Писъкът на пеперудата |
Едно момиче, моя другарка и изключителна джаз певица, отива на рожден ден. Оттам пуска фотография във фейсбук. Снимала се е с домакинята. Домакинята е с големи устни. Тя споделя (джаз певицата): " Това е най-скромното и благо създание, напълно нормално момиче. " Аз се усмихвам и запитвам (във фейсбук, в който можеш да питаш всекиго всичко): " Тя ли си ги е направила? "
А тя: " Да. " А аз: " А знае ли за големоустите негри в Западна Африка? "
" Ха-ха-ха – дава отговор ми певицата, – знае, знае. "
А аз: " Те са си правели устите по този начин, с цел да избягнат опасността да бъдат уловени от търговци на плебеи. "
И по-късно се възнамерявам. Това момиче. Боже, какви неща стават по света. А има и коронавирус. Ама че комичен свят! Хората като че внезапно в този момент откриха, че откакто живеят на тоя свят, най-после ще умрат. Позволиха да ги наплашат с тоя сякаш прочут от два милиона години факт (нали от толкоз има хора, започвайки с Homo habilis?).
А в това време всичко си лети, желае, живее, работи, вири глава, провира се, намира способи, непретенциозно съществува, реализира своя живот на инат на не-живота! Всичко, споделих си, на тоя свят е тихият и удивително ослепителен вик на пеперудата: Аз съм тук и желая да пребивавам!
Това момиче... То е желало, сходно на големоустите от Африка (дали е политически неточно към този момент да се споделя пред новите робовладелци думата Африка?), да се защищити от ловците на плебеи. Тези, които ловят „ елементарни хора ” и ги трансформират в сива прахуляк. Смилат ги в хоромелачката на безличието, употребяват ги за „ Доброто на Системата ”, вписват ги, записват ги, вкарват ги в статистики, разказват ги като „ случаи ”, обезличават ги с „ грижи за популацията ”, обезличават душите им посредством упътвания за Нормалността... То е избягало от робовладелския капан на Нормалността и Благоприличната Обикновеност – пробвало се е да не изчезне от пъстрота свят и да не се влее в сивия свят.
За страдание, не е решило, че прекалено много са тези, които са създали неговия номер с устните – и той от изблик на ексцентризъм се е трансформирал в норма.
Но не е – споделям си, – тъй като въпреки всичко е ентусиазъм на свободната воля! Защото „ нормалността ” е точно веригата, с която те приковават към пейката на галерата.
Дали тя си е мислела, че по този начин ще наподобява по-хубава? – запитвам се и в действителност не се запитвам. Този въпрос ми наподобява аморален. Защото се досещам за отговора, а когато се досещаш за отговора и въпреки всичко питаш, въпросът придобива риторичност, т.е. – задава се не с цел да се разбере отговорът, а с цел да се натякне нещо на питания. Да бъде „ подложен на мястото му ”. А аз не мисля, че имам право да „ слагам на мястото му ” който и да било. И без друго времето стана непоносимо – хората си размахват пръсти и се порицават и си насочат груби и заканителни упътвания и „ препоръки ”, и всеки счита, че „ би трябвало да поправи другите ”.
И никой не се сеща, че първо би трябвало да види гредата в своето око, преди да е видял сламката в непознатото. Но не всеки има електронен микроскоп за гледане в непознати очи в нашето време и там се намират освен сламки, само че и неправилни молекули и всеки в нашето време реве на другия: " Имаш една неправилна молекула в окото си, мръснико! "
Тя не е желала да стане по-хубава, а да стане по... Да стане човек, който не може да бъде взет и омесен в общо тесто. Което е сиво и бухнало и се вкарва елементарно в пещта. Така най-малко си мисля. Всички към този момент ще споделят: " А, тази, с огромните устни! О, да... тя е... друга!
