значителен и неговото приложение се търси и през днешния ден? Съвременната Руска федерация на първо място остава многонационална страна, което категорично е очебийно в конституцията, и гарантирането на някакво единение като мярка против фракционизъм и първи проблясъци на разпад е от извънредно значение. И прилаганите лостове не се лимитират само до икономическата интеграция на обособените райони, а се търси, още веднъж залегнало в конституцията, еманципация на обособените нации с признаването на обединен и държавообразуващ детайл. Липсата на единна теория за развиване на многообразната федерация, настъпила след разпадането на Съветския съюз, съставлява непреодолима спънка пред провеждането на един или различен интеграционен развой на съставните елементи в едно цяло. В член 69 от плана е посочено, че „ страната пази културната самородност на всички нации и етнически общности на Руската федерация и подсигурява съхраняването на етнокултурното и езиково разнообразие “.
Извън тези идеологически детайли, различен доста значителен миг е основаването на унитарно държавно устройство посредством единна отвесна конструкция на властта и мощно йерархично проведени административни структури, които да се подчиняват на всемогъщата президентска институция. По начало правният принцип на унитаризма гласи, че всички държавни действия изхождат от една централа, а цялата държавна власт се упражнява на една повърхност, посредством единна организация и обединен юридически ред. В конституцията на Руската федерация е заложена „ единна система на обществената власт “ –органите на локално самоуправление и органите на държавна власт в Руската федерация влизат в такава единна система и реализират своето взаимоотношение за най-голяма успеваемост. В рамките на Руската федерация да вземем за пример могат да се основават „ федерални територии “, чиито статут се дефинира посредством федерален закон. По този метод се основават доста по-широки предпоставки за практикуване на единна унитарна власт от страна на централните органи на национално равнище, само че при опазване на локалната самородност, обичаи и наличието на локални детайли във властта като превантивна мярка против дезинтеграция на териториалното единение и отделянето на субекти от състава на федерацията.
По линия на заложения в конституционното устройство „ вертикал на властта “ президентът може да уволни ръководителят на държавното управление или да откаже да одобри оставката на министър-председателя. Президентът персонално може да назначава или освобождава от служба федерални министри. Имунитетът на президента продължава да работи след приключване на неговия мандат, в случай че не бъде лишен посредством нарочна процедура. Президентът след своя мандат става доживотен член на Съвета на федерацията, горната камара на съветския парламент (тоест сенатор). Президентът след консултация със Съвета на федерацията назначава и освобождава основния прокурор и неговите заместници. Изключително огромни са президентските пълномощия по линия на назначението на членове на съветския Конституционен съд, както и при ръководителите на висшите и федералните съдилища.
От изведеното дотук може да се направи извод, че съшитото от Владимир Путин и неговия кръг държавно устройство на Русия, напълно преследва задачите на една единна и централизирана в административно отношение и властови пълномощия държавна власт, само че в това време цели да сътвори задоволително необятна културна автономност и посланичество за другите нации на Руската федерация за да се избегне опцията за фракционизъм и вътрешни войни по образеца на двете чеченски войни от края на предишния век. Два от определящите моменти на режима на Путин – вертикалата на властта и имперската идеология – са незаобиколим фактор при построяването на актуалното „ вътрешно лице “ на Руската федерация.
* * *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Една от най-ясните и отчетливи стъпки в тази посока, преследваща по едно и също време и двете цели, се трансформира изменението на съветската федерална конституция от 2020 година, които трайно трансформираха структурата на страната власт и я приведоха с съответната идеологическа теория на режима на Путин. За съответен образец може да послужи настоящата дефиниция на член 67, алинея 2 от съветската конституция, който гласи, че „ Руската федерация, обединена по силата на хилядолетна история, пази паметта на предците, дали ни идеалите и вярата в Бога, а също приемствеността в развиването на съветската страна, признава исторически избраното държавно единение “. Основните моменти тук са няколко. Първият, който следва да се регистрира е концепцията за основаване на последователност сред избрани пет форми на съветска държавност, дефинирани от Николай Бердяев – Киевска, Русия от татарския интервал, Московска Русия, Императорска Русия на Петър и Съветска Русия – чийто правоприемник и правоприемник се явява актуалната Руска федерация. „ Паметта на предците “ е посочена като „ обща “, без значение дали става въпрос за времето на Леонид Брежнев като общоприет секретар на Комунистическа партия на Съветския съюз или пък за това на Иван Калита или княгиня Олга. Стремежът към органично дефиниране на историческото единение тук включва както Втората международна война, наричана в Русия Велика отечествена война, по този начин и Кримската война, и татарското настъпление. Това държавно единение на Русия е исторически несъмнено, според текста на съветската конституция.
