За честта на каскета
Една дума ненадейно стана доста настояща. Беше известна и преди, писал бях към този момент по нея („ Каскет, мн.ч. каскети ”, в. „ Сега ”, 14 окт. 2016): по какъв начин каскетите не са за всичко отговорни в новата българска история, нито даже в историята отпреди Прехода. И по какъв начин поради един каскет не трябва да отписваме всички каскети. Това е аксесоар почтен, най-вече трудов и някои каскети изцяло пазят достойнството му. При това той не ми е изключително непосредствен, нямам общо минало с него.
Дядо ми Павел смъкна калпака към този момент на възраст, само че доживя положителни старини към този момент с каскет. Баща ми имаше хубава коса и ходеше най-много гологлав. Виждал съм го с мека шапка, предпочиташе таке, тъй като можеше да се носи в джоба. Някой му бе подарил страховит вълнен каскет на мътнобели и сиви карета – в доста мразовити дни го постановяваше върху специфични наушници, каквито съм виждал по снимки на немски офицери от войната. Самият аз за финален път съм слагал шапка в казармата, в никакъв случай не израснах до каскета. Това носеха част от моите учители от гимназията, а също известни актьори и писатели. Отлично си припомням, да вземем за пример, Апостол Карамитев с каскет. Бедата е, че към този момент ми е мъчно да кажа дали е било, когато го срещах по „ Раковски ” или в облик от някой филм.
Запечатан е по фотосите на българските чети в Македония. Много известен през ХХ век бе сицилианският каскет, съвсем униформена шапка на мафиотите от острова. След десанта през 1943 година известният с хапливото си сладкодумство военачалник Патън бил рекъл в щаба на съдружниците: „ Толкова доста фуражки, а превзехме Сицилия с помощта на няколко каскета. ” Имал поради съдействието на мафията при нахлуването. Пазят се фотоси на цар Борис с каскет, а в случай че би трябвало да избера най-прочутия каскет от тези времена, незабавно ще назова каскета на Лев Яшин. След кооперирането селяните всеобщо смениха бялата забрадка, която слагаха на глава на равнищата, все със същия този каскет. С него оряха и сееха, жънеха и вършееха. Но в никакъв случай „ каскет ” не стана насмешка, каквато насмешка беше да вземем за пример „ спортен екип ”.
Думата през днешния ден звучи малко плашещо, тъй като всички си мислят за тъкмо избран каскет.
Трябва да се освободим от това терзание и да си спомним, че на разнообразни глави и каскетите мислят друго. Известен е казусът с паметниците на Ленин. На половината е с каскет, на другите – без. На първите също е в два разновидността: на единия каскетът е на главата, на втория в ръката – вождът пази да не го откраднат.На другата половина каскетът е към този момент откраднат. Смята се, че с този, откраднатия, са осъществени ред исторически пакости. Размножен и злоупотребен, той се е популяризирал в половината свят.
В българската памет са непокътнати три такива революционни шапки. Каскети са носили и Георги Димитров, и Вълко Червенков, и Т.Ж. Хляб за по-сложно разглеждане на тази взаимозависимост има при Червенков. Той и без каскета е персона спорна, по-културна от другите двама, името му се свързва с тежките времена на култа, с репресии, само че и със опозиция против оръдията на Берия в България, с властност, само че и с разсъдък в държавните каузи. Днес, в патетичното надприказване кой какво е построил, с изненада ще установим, че за относително късото си престояване във властта тъкмо той е построил неподозирано доста: язовири, електроцентрали, тежка индустрия. От което се подразбира, че и каскетът му не ще да е бил обикновен, справял се е и със доста по-сложни проблеми. Този каскет помня от всевъзможни снимики по вестници и календари. Каскет тук е събирателно, вождът имаше разнообразни каскети, съгласно сезона и мотива. Най-запаметяващ се бе огромен бял летен каскет, периферията му бе отвесно вдигната над козирката. Тържествен и в същото време артистичен. Подхожда за това, което ще ви опиша.
Спомних си го тези дни, около годишнината на Вазов. Баща ми, огромен негов обожател, ми го описа с искра в очите. Напъните да се отдалечи националният стихотворец от българското учебно заведение не са от днеска. Имало искащи и тогава (някакви други каскети навярно) да го забранят ли, да го лимитират ли, с една дума да го „ извадят ” от българската просвета. Червенков ги извикал и им показал томовете на класика, сложени един върху различен. „ Виждате ли, споделил, единствено книгите му, подредени по този начин, са по-високи от вас. Вървете си и забравете, каквото сте намислили. ” Това баща го разказваше очевидно удовлетворен. Двайсеттомното издание се трупаше у дома, той го чете и препрочита до гибелта си. Дали от върховете не бяха го пуснали сами тоя слух? Дявол знае. Може пък посредством него народът просто да си бе идеализирал министър-председателя. Измислицата, в случай че бе такава, бе прекомерно правдива.