Отличаваща се! ". Да, това е думата, това е методът, това е поривът – да си Отличаващ се; Your only solution is to be amazing! – пее Джим Морисън и пада на сцената и не желае да живее като „ всички естествени хора ” до 86, когато, като ги навърши, ще се опасява извънредно доста, че може да почине и да не доживее до 96.
Страх от самотата? – дали това е изписано на огромните устни на приятелката на моята изумителна другарка – джаз певицата? Вероятно и това: страхът от самотата на обикновеността.
Когато си елементарен, престани да бъдеш елементарен! Тази мисъл ми хрумва и вземам решение да си я запиша и да я употребявам като упътване за всеки, който ми потърси съвет. Необикновеният първоначално плаши и тревожи душите на близките, само че те, малко по малко, без да усетят, стартират да изпитват почитание и даже привличане към него. Той е направил нещо, с цел да „ се отличи ” – той е „ отличен ”. Той има белег – не от Бог, а от себе си, само че личната воля не е ли воля на Бога? Особено когато ни води отвън лесните и нормалните пътища?
Писъкът на пеперудата. Как може в осеммилиарден свят всички да са отличени? И си споделям: ето по какъв начин – светът ще престане да е осеммилиарден!
Не в новия, таен смисъл, а в един същински удобен смисъл хората ще се надделеят в свои си, дребни светове и ще престанат да обръщат внимание на Глобалното. Защото то е прекомерно огромно и нечовешко. Светът би трябвало да е от няколко хиляди индивида и в него ти с огромните си устни или с гения си на художник (не един измежду стоте милиона художници в света) си впечатляващ, прочут, обичан или одумван, очебиен като скитски камък в степта.
Обичам това момиче. Казвам си – тя е като мен! Не желае да е какъв да е. Ако би трябвало, ще накара хората да цъкат с езици, само че няма да ги остави безразлични. Да, споделям си, безличието е морално. Но то е морално от позиция на Системата – тя има потребност от сива тиня и от безлични мравки, с цел да върви безпрепятствено всичко в „ машинното поделение ”. Там, където горкият Чарли Чаплин се върти сред зъбчатите колела (от „ Модерни времена ”). Системата постанова своя морал на безличието – тя го желае. Но от позиция на морала на обособения човек да си извънреден и необикновен и да караш всички да цъкат с езици, и да крадеш цялото им внимание... не бих споделил, че това е Най-Доброто Нещо, а бих споделил – това е Най-Човешкото Нещо. И това ще е повече от Добро.
А откакто съм поразмишлявал за това момиче (благодарение на моята изумителна другарка джаз певицата, която пък си е остригала косата съвсем до кожа), се слушам със Зоя. Мама Зоя. Моята другарка от Горно Хърсово, литераторка и учителка (и ще държа на изпъкващото ни право да споделяме професионалните звания и в женски жанр, което прави езика ни по-богат и по-мъдър). И тя ми споделя: Ще напишеш ли нещо за рождения ден на моя наследник?
А нейният наследник умря. Преди шест години. Сега щеше да навърши 51. Бяхме сътрудници в Медицинска академия. Той по-късно се трансферира в Университета и учи философия. После животът го завъртя. Труден беше животът му. Защото той не искаше да е елементарен, естествен човек. Защото несъмнено и той се ужасяваше от мелачката за сива тиня – живееш, живееш, живееш обикновено, най-после изчезваш без диря и примирението си с това тъпо „ състояние на нещата ” наричаш „ зряла възраст ” и „ мъдрост ”.
Той в края на късия си живот беше неработоспособен. Беше развил ужасното нещо, което се назовава „ асептична некроза на главата на бедрената кост ”. Бях написал някаква публикация за инвалидите и за това какъв брой тежък и негостолюбив е животът за тях изключително в България и няколко дни по-късно той, очевидно прочел публикацията ми, ме потърси.