Тази историческа яснота на единение, заложено в сърцевината на днешното съветско държавно устройство, директно кореспондира с ролята на религията в обществото, която още веднъж е залегнала в конституционното устройство по силата на думите „ идеалите и вярата в Бога “. При която още веднъж има исторически миг, обвързван с концепцията за Москва като Трети Рим. След рухването на Византийската империя през 1453 година в Русия се оформя концепцията за съветската страна като най-голямото православно царство, което придобива месиански темперамент. Тази линия може да бъде върната обратно до времето на цар Иван III, до който е адресирано следното писмо от монаха Филотей: „ В Третия нов Рим – твоето държавно царстване – светата съборна апостолска черква свети пече слънцето под небесата. И дано знае твоята страна, благочестиви царю, че всичките царства на православната християнска религия са се сбрали в твоето единно, че двата Рима паднаха, а третият крепне, а четвърти не ще има; твоето християнско царство не ще иде в непознати ръце. “
Обявената историческа последователност и яснота, религиозният детайл и срастването на религията с националния детайл също има своята трайна философска аргументация и извор в избрани съветски мислители, ползващи се с необикновен пиетет от близкия кръг на президента Путин. Такива са Константин Леонтиев и Владимир Соловьов. За Леонтиев в основата на всичко лежат универсални начала, хрумвания, които владеят национална буря и водят към народен подем. Необходимо е съществуването на „ велика концепция “, която да служи за сцепление на обособените „ атоми “ в едно цяло. Самият Леонтиев не вижда по какъв начин би могъл да обича една „ либерално-демократична и атеистична Русия “ (Николай Бердяев – бел. авт.) като в този смисъл огромната концепция за Русия стои в йерархичната конструкция много над едно настоящо положение на самата Русия.
Следвайки този ред на мисли няма по какъв начин да бъде пропуснат и въпроса за културата, която още веднъж е въздигната в избрана идеология на конституционно равнище по силата на член 68 от Конституцията на Руската федерация: „ 1. Държавен език на Руската федерация и на всички нейни територии е съветският език като е език на държавообразуващия народ, влизащ в многонационален съюз на равноправните нации на Руската федерация. “ и „ 4. Културата на Руската федерация се явява неповторимо завещание на нейния многонационален народ “. Традиционно нещото, което е отличавало Руската империя, от нормалните колониални империи, основаващи своите връзки по модела център – външна страна и метрополия – колонии, е нейното териториално единение. Като изключим къси исторически интервали, в които Русия е имала колонии в Аляска, Калифорния и в Тихия океан, то постепенният подтик на московските царе и съветските императори на изток образува едно изцяло пространство. Това пространство включва в себе си безчет народности и култури, страни, племенни съюзи, родови общества. В книгата на Льороа-Болийо „ Империята на царете и русите “ се показва – „ съветската земя, отличаваща се с единение, представляваща изцяло географско разбиране, и многообразието на хората, обитаващи тази земя “.