Но и при конфликта към „ Тютюн ” той бе посочил усет и възприятие за правдивост.
(Хората във всяко време желаят да се надяват на това) Какво в действителност се бе разиграло? Ще напомним в резюме.
През 1951 година Димитър Димов издава романа. Според негласния протокол от това време той го изпраща на министър-председателя. За Нова година получава писъмце от него: „ Уважаеми другарю Димов, от все сърце Ви приветствам за „ Тютюн “. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го с надълбоко задоволство, дочитам го с превелика наслада за нашата художествена литература, за Вас и Вашата удача, другарю Димов. Братски Ви притискам ръката. Ваш В. Червенков (1.I.1952). ” Писмото от Човека с каскета е задоволително позитивно и уместно сдържано. Най-вероятно Червенков е оценил романа като висока литература, съзнавал е, че друга такава творба надали ще се появи скоро. И още, с опита си на минал тестванията и подлостите на култа, той е планувал, че такава блестяща книга не може да остане безнаказана от завистта и интригите на литературните каскети, та е решил с тези няколко реда да подсигурява нейното близко бъдеще.
Но това, както знаем, се оказва незадоволително да предотврати срамната история, която се разиграва към романа. Злонамерени или просто тесногръди литератори устройват критически маратон, на който громят „ Тютюн ”. Той е позорен и непосилен за създателя, грози го с последици. Тогава Червенков инициира убийствена публикация в „ Работническо дело ”. Злосторниците са разгромени, след това и уместно осъдени. През същата година романът получава и Димитровска премия. Човекът с каскета е пореден в решимостта си да открои и да закриля едно от най-високите феномени в българската художествена просвета. За страдание, най-силният човек в страната просто не съумява. Авторът е обезверен, притиснат от литературно-партиен напън и... преработва творбата. Това е друга тематика, отвън присъединяване на вожда.
Спряхме се на този епизод, с цел да се види, че даже такава спорна персона може (под каскета!) да мисли умно, с висок усет и с висока отговорност, да демонстрира просвета и правдивост и да работи в интерес на духа и на бъдещето.
Каскетът самичък по себе си не може да потисне и да деформира съзнанието, нито трансформира притежателя си в предмет на отменяне и пренебрежение. Мисля, че с това давам някакъв принос за почтено отношение към употребата на тази така публикувана и спорна... шапка.
А другояче, такива каскети има в обращение, че и великият Яшин от отвращение би захвърлил своя...
.
Дядо ми Павел смъкна калпака към този момент на възраст, само че доживя положителни старини към този момент с каскет. Баща ми имаше хубава коса и ходеше най-много гологлав. Виждал съм го с мека шапка, предпочиташе таке, тъй като можеше да се носи в джоба. Някой му бе подарил страховит вълнен каскет на мътнобели и сиви карета – в доста мразовити дни го постановяваше върху специфични наушници, каквито съм виждал по снимки на немски офицери от войната. Самият аз за финален път съм слагал шапка в казармата, в никакъв случай не израснах до каскета. Това носеха част от моите учители от гимназията, а също известни актьори и писатели. Отлично си припомням, да вземем за пример, Апостол Карамитев с каскет. Бедата е, че към този момент ми е мъчно да кажа дали е било, когато го срещах по „ Раковски ” или в облик от някой филм.
Запечатан е по фотосите на българските чети в Македония. Много известен през ХХ век бе сицилианският каскет, съвсем униформена шапка на мафиотите от острова. След десанта през 1943 година известният с хапливото си сладкодумство военачалник Патън бил рекъл в щаба на съдружниците: „ Толкова доста фуражки, а превзехме Сицилия с помощта на няколко каскета. ” Имал поради съдействието на мафията при нахлуването. Пазят се фотоси на цар Борис с каскет, а в случай че би трябвало да избера най-прочутия каскет от тези времена, незабавно ще назова каскета на Лев Яшин. След кооперирането селяните всеобщо смениха бялата забрадка, която слагаха на глава на равнищата, все със същия този каскет. С него оряха и сееха, жънеха и вършееха. Но в никакъв случай „ каскет ” не стана насмешка, каквато насмешка беше да вземем за пример „ спортен екип ”.
Думата през днешния ден звучи малко плашещо, тъй като всички си мислят за тъкмо избран каскет.
