Един от най-забележителните моменти в Проповедта на планината е обещанието

Блажени скърбящите, защото те ще се утешат

Един от най-забележителните моменти в Проповедта на планината е обещанието на Исус : „ Блажени скърбящите, тъй като те ще се утешат. “ На пръв взор това изказване може да звучи съвсем парадоксално. Как е допустимо скръбта да бъде самодоволство? Защо би нарекъл някого, който претърпява дълбока болежка, благословен, т.е. блажен, даже благополучен? Но в тази привидна противоречивост се крие дълбочина и просветление за самата същина на човешкото страдалчество и възмездие.

Скръбта като Пречистване и Приближаване до Бога

Скръбта е като огън, който изгаря всичко, което е подправено и празно в нас, оставяйки единствено най-същественото. Когато човек губи – било то непосредствен човек, блян, даже личните си илюзии – това е момент, в който е заставен да се изправи против действителността, да огледа в очите истината за своето битие. Скръбта оголва, почиства и оставя единствено онази вътрешност на душата, която е неподправена и същинска. Именно в тези моменти ние сме най-близо до Бога, тъй като се освобождаваме от привидности и сме в положение да разберем своята накърнимост, нашата потребност от благосклонност и съчувствие.

Да скърбиш значи да изпитваш болежка от обстоятелството, че светът не е подобен, какъвто би трябвало да бъде, че има нещо надълбоко счупено в съществуването ни. И в този смисъл, скърбящите са благословени, тъй като те виждат ясно тази болежка, те са осъзнали тъмнината и разломите, които нанасят вреди на човешката душа. Но точно осъзнаването на тази мъчителна действителност е, което ги приготвя за успокоение, за амнистия и възмездие. Те са подготвени да одобряват любовта и утехата, които идват от Бога и от хората към тях.

Преобразяващата мощ на страданието

Страданието може да бъде преподавател, кадърен да преобразява индивида. Ние постоянно се опитваме да избягаме от него – и с право, тъй като никой не обича болката и скръбта. Но когато страданието ни споходи, когато човек одобри своята тъга с отворено сърце, той става кадърен да види света по нов метод. Християнството ни учи, че страданието може да бъде подарък – въпреки и нечовечен – тъй като то разчупва нашата горделивост и самоувереност, припомня ни за нашата потребност от реципрочност и съчувствие. И в този развой, в това предаване на личната болежка пред Божията благосклонност, човек може да откри освен това от разтуха – той намира смисъл и съгласуваност, намира път към възмездие.

Скръбта ни свързва с Исус, който самичък е претърпял голяма болежка и тъга, с цел да донесе избавление на света. Неговата жертва ни демонстрира, че скръбта не е краят – тя може да бъде пътят към възмездие и наслада, към ново схващане на истината. Когато човек одобри скръбта си, той се причислява към тази безконечна битка за смисъл, която Бог е вложил в нашето битие. Така „ блажени скърбящите “ не са просто тези, които страдат, а тези, които са подготвени да одобряват своята накърнимост и да се борят за разтуха, за схващане и за превъзмогване.

Скръбта като Път към Любовта

Едно от най-трагичните, само че и най-ценни неща в живота е, че точно болката постоянно ни прави по-състрадателни. Когато човек изпита страданието на загубата, когато скърби същински, той става кадърен да разбере непознатата болежка. Скръбта ни подтиква да се обърнем към другите, да търсим поддръжка и да предложим своята разтуха на тези, които страдат. По този метод скръбта е парадоксално път към любовта – тя разчупва стените на нашето его, отваря сърцата ни към болката на другите и ни води към същинско съчувствие.

Исус ни учи, че няма същинска обич без жертва и че скръбта може да бъде трамплин към по-дълбока и по-значима връзка с хората към нас и с Бога. Блажени скърбящите са тези, които са способни да се открият пред другите, които имат смелостта да признаят своята болежка и да търсят разтуха в общността. Те откриват, че техният път на страдалчество и загуба не е бил безрезултатен, тъй като ги е довел до по-дълбока обич и схващане.

Утехата – Обещанието за Изкупление

Скръбта не е просто напразно страдалчество. В нея се крие обещанието за разтуха и за ново начало. Християнството ни припомня, че Бог е постоянно с нас, изключително когато сме засегнати, и че Той схваща нашите премеждия по-добре от всеки различен. Той освен дава обещание разтуха, само че и възобновяване, излекуване. Блажени скърбящите, тъй като тяхната болежка няма да бъде пренебрегната – тя ще бъде превърната в нова вяра и нов живот.

Исус е образецът, който ни демонстрира, че Бог не е отдалечен и апатичен – в противен случай, Той е с нас във всяка сълза, във всяка загуба. И в случай че сме подготвени да се предадем на Неговата разтуха, ще открием, че нашата тъга не е била безрезултатна, а част от по-голям проект за възмездие и безконечна обич. Когато скърбим, ние ставаме част от този безконечен развой, в който Бог работи, с цел да трансформира страданието в наслада и смисъл.

Това е обещанието на Проповедта на планината – че скръбта ни прави способни да се свържем с Бога и с хората на едно по-дълбоко равнище, че тя ни преобразява и издига. „ Блажени скърбящите, тъй като те ще се утешат. “ Тези думи са покана да се предадем на милостта на Бога, да позволим на скръбта да ни пречисти и да открием насладата, която идва след болката. Защото най-после, в Божията прегръдка, всяка сълза ще бъде избърсана, и всеки безутешен ще откри своята разтуха.