Още през 1833 година министърът на просвещението граф Уваров дефинира основополагащите правила на Руската империя: православие, самодържавие, народен дух. Тази формула по-късно е доразвита от обер-прокурора на Светия синод Константин Победоносцев, който споделя, че Русия е съветска и православна. Изграждането на сходна публична теория не трансформира устрема да се съхранява баланс сред териториите и центъра, сред обособените имперски нации и съветския подобен. Така да вземем за пример след влизането на Крим в състава на Царска Русия през 1783 година съветските служители и приобщените към дворянското съсловие татарски благородници работят взаимно в административната система. Народите в Кавказ и Централна Азия одобряват съветската власт, доколкото тя не ги откъсва от техните обичаи. Генерал-губернаторите на прибалтийските Ливония и Естония произлизат най-вече от локалната балтийска аристокрация. Финландия даже разполага с митническа граница с Русия, а съветският император носи купата „ Велик княз на Финландия “ и заобикаля да се меси във финландските каузи. В руско-татарските учебни заведения има наложително преподаване на татарски език, а посредством основата през 1863 година Духовна академия в Казан от професор Илмински се цели подготовката на мюсюлмански локален хайлайф, учтив в европейски дух.
Защо този опит е значителен и неговото приложение се търси и през днешния ден? Съвременната Руска федерация на първо място остава многонационална страна, което категорично е очебийно в конституцията, и гарантирането на някакво единение като мярка против фракционизъм и първи проблясъци на разпад е от извънредно значение. И прилаганите лостове не се лимитират само до икономическата интеграция на обособените райони, а се търси, още веднъж залегнало в конституцията, еманципация на обособените нации с признаването на обединен и държавообразуващ детайл. Липсата на единна теория за развиване на многообразната федерация, настъпила след разпадането на Съветския съюз, съставлява непреодолима спънка пред провеждането на един или различен интеграционен развой на съставните елементи в едно цяло. В член 69 от плана е посочено, че „ страната пази културната самородност на всички нации и етнически общности на Руската федерация и подсигурява съхраняването на етнокултурното и езиково разнообразие “.
Извън тези идеологически детайли, различен доста значителен миг е основаването на унитарно държавно устройство посредством единна отвесна конструкция на властта и мощно йерархично проведени административни структури, които да се подчиняват на всемогъщата президентска институция. По начало правният принцип на унитаризма гласи, че всички държавни действия изхождат от една централа, а цялата държавна власт се упражнява на една повърхност, посредством единна организация и обединен юридически ред. В конституцията на Руската федерация е заложена „ единна система на обществената власт “ –органите на локално самоуправление и органите на държавна власт в Руската федерация влизат в такава единна система и реализират своето взаимоотношение за най-голяма успеваемост. В рамките на Руската федерация да вземем за пример могат да се основават „ федерални територии “, чиито статут се дефинира посредством федерален закон. По този метод се основават доста по-широки предпоставки за практикуване на единна унитарна власт от страна на централните органи на национално равнище, само че при опазване на локалната самородност, обичаи и наличието на локални детайли във властта като превантивна мярка против дезинтеграция на териториалното единение и отделянето на субекти от състава на федерацията.
По линия на заложения в конституционното устройство „ вертикал на властта “ президентът може да уволни ръководителят на държавното управление или да откаже да одобри оставката на министър-председателя. Президентът персонално може да назначава или освобождава от служба федерални министри. Имунитетът на президента продължава да работи след приключване на неговия мандат, в случай че не бъде лишен посредством нарочна процедура. Президентът след своя мандат става доживотен член на Съвета на федерацията, горната камара на съветския парламент (тоест сенатор). Президентът след консултация със Съвета на федерацията назначава и освобождава основния прокурор и неговите заместници. Изключително огромни са президентските пълномощия по линия на назначението на членове на съветския Конституционен съд, както и при ръководителите на висшите и федералните съдилища.
От изведеното дотук може да се направи извод, че съшитото от Владимир Путин и неговия кръг държавно устройство на Русия, напълно преследва задачите на една единна и централизирана в административно отношение и властови пълномощия държавна власт, само че в това време цели да сътвори задоволително необятна културна автономност и посланичество за другите нации на Руската федерация за да се избегне опцията за фракционизъм и вътрешни войни по образеца на двете чеченски войни от края на предишния век. Два от определящите моменти на режима на Путин – вертикалата на властта и имперската идеология – са незаобиколим фактор при построяването на актуалното „ вътрешно лице “ на Руската федерация.
* * *
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