Едва ли е новина, че всички, които бяхме в съзнателна

Едва ли е вест, че всички, които бяхме в съзнателна възраст преди 1989 година, сме израснали с тезата за „ гнилия Запад “. По през целия ден медиите обясняваха, по какъв начин за разлика от нас, здравите пионерчета и комсомолци, тук на Изток - „ там ” всичко е изгнило до основи. И че, в случай че не през днешния ден, то на следващия ден целият „ Запад “ неизбежно ще се разпадне.

Необяснима религия

В България пионерчета и комсомолци към този момент няма, само че даже най-беглият взор в обществените мрежи разкрива необичайно огромно количество българи, които са уверени, че „ гнилият Запад “ тия дни ще се разпадне. Това се случва 34 години, откакто не Западът, а социалистическият Изток се разпадна и 32 години след разпадането на самия Съветски съюз.Такива хора има из цяла Източна Европа, а в самата Русия, от дълго време не запомнила за личния си разпад, голямото болшинство от популацията още има вяра в близкия завършек на „ гнилия Запад ”.

Очевидно става дума не за мимолетна пропагандна идея, а за някаква трайна настройка, преминаваща от потомство на потомство. Откъде идва тя?

За разлика от сегашните „ западнофоби ”, едновремешните комунисти смятаха себе си за модерни хора, обитаващи света, построен от Просвещението. И в поддръжка на тезата за „ гнилия Запад ” предлагаха дефиниция, звучаща като част от този свят: „ Западът е жертван да се разпадне под тежестта на личните си непримирими несъгласия ”. Това, несъмнено, бе опростачена версия на Марксовия опит за диалектика, който самичък по себе си е хлапашки спрямо Хегеловия подобен. Но въпреки всичко – комунистите предлагаха съвременно звучащо пояснение.

Защо тезата за " гнилия Запад " надживя " действителния социализъм "

Днес сходни пояснения са невъзможни заради най-малко две аргументи. Първо, Марксовият опит за диалектизиране е от дълго време заровен като лекомислен. Второ, днешните западнофоби не считат себе си за жители на актуалния свят, а за негови върли врагове.

Тезата за „ гнилия Запад ” не пристигна от марксическата идеология и по тази причина с такава лекост я надживя. Нейните корени – както исторически, по този начин и светогледни – са доста по-дълбоки и по-трайни от мимолетното битие на „ действителния социализъм ”.

Погледнато исторически, въпросната теза се появява за пръв път в публикация на съветския пропагандист С. П. Шевирев от 1841 година.

В нея той написа следното: „ В нашите откровени, другарски връзки със Запада ние не виждаме, че имаме работа с човек, притежател на злобен, инфектиран кусур... целуваме се с него, прегръщаме се, споделяме трапезата... и не виждаме скритата отрова... не усещаме наличието на предстоящ мъртвец, който към този момент намирисва. ”

" Чистото християнство " на Русия и " заболяването на Запада "

Както постоянно в съветската история, макар отпора от страна на проевропейските сили тази теза се оказва преобладаваща някъде в последната четвърт на 19-ти век. По това време тя се обвързва с друга назряла съветска концепция: че Русия е постигнала чистото християнство и няма накъде повече да върви.

Западът, в това време, се е сринал назад към някакво езичество и е, затова, тежко болен. Това езичество руснаците привиждат в появяването, на Запад, на фигурата на индивида-гражданин, която за последно е била в основата на обществата (и на правото) в класическите, т.е. дохристиянски Гърция и Рим.

Така в Русия се прави първичната връзка сред демократичния ред (закован върху индивида, неговите безусловни права и свободи) и езичеството, т.е. свличането надолу от към този момент постигнатото християнство. Единственият метод, съгласно руснаците, Западът да бъде оздравен е да разреши на Русия да го излекува – да го върне към това същинско „ съборно ” християнство, в което колективът („ собор ”) е по-голям от индивида.

Както написа съветският мъдрец Николай Бердяев, след 1917 година цялата тази идеология с лекост навлича комунистически одежди, без да се трансформира. На мястото на християнството застава комунизмът като по-висша форма на публично устройство от западния „ капитализъм ”. Западът си остава в покварата на индивидуализма, до момента в който руснаците живеят в съборността на комунистическия колективизъм. Оттук следва същият извод: Западът е предстоящ мъртвец, който към този момент намирисва; единственото му избавление е (Съветска) Русия да се намеси и да го излекува от смъртоносната болест – да го направи комунистически. Ако не – Западът умира.

В Германия – концепцията за " националност "

Паралелно развиване виждаме почти по същото време в Германия. Още при започване на 19-ти век немските философи опълчват концепцията за „ националност ” на западната идея за правата и свободите на индивида. В края на века, до момента в който руснаците афишират Запада за развален заради неговия индивидуализъм, германците афишират за собствен зложелател „ цивилизацията ”, имайки поради почти същото като руснаците. Разликата е, че до момента в който за руснаците изворът на индивидуалистичната болест на Запада са англичаните и американците, за германците изворът на гибелната болест „ цивилизация ” е Франция.

