Контейнер с книги от Япония пропътува 13 000 км по море, за да пристигне в с. Дълбок дол
Един резервоар с книги от Япония пропътува 13 хиляди километра по море, с цел да бъде отправен до село Дълбок дол. Защо? Разказват Лиляна Боянова и операторът Борис Пинтев.
Историята, която ще видите в идващите минути, стартира с едно зрителско писмо.
" Всеки пристъпил прага на плевнята – библиотека на проектант Йоши Ямазаки в едно балканско село, покрай град Троян, ще възкликне " О, знамение! Японско знамение! "
Седмица по-късно към този момент пиехме чай от печен ориз в двора на селската къща на семейство Ямазаки. То се състои от Йоши, родом от Токио, Надя, родом от София и двамата им сина – Йоани и Юкио.
„ С Йоши се срещнахме 1990 година, аз бях студентка в Москва в архитектурния институт. Той беше на културен продан в същия университет, като първия японски проектант позволен на това място. На мен ми беше доста забавно, желаех да си поддържаме връзка, той не беше научил съветски, говореше на британски, аз не можех доста, само че на някакъв език се разбрахме, той ми показваше свои планове и по този начин лека бавно доста си допаднахме”, описа Надя Иванова.
„ Когато срещнах Надето и тогава усещах, че да се приказва с нея с доверието и това като за мен беше възприятие умерено и само че радва се като може да говори”, сподели Йоши Ямазаки.
През 1997 година двамата се женят и отпътуват за Токио. Там живеят до 2005 година, когато вземат решение да се върнат в България.
„ Големият ни наследник трябваше да тръгне на учебно заведение и тогава преценихме, че не знам, аз ненапълно смятах, че животът е доста тежък там и като една майчица взех решение, че горкото дете да не го мъчим и ми се струваше, че тук в Европа ще бъде по-лек живота и по този начин споделих, че тук образованието е доста добро”, изясни Надя.
Йоани към този момент е студент по медицина, а дребният Юкио е възпитаник.
Йоши и Надя имат архитектурно студио и живеят в София, а уикендите прекарват в къщата си в Дълбок дол.
„ Някои хора може би няма да схванат това – но какво пък толкоз, ще кажат, виждат някаква остаряла плевня, само че това има някакво свещенодействие, някаква магия има, нещата са доста елементарни, наподобяват без никакви искания – в това време има въздух и светлина и аз го чувствам като някаква магия, и това мисля, че ненапълно способства Йоши за това и метода му – това японското, което той носи в себе си”, показа Надя.
Именно тук Йоши построява библиотека, в която да приюти завещаното от татко му – Канеюки.
На всички лавици има над 15 хиляди книги. Те са едвам 1/3 от книжното завещание, което Йоши получава от татко си.
Книгите били най-голямата му пристрастеност.
" Баща ми беше преподавател и той доста обича книги и книги, за неговата работа доста значимо беше книгите”, споделя Йоши Ямазаки.
„ Аз си припомням първото ми вървене в Япония и може би първия път, когато попаднах в тази среда, заобиколена от всякъде, просто те бяха на всички места по маси, по столове върху шкафове, на всички места към нас ги имаше и си задавах въпроса за какво има толкоз доста книги. Беше необичайно, аз си припомням, че и татко му постоянно носеше книга в себе си, обичаше да разяснява това, което е прочел, искаше тяхното мнение”, добави Надя.
– Вие по какъв начин си обяснявате тази пристрастеност – да се купуват и натрупат книги?
– Задавала съм този въпрос – но за какво би трябвало всеки ден да се купуват по две вързопчета, тъй като той се обаждаше на майка му от гарата и споделяше