Не се бяхме чували от години. Преди това в Академията другарството ни беше бохемско, т.е. отново изпъкващо и не-системно, та белким бохемите не са най-ярките неприемници на Системата? Слушахме Колтрейн и Джако Пасториъс (убит при сборичкване в заведение поради биполярното си разстройство) и пиехме куба либре. Но в този момент, когато беше към този момент неработоспособен, той ми се обади не по бохемски аргументи. А единствено сподели:
Мога ли да оказа помощ с нещо?
Това е демонски, благ характерно! – по този начин си споделих тогава. Така си споделям и в този момент: В свят, в който всички търсят метод да се оплакват, да чернодумстват, да злорадстват, да се окайват, да просят и да недоволстват – той се обаждаше... Той, инвалидът, той, ощетеният, той – осакателият – се обаждаше, с цел да пита мен – известният и евентуално изглеждащ високомерен (като всеки прочут човек) публицист – да, обаждаше се, с цел да пита:
Мога ли да оказа помощ с нещо?
След гибелта му майка му остана сама на света. Без безусловно никого. Ето това се споделя Изпъкващ човек. Изпъкващ с удивително изчистената си, неразбираема за никого другиго самотна покруса. Сам човек, живеещ със спомен за един различен човек.
Писъкът на пеперудата. Тя искаше да изпищи като пеперуда – удивително безшумно и удивително блестящо, против един свят, в който нейният наследник е просто следващият починал и липсващ човек, който няма никакво значение за Системата, тъй като тя се храни със сива прахуляк и със статистики.
Сега синът ѝ имаше рожден ден и това трябваше да се чуе.
И по тази причина тя ме молеше: Нека напишеш нещо за моя Ради?! А?
И ето. Аз пиша за него. Какво мога да напиша още? Беше воин. Както е воин всеки самичък, уединен, героично живеещ човек, изправил се в средата на живота, съзнателен за неговата чудовищност и безредица, все пак – живеещ. И обаждащ се от време на време, с цел да пита (въпреки целия безпорядък и ужас): Мога ли да оказа помощ?
Хаосът и ужасът се усещат единствено когато си самичък и изпъкваш. Сред тълпата се чува единствено врещене и се виждат вълнести гърбове е хълбоци.
Честит рожден ден, Ради.
Това е писъкът на пеперудата.
А тя: " Да. " А аз: " А знае ли за големоустите негри в Западна Африка? "
" Ха-ха-ха – дава отговор ми певицата, – знае, знае. "
А аз: " Те са си правели устите по този начин, с цел да избягнат опасността да бъдат уловени от търговци на плебеи. "
И по-късно се възнамерявам. Това момиче. Боже, какви неща стават по света. А има и коронавирус. Ама че комичен свят! Хората като че внезапно в този момент откриха, че откакто живеят на тоя свят, най-после ще умрат. Позволиха да ги наплашат с тоя сякаш прочут от два милиона години факт (нали от толкоз има хора, започвайки с Homo habilis?).
А в това време всичко си лети, желае, живее, работи, вири глава, провира се, намира способи, непретенциозно съществува, реализира своя живот на инат на не-живота! Всичко, споделих си, на тоя свят е тихият и удивително ослепителен вик на пеперудата: Аз съм тук и желая да пребивавам!
Това момиче... То е желало, сходно на големоустите от Африка (дали е политически неточно към този момент да се споделя пред новите робовладелци думата Африка?), да се защищити от ловците на плебеи. Тези, които ловят „ елементарни хора ” и ги трансформират в сива прахуляк. Смилат ги в хоромелачката на безличието, употребяват ги за „ Доброто на Системата ”, вписват ги, записват ги, вкарват ги в статистики, разказват ги като „ случаи ”, обезличават ги с „ грижи за популацията ”, обезличават душите им посредством упътвания за Нормалността... То е избягало от робовладелския капан на Нормалността и Благоприличната Обикновеност – пробвало се е да не изчезне от пъстрота свят и да не се влее в сивия свят.