Така или инак, към края на 1930-те години и руснаците, и германците настояват, че Западът е развален и би трябвало да бъде надлежно „ освежен ” от нацистите (според германците) или от болшевиките (според руснаците). Всичко това са, несъмнено, идеологически конструкти, т.е. облечени в псевдоинтелектуални одежди обикновени настроения на харесване и нехаресване. На равнище настроения, т.е. под идейните одежди, става дума за едно и също събитие както при нацистите, по този начин и при болшевиките.

Едно и също събитие

Уинстън Чърчил е първият западен политик, който схваща, че в основата си нацизмът и болшевизмът са едно и също събитие. През 1937 година той разгласява есето „ Близнаците от Ада ”, в които написа следното: „ Нацизмът и Комунизмът си показват, че са съперници... Но те са сходни във всичките си съществени белези. Тяхната елементарност е впечатляваща. Махаш Бог, слагаш на негово място Дявола; махаш любовта и слагаш омразата; и по-късно всичко заработва ясно и разумно. Те в действителност си наподобяват като две грахчета. ”

В поредност от речи Чърчил след това изяснява, че това, което най-много сплотява нацистите и комунистите е откровената им ненавист към свободата и демокрацията. И съгласно нацистите, и съгласно комунистите тези неща би трябвало да бъдат изтрити от лицето на земята.

Пита се – за какво? Обичайният отговор е: с цел да не дават неприятен образец на самите германци и руснаци. Само че нито германците на Хитлер, нито руснаците на Сталин (и на Путин) са желали независимост и народна власт. Нямало е по какъв начин, затова, да се заразят от образеца на западните демокрации.

Тук иде тирада за една доста по-дълбока, не-политическа, същински екзистенциална настройка, от която извира омразата към Запада. Отново Чърчил, в края на цитираната публикация, напипва главното, въпреки да не го доразвива. Това главно е заровено в следния откъс: „ Чувствал съм се в цялостна естетика, през целия си живот, с тези течения, които вървят и от двете страни на Атлантика срещу привилегиите и монополите... ”

Общество, учредено върху контракт

Точно тук, в привилегиите и монополите, е „ заровено кучето ”, съгласно обичания израз на Ленин. Съвременният западен свят е плод на огромен преход от общество, което е учредено върху статус, към общество, учредено върху контракт. В статусното общество няма тъждество. Всеки има друг статус и разполага с произлизащото от него право да заповядва на по-нисшите и надлежно – обвързване да се подчинява на по-висшите. Тук, в тази точно обстановка виреят привилегиите и монополите, защото те са неразделна част от по-висшите статуси. Ако си френски граф, имаш привилегията да не плащаш налози. Ако си британски аграрен магнат, издействаш си монопол върху производството на избрана земеделска просвета.

Договорното общество е изцяло, революционно друго. В него всички са равни, защото всички са свободни. Никой не е задължен никому да се подчинява. Правилата на общото живеене се създават не на основата на статуси, а на основата на хоризонтални контракти сред равни. Точно това ненавиждат тези, които афишират скорошната гибел на „ гнилия Запад “. Те не желаят да живеят като равни, нито като свободни.

Как да обяснят кои са, в случай че не са част от някакъв отвесен ред? Едно е на въпроса „ ти какъв си ” да отговаряш, че си „ като всички останали ”. Съвсем друго е да отговориш: „ Аз съм виконт дьо Миндя ”. При този отговор всички знаят, на кого имаш правото да заповядваш (на простите селяни в Миндя) и на кого дължиш послушание (на барона на Златарица, например). А от този ти статус произтичат благоприятни условия както за привилегии, по този начин и за монопол.

Когато се стремиш към привилегии

Огледайте се в близост. Ще видите големи множества българи, които се стремят към привилегии – да не съблюдават Закона за придвижване по пътищата, да шмекеруват с Данък добавена стойност и с публични поръчки, да търсят благоденствие не посредством почтено съревнование, а посредством „ малки врати ” и „ връзки ”. А в случай че се вгледате в познати бизнесмени, ще забележите, че доста от тях не желаят да действат в конкурентна, т.е. равна за всички среда. Искат монопол, даже в случай че може единствено върху едно село или една улица. Дребен да е, само че монопол да е.

В Русия, несъмнено, сходно държание постоянно е било правилото, тъй като там в никакъв случай не са разбирали концепцията за тъждество. А не са я разбирали, защото тя е прекомерно интимно обвързвана с концепцията за свободата, а тя пък – с тъкмо оня субект, който съгласно съветската идеология вкарва Запада в езичество и гниене. Такива хора, въпреки не болшинства, има на всички места из Източна Европа.

Именно те ненавиждат Запада по един екзистенциален метод: уверени са, че в случай че той продължи да съществува, те няма да могат. От тях идва, потомство след потомство, онази агитация, съгласно която Западът е развален и всеки миг ще се разпадне.

Имам неприятна вест за тях. Западът няма да се разпадне - точно тъй като „ има вяра в елементарния чужд човек ”, както написа Карл Попър. Ще се разпадне Русия, тъй като има вяра в невероятни хора, в привилегии и в монополи.

Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.