След години той намерил майка си, която го изоставила, за да й благодари
Едва бях навършила 20 години, когато разбрах, че очаквам дете. Имах обичан човек, с който бях щастлива, тъкмо досега, в който му оповестих новината
На идващия ден в жилището нямаше диря нито от него, нито от движимостите му. Почти незабавно родителите му го изпратиха в столицата, а на мен ми споделиха, че нямат потребност от това дете.
Друг нечовечен удар получих от това, че майка ми също не искаше да ме одобри, сподели, че не ме желае бременна. Тя просто ме изгони на улицата.
Започнах да се трансформирам в скитник, в дословния смисъл на думата. Ако първоначално прекарвах нощта при другари, то последователно всеки един от тях стартира да ми отхвърля заслон.
Спах напряко на улицата, на една скамейка в парка, а по-късно на гарата, където беше малко по-топло. Там срещнах една жена, тя имаше лично малко кафене. Вече бях бременна в 8-ия месец и я помолих да мия чинии, с цел да си печеля насъщния.
Тя ми разреши да дремя в мокрото помещение; там имаше легло.
Няколко седмици по-късно родих. Родих момче. Толкова красиво, сладко и мощно. Плаках дни наред, гушках го до себе си, само че разбирах, че не мога да го задържа. Трябваше да напиша отвод. Към него приложих записка до сина ми.
„ Прости ми, синко, в случай че можеш. Наистина не мога да те взема при мен, тъй като няма къде да пребивавам. Прости ми, елементарни ми, елементарни ми! Наистина желая да растеш като щастливо дете. Обичам те “.
След като излязох от болничното заведение, отидох в кафенето, където продължих да работя и да пребивавам там.
Сега, откакто минаха доста години, аз към този момент не съм Мима, горкото уплашено момиче, а улегналата Мария.
Спестих пари и когато собственичата умря, купих нейното кафене от наследниците й. Разширих го, направих го уютнои работих интензивно, с цел да го направя печелившо.
Вече не дремя в задната стая, имам апартамент, кола и постоянно навестявам салон за хубост. През всичките тези години се упреквах, че изоставих сина си. Нямам деца и това е моето наказване.
Един ден млад мъж се приближи до мен. Директно сподели, че желае да поговори с мен. Погледнах го и разбрах, че това е моят наследник. Бяха минали 22 години, само че незабавно познах детето си.
— Аз съм твоят наследник, споделям се Димо.
— Знам… по какъв начин разбра коя съм? Как ме откри?
— Не беше мъчно. Прочетох бележката ти. Не пристигнах да те упреквам, а да ти кажа „ благодаря “. Ако не беше ти, аз нямаше да живея. Разбирам, че тогава ти е било мъчно. Имах щастливо детство, положителни родители. Не бях богат, само че имах всичко, нямах потребност от нищо. Родителите ми не ме изоставиха, когато и те имаха компликации.
Синът ми сподели това и просто си потегли. Държах бележката в ръцете си и гледах по какъв начин най-скъпият за мен човек си отива. Няма да мога да си простя този грях до края на дните си. Знам, че в никакъв случай повече няма да видя сина си.