За страдание, не е решило, че прекалено много са тези, които са създали неговия номер с устните – и той от изблик на ексцентризъм се е трансформирал в норма.
Но не е – споделям си, – тъй като въпреки всичко е ентусиазъм на свободната воля! Защото „ нормалността ” е точно веригата, с която те приковават към пейката на галерата.
Дали тя си е мислела, че по този начин ще наподобява по-хубава? – запитвам се и в действителност не се запитвам. Този въпрос ми наподобява аморален. Защото се досещам за отговора, а когато се досещаш за отговора и въпреки всичко питаш, въпросът придобива риторичност, т.е. – задава се не с цел да се разбере отговорът, а с цел да се натякне нещо на питания. Да бъде „ подложен на мястото му ”. А аз не мисля, че имам право да „ слагам на мястото му ” който и да било. И без друго времето стана непоносимо – хората си размахват пръсти и се порицават и си насочат груби и заканителни упътвания и „ препоръки ”, и всеки счита, че „ би трябвало да поправи другите ”.
И никой не се сеща, че първо би трябвало да види гредата в своето око, преди да е видял сламката в непознатото. Но не всеки има електронен микроскоп за гледане в непознати очи в нашето време и там се намират освен сламки, само че и неправилни молекули и всеки в нашето време реве на другия: " Имаш една неправилна молекула в окото си, мръснико! "
Тя не е желала да стане по-хубава, а да стане по... Да стане човек, който не може да бъде взет и омесен в общо тесто. Което е сиво и бухнало и се вкарва елементарно в пещта. Така най-малко си мисля. Всички към този момент ще споделят: " А, тази, с огромните устни! О, да... тя е... друга!
Отличаваща се! ". Да, това е думата, това е методът, това е поривът – да си Отличаващ се; Your only solution is to be amazing! – пее Джим Морисън и пада на сцената и не желае да живее като „ всички естествени хора ” до 86, когато, като ги навърши, ще се опасява извънредно доста, че може да почине и да не доживее до 96.
Страх от самотата? – дали това е изписано на огромните устни на приятелката на моята изумителна другарка – джаз певицата? Вероятно и това: страхът от самотата на обикновеността.
Когато си елементарен, престани да бъдеш елементарен! Тази мисъл ми хрумва и вземам решение да си я запиша и да я употребявам като упътване за всеки, който ми потърси съвет. Необикновеният първоначално плаши и тревожи душите на близките, само че те, малко по малко, без да усетят, стартират да изпитват почитание и даже привличане към него. Той е направил нещо, с цел да „ се отличи ” – той е „ отличен ”. Той има белег – не от Бог, а от себе си, само че личната воля не е ли воля на Бога? Особено когато ни води отвън лесните и нормалните пътища?
Писъкът на пеперудата. Как може в осеммилиарден свят всички да са отличени? И си споделям: ето по какъв начин – светът ще престане да е осеммилиарден!
Не в новия, таен смисъл, а в един същински удобен смисъл хората ще се надделеят в свои си, дребни светове и ще престанат да обръщат внимание на Глобалното. Защото то е прекомерно огромно и нечовешко. Светът би трябвало да е от няколко хиляди индивида и в него ти с огромните си устни или с гения си на художник (не един измежду стоте милиона художници в света) си впечатляващ, прочут, обичан или одумван, очебиен като скитски камък в степта.
Обичам това момиче. Казвам си – тя е като мен! Не желае да е какъв да е. Ако би трябвало, ще накара хората да цъкат с езици, само че няма да ги остави безразлични. Да, споделям си, безличието е морално. Но то е морално от позиция на Системата – тя има потребност от сива тиня и от безлични мравки, с цел да върви безпрепятствено всичко в „ машинното поделение ”. Там, където горкият Чарли Чаплин се върти сред зъбчатите колела (от „ Модерни времена ”). Системата постанова своя морал на безличието – тя го желае. Но от позиция на морала на обособения човек да си извънреден и необикновен и да караш всички да цъкат с езици, и да крадеш цялото им внимание... не бих споделил, че това е Най-Доброто Нещо, а бих споделил – това е Най-Човешкото Нещо. И това ще е повече от Добро.
