Едва ли и в най-черните си прогнози Георги Марков е

Едва ли и в най-черните си прогнози Георги Марков е подозирал, че до момента в който написа есето си " Нашите делници ", оповестено в Задочните репортажи за България, в действителност написва ориста на тази страна. Днес неговите думи звучат стряскащо познати – едно, тъй като към този момент сме ги претърпели и второ, тъй като в този момент ги повтаряме... с още по-голяма безизходност.

Вижте неумишленото и несъзнателно знамение на Марков за България, което повече наподобява на проклинание. И в случай че тези думи ви сте костват прекомерно настоящи, помнете, писани са преди повече от 40 години, преди повече от 40!

" Запомнил съм това време със ставането рано, в мрачно, с трамвая, претъпкан със сънливи хора, които отиваха на работа. Полуспящи деца висяха върху ръцете на изтощени майки, с цел да бъдат оставени в някакъв детски дом и прибрани вечерта. Заплатите и надниците бяха плачевно ниски и всеки член на фамилията, навършил пълноправие, трябваше да бъде на работа. За първи път дами започнаха да работят като строителни служащи, миньори и в каменни кариери. Равноправието на дамата се изрази в цялостно занемаряване на физическите й качества. Жени бъркаха бетон, караха колички с мазилка, товареха камъни и тухли, зидаха, копаеха канавки и канали и така нататък Децата, които не можеха да постъпят в детски домове, нито имаха дядовци и баби да се грижат за тях, бяха оставени на себе си. По-големите деца и възпитаници в първичните учебни заведения прекарваха времето си на улицата и години по-късно щеше да се признае неприятният образователен резултат на тази улица. Нормалният работен ден беше 8 часа, само че за голямата част от работещите беше доста повече. Тъй като трудовият развой в предприятието беше зле проведен, а проектите се завишаваха всяка година, мнозина ръководители прибягваха до нелегално задържане на служащи за по-дълго време. Работниците не се оплакваха, тъй като осъществяването на проекта им даваше въпреки и краткотрайно по някой лев повече. Прибавете към това неприятния и дълъг превоз плюс другите събрания, съвещания и кръжоци след работно време и вие получавате ситуацията, че вкъщи се отива единствено с цел да се преспи. Инженерно-техническият кадър в цялата страна работеше по така наречен " ненормиран " работен ден, което прекомерно постоянно значеше 12 часа.

После идваше дългото и отчайващо висене по опашки. Снабдяването тогава беше на най-невъзможно равнище. Не беше единствено въпрос за неприятна годишна продукция или недостиг, а основно за неразрешими неуредици. Държавната снабдителна машина се беше оплела в личните си бюрократични мрежи и ние имахме много гладни дни. Имаше цели интервали, в които месо можеше да се яде единствено в ресторант или понякога в стола на предприятието. Общественото доставяне имаше цялостно преимущество пред снабдяването за жителите. Магазините съвсем постоянно бяха празни и по рафтовете им висяха единствено буркани с желета и конфитюри. Не ставаше и въпрос за вносни артикули. Най-парадоксалното беше, че най-популярни български артикули липсваха на пазара. България беше страна на зеленчуци и плодове, а на пазара имаше непрекъсната рецесия за тях. Човек може да съди за действителните триумфи на системата по този най-очевиден факт - непрекъснатата рецесия в снабдяването на популацията с артикули от първа нужда. Много пъти ние си казвахме, че в случай че в спокойно време апаратът на режима се оказваше безусловно некадърен да задоволи обикновените човешки потребности за храна, то един Господ знае какво ни чакаше във време на война. Убеден съм, че единствено в един месец, без приложимост на никакви нуклеарни и атомни оръжия, ние щяхме да измрем от апетит. Положението не се промени значително и през идващите години, въпреки и да имаше един интервал, когато нещата изглеждаха по-добре. Само преди няколко месеца един италианец ми се оплака, че е обикалял през целия ден с колата си из София, с цел да откри месо. Не съумял. Причината за цялата тази ужасна неразбория се корени надълбоко в самата система, като се стартира от назначението на изцяло некадърни хора на виновни места, и се свърши с възприятието за всеобща пасивност по отношение на каква да е поредна и ритмична работа.