Трябва да се освободим от това терзание и да си спомним, че на разнообразни глави и каскетите мислят друго. Известен е казусът с паметниците на Ленин. На половината е с каскет, на другите – без. На първите също е в два разновидността: на единия каскетът е на главата, на втория в ръката – вождът пази да не го откраднат.На другата половина каскетът е към този момент откраднат. Смята се, че с този, откраднатия, са осъществени ред исторически пакости. Размножен и злоупотребен, той се е популяризирал в половината свят.
В българската памет са непокътнати три такива революционни шапки. Каскети са носили и Георги Димитров, и Вълко Червенков, и Т.Ж. Хляб за по-сложно разглеждане на тази взаимозависимост има при Червенков. Той и без каскета е персона спорна, по-културна от другите двама, името му се свързва с тежките времена на култа, с репресии, само че и със опозиция против оръдията на Берия в България, с властност, само че и с разсъдък в държавните каузи. Днес, в патетичното надприказване кой какво е построил, с изненада ще установим, че за относително късото си престояване във властта тъкмо той е построил неподозирано доста: язовири, електроцентрали, тежка индустрия. От което се подразбира, че и каскетът му не ще да е бил обикновен, справял се е и със доста по-сложни проблеми. Този каскет помня от всевъзможни снимики по вестници и календари. Каскет тук е събирателно, вождът имаше разнообразни каскети, съгласно сезона и мотива. Най-запаметяващ се бе огромен бял летен каскет, периферията му бе отвесно вдигната над козирката. Тържествен и в същото време артистичен. Подхожда за това, което ще ви опиша.
Спомних си го тези дни, около годишнината на Вазов. Баща ми, огромен негов обожател, ми го описа с искра в очите. Напъните да се отдалечи националният стихотворец от българското учебно заведение не са от днеска. Имало искащи и тогава (някакви други каскети навярно) да го забранят ли, да го лимитират ли, с една дума да го „ извадят ” от българската просвета. Червенков ги извикал и им показал томовете на класика, сложени един върху различен. „ Виждате ли, споделил, единствено книгите му, подредени по този начин, са по-високи от вас. Вървете си и забравете, каквото сте намислили. ” Това баща го разказваше очевидно удовлетворен. Двайсеттомното издание се трупаше у дома, той го чете и препрочита до гибелта си. Дали от върховете не бяха го пуснали сами тоя слух? Дявол знае. Може пък посредством него народът просто да си бе идеализирал министър-председателя. Измислицата, в случай че бе такава, бе прекомерно правдива.
Но и при конфликта към „ Тютюн ” той бе посочил усет и възприятие за правдивост.
(Хората във всяко време желаят да се надяват на това) Какво в действителност се бе разиграло? Ще напомним в резюме.
През 1951 година Димитър Димов издава романа. Според негласния протокол от това време той го изпраща на министър-председателя. За Нова година получава писъмце от него: „ Уважаеми другарю Димов, от все сърце Ви приветствам за „ Тютюн “. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го с надълбоко задоволство, дочитам го с превелика наслада за нашата художествена литература, за Вас и Вашата удача, другарю Димов. Братски Ви притискам ръката. Ваш В. Червенков (1.I.1952). ” Писмото от Човека с каскета е задоволително позитивно и уместно сдържано. Най-вероятно Червенков е оценил романа като висока литература, съзнавал е, че друга такава творба надали ще се появи скоро. И още, с опита си на минал тестванията и подлостите на култа, той е планувал, че такава блестяща книга не може да остане безнаказана от завистта и интригите на литературните каскети, та е решил с тези няколко реда да подсигурява нейното близко бъдеще.
Но това, както знаем, се оказва незадоволително да предотврати срамната история, която се разиграва към романа. Злонамерени или просто тесногръди литератори устройват критически маратон, на който громят „ Тютюн ”. Той е позорен и непосилен за създателя, грози го с последици. Тогава Червенков инициира убийствена публикация в „ Работническо дело ”. Злосторниците са разгромени, след това и уместно осъдени. През същата година романът получава и Димитровска премия. Човекът с каскета е пореден в решимостта си да открои и да закриля едно от най-високите феномени в българската художествена просвета. За страдание, най-силният човек в страната просто не съумява. Авторът е обезверен, притиснат от литературно-партиен напън и... преработва творбата. Това е друга тематика, отвън присъединяване на вожда.
Спряхме се на този епизод, с цел да се види, че даже такава спорна персона може (под каскета!) да мисли умно, с висок усет и с висока отговорност, да демонстрира просвета и правдивост и да работи в интерес на духа и на бъдещето.
Каскетът самичък по себе си не може да потисне и да деформира съзнанието, нито трансформира притежателя си в предмет на отменяне и пренебрежение. Мисля, че с това давам някакъв принос за почтено отношение към употребата на тази така публикувана и спорна... шапка.
А другояче, такива каскети има в обращение, че и великият Яшин от отвращение би захвърлил своя...
.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