А откакто съм поразмишлявал за това момиче (благодарение на моята изумителна другарка джаз певицата, която пък си е остригала косата съвсем до кожа), се слушам със Зоя. Мама Зоя. Моята другарка от Горно Хърсово, литераторка и учителка (и ще държа на изпъкващото ни право да споделяме професионалните звания и в женски жанр, което прави езика ни по-богат и по-мъдър). И тя ми споделя: Ще напишеш ли нещо за рождения ден на моя наследник?
А нейният наследник умря. Преди шест години. Сега щеше да навърши 51. Бяхме сътрудници в Медицинска академия. Той по-късно се трансферира в Университета и учи философия. После животът го завъртя. Труден беше животът му. Защото той не искаше да е елементарен, естествен човек. Защото несъмнено и той се ужасяваше от мелачката за сива тиня – живееш, живееш, живееш обикновено, най-после изчезваш без диря и примирението си с това тъпо „ състояние на нещата ” наричаш „ зряла възраст ” и „ мъдрост ”.
Той в края на късия си живот беше неработоспособен. Беше развил ужасното нещо, което се назовава „ асептична некроза на главата на бедрената кост ”. Бях написал някаква публикация за инвалидите и за това какъв брой тежък и негостолюбив е животът за тях изключително в България и няколко дни по-късно той, очевидно прочел публикацията ми, ме потърси.
Не се бяхме чували от години. Преди това в Академията другарството ни беше бохемско, т.е. отново изпъкващо и не-системно, та белким бохемите не са най-ярките неприемници на Системата? Слушахме Колтрейн и Джако Пасториъс (убит при сборичкване в заведение поради биполярното си разстройство) и пиехме куба либре. Но в този момент, когато беше към този момент неработоспособен, той ми се обади не по бохемски аргументи. А единствено сподели:
Мога ли да оказа помощ с нещо?
Това е демонски, благ характерно! – по този начин си споделих тогава. Така си споделям и в този момент: В свят, в който всички търсят метод да се оплакват, да чернодумстват, да злорадстват, да се окайват, да просят и да недоволстват – той се обаждаше... Той, инвалидът, той, ощетеният, той – осакателият – се обаждаше, с цел да пита мен – известният и евентуално изглеждащ високомерен (като всеки прочут човек) публицист – да, обаждаше се, с цел да пита:
Мога ли да оказа помощ с нещо?
След гибелта му майка му остана сама на света. Без безусловно никого. Ето това се споделя Изпъкващ човек. Изпъкващ с удивително изчистената си, неразбираема за никого другиго самотна покруса. Сам човек, живеещ със спомен за един различен човек.
Писъкът на пеперудата. Тя искаше да изпищи като пеперуда – удивително безшумно и удивително блестящо, против един свят, в който нейният наследник е просто следващият починал и липсващ човек, който няма никакво значение за Системата, тъй като тя се храни със сива прахуляк и със статистики.
Сега синът ѝ имаше рожден ден и това трябваше да се чуе.
И по тази причина тя ме молеше: Нека напишеш нещо за моя Ради?! А?
И ето. Аз пиша за него. Какво мога да напиша още? Беше воин. Както е воин всеки самичък, уединен, героично живеещ човек, изправил се в средата на живота, съзнателен за неговата чудовищност и безредица, все пак – живеещ. И обаждащ се от време на време, с цел да пита (въпреки целия безпорядък и ужас): Мога ли да оказа помощ?
Хаосът и ужасът се усещат единствено когато си самичък и изпъкваш. Сред тълпата се чува единствено врещене и се виждат вълнести гърбове е хълбоци.
Честит рожден ден, Ради.
Това е писъкът на пеперудата.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