Но тези години бяха най-тежки. Единствената отплата беше, че човек можеше да разчита на гратис лекуване в лечебни заведения и санаториуми. В битката за битие ние станахме първенци на опашките. Редяхме се за всичко: самун, месо, зеленчуци, плодове, обувки, облекла, дърва, въглища, цимент и така нататък Човек може да си показа дълбоката бедност на нашите дни, когато от работа трябваше да се тича по опашки. Опашкарството се разви като национално възприятие. Имаше хора, които специализираха по стоене на опашки, носеха си сгъваеми столове, плетяха и шиеха, а някакъв пропагандатор даже беше провел събранието си на една опашка. Имаше един виц за жител, който просто си стоял на тротоара пред някаква врата и четял вестник. Когато по някое време се обърнал, зад него безмълвно се била образувала петдесетметрова опашка. Ако в миналото и някъде се появеше нещо най-необходимо, то стремително изчезваше. Ние играехме постоянно на една тъжна игра. Намисляш си нещо, което ти би трябвало и за което си сигурен, че си го видял единствено преди два дни по магазините. И тръгваш да го търсиш. Разбира се, в никакъв случай не го намираш. Думите " няма " и " свърши се " съставляваха 90 на 100 от речника на продавачите. Колко пъти капнали след работа ние трябваше да се редим поредно на няколко опашки, с цел да можем да вечеряме. Но за режима и властвуващите приятели времето на елементарните хора не значеше нищо. И самите хора не значеха нищо. Партията и страната имаха безмилостно и студено отношение по отношение на обособения български жител.

Но в случай че цялото простосмъртно население на страната страдаше от тия жестоки неуредици, другарите на върха живееха напълно друг живот. Мнозина от тях не познаваха и не желаеха да познават действителността. Те живееха в затворения лукс и благосъстояние на български Марии-Антоанети и не бяха доста надалеч от фразата на кралицата: " Като нямат самун, за какво не ядат пасти. " В София се разказваше като меродавен случай по какъв начин дамата на един изтъкнат партиец се била качила на трамвай евентуално за първи път, подала 5-левова банкнота на кондуктора и отминала. " Но, другарко, билетът коства единствено 20 стотинки " - извикал слисан кондукторът. " Толкова на ниска цена! " - възкликнала брачната половинка на управителния приятел. Наистина грамадната част от хората на върхушката и техните фамилии в никакъв случай не бяха се возили на трамвай. Те имаха огромните черни лимузини с перденца, които изначало бяха чайки, а след това мерцедеси. Ние бяхме очевидци на най-вулгарната проява на неравноправие, показана в миналото в цялата ни история - " СПЕЦИАЛНОТО СНАБДЯВАНЕ ". Сигурен съм, че един ден историци и исторически психолози ще отнесат членовете на нашето Политбюро, огромната част от членовете на Централния комитет и разните приравнени на тях лица към някаква доста странна категория " човекоподобни същества ". Защото по какъв начин иначе може да се изясни фактът, че до момента в който осем милиона страдаха, гладуваха, прекосяваха през тежки делнични тествания, върхушката бе построила за себе си същински парадайс. Колите на специфичното доставяне разнасяха по домовете на значимите приятели най-хубавата храна, която нашата земя произвеждаше. В нашите безмесни дни те ядяха печени агнета и прасенца, смядовски луканки, специфични колбаси, чист маслен кашкавал, най-хубавите сирена, да не приказваме за виновност, облекло, доставяне с първокласни предмети и улеснения, за които елементарният народ даже не можеше да сънува. Отгоре на това, като че ли с цел да подчертаят още по-добре " комунистическата правдивост ", те получаваха всичко това на алегорични цени, т.е. не плащаха нищо. Членовете на Политбюро също не плащаха безусловно никакви частни сметки в заведения за хранене или други публични места. Всичко отиваше за сметка на страната. Понякога те подхвърляха останки на своите водачи или прислужници, посредством които ние разбирахме какъв живот се живееше на върха. Познавах един водач на член на Политбюро и той един път или два пъти донесе нещо, обещано му от колата на специфичното доставяне. И до момента се чудя с какви очи Вълко Червенков и наследниците му са преяждали, когато цялостен народ гладуваше. Може би таман с цел да не ги вижда никой, те издигнаха високи стени към домовете си, както се бяха оградили с въоръжена до зъби защита, с цел да се пазят от " любовта на народа ", чиито " обичани вождове " те се назоваха. Впоследствие против това особено доставяне се надигна необятна протестна вълна, която докара до краткотрайното му закриване след април 1956 година. Но скоро по-късно то още веднъж бе възобновено и към специфичните доставки, които се отправяха по скришен път към жилищата на управителните приятели, се прибавиха голям брой нови продукти. Но аз ще се спра по-подробно на тази страна на комунистическата порочност, когато приказвам за привилегиите и корупцията на режима у нас.

Ако по време на войната българското население не изпита съществени продоволствени усложнения, това се дължеше на българското село. То стоеше зад тила на всички ни и ни изхранваше. Режимът на Вълко Червенков докара това село до просешка сопа. Тези години ще останат да се помнят като най-мизерните години в живота на нашия селяндур. Насилствената колективизация, която докара до изгубването на мъжката работна ръка от полето, плюс ликвидирането на дребните персонални стопанства изправи страната пред неминуем апетит. Не оказа помощ и жестокият закон, съгласно който от селяните се изискваше да регистрират месо, вълна, мляко и така нататък въз основа на съществуващи на книга декари земя. Това беше интервалът, в който маса селяни се откриха по пандизите и лагерите. Така че ние, в града, нямахме към този момент запасите на селото зад тила си. Нещо повече, голям брой селяни пристигаха, с цел да си купят самун в София. Издаваха се всевъзможни нареждания за надзор върху продажбата на артикули от първа нужда, които, несъмнено, малко на брой съблюдаваха.

Тогава, в тези години, стартира и се разви едно от най-известните феномени у нас - кражбата. Нуждата тласкаше хората към всевъзможни, по някой път гениално измислени трикове за припечелване на малко повече. Не бих преувеличил, в случай че кажа, че съвсем всеки, който имаше достъп до меда, си облизваше пръстите. Крадеше се всичко и от всички, само че най-много от страната. Главни герои, несъмнено, бяха шефовете на заведения за хранене, магазини, всякакви търговски предприятия, горски стопанства, домакини, магазинери, закупчици, отчетници и така нататък Водата взимаше огромно присъединяване в тази активност - освен виното и ракията биваха оводнявани, само че ние купувахме влажна захар, овлажнени артикули, разводнено мляко. Нравственото съображение на всеки беше, че си връща това, което страната е ограбила от самия него. Милицията, която бе цялостен победител на политическия фронт, в този момент се хвърли с всичка мощ на стопанския фронт. Беше основана мощната стопанска милиция, която арестуваше и изтезаваше хората с най-голяма свирепост. Стопанските закононарушения получаваха най-тежки присъди, в това число и смъртни. Тъй като някои от механизмите за заграбване на публични пари бяха неразгадаеми, милицията процедираше по противоположния метод - следеше за всяко по-свободно харчене на пари. След това жертвата се улавяше, вкарваше се в следствения отдел и изтезаваше, до момента в който признае нещо. Постепенно стопанската милиция стана същинско чудовище, тъй като пострадаха хора и за Неумишлено позволени неточности. Но, несъмнено, в никакъв случай стопанската милиция не разследваше големите злоупотреби и икономически провали на хората от върхушката.

Кината и футболът бяха основните ни всеобщи развлечения. Но и двете бяха считани от режима за идеологически полета. Беше времето, когато по екраните се прожектираха извънредно руски филми. Господи, като си помисля какви невероятни нелепости сме гледали. В продължение на няколко години не бе позволен нито един западен филм и си припомням, че първите предвестници на завръщането на западния филм бяха два австрийски кино лентата. Това беше огромно събитие. Огромни опашки се тълпяха пред кината, с цел да видят безобидното танцуване на австрийския балет върху лед. В този интервал се роди остроумният въпрос: " Филмът руски ли е, или е прекрасен? " От друга страна, футболът беше добре затулен мотив човек да изрази своята злоба към режима. Разполагайки с власт да вършат каквото си желаят, другарите сътвориха тима на ЦСКА, който трябваше да бъде знак на партийна непобедимост. Това естествено тласна голямата маса футболни фенове към " Левски ", който разумно се трансформира в знак на остаряла България. Мачовете сред двата тима бяха същински войни. Спортът се командуваше от военните и те взимаха ограничения да подсигурят рухването на " Левски ". По игрищата постоянно можеха да се видят сблъсквания, които в основата си бяха политически. И до момента ми е пред очите един юнашки малчуган от Коньовица, който милицията се опита да измъкне от стадиона по време на мач и който просна на земята половин дузина полицаи. Преди различен мач на тези два тима майорът от Министерство на вътрешните работи, който ръководеше защитата на стадиона, събра всички, които трябваше да пазят реда, и им дръпна една тирада, в която най-съществен беше пасажът: " Днес играят нашите против буржоазно-капиталистическата пасмина на «Левски». Ние ще докараме цяло отделение. Ако някой от ония се надигне, то незабавно го приберете. " За еволюцията на стиловете може да се съди от обстоятелството, че години по-късно известността на " Левски " бе ликвидирана по най-безобидния метод - направиха го тим на Държавна сигурност. Тъкмо на футболните мачове човек можеше да види същинските усеща на българите по отношение на Съюз на съветските социалистически републики. Когато играеха руски тимове против наши, публиката ни, която е известна със своята обективност, ревеше като луда против руския тим. Всичко руско беше синоним на лошокачествено, жестоко, неприятно, враждебно и така нататък "  

Из: Задочни репортажи за България, изд. „ Профиздат “, 1990 година, изд. „ Сиела “, 2016 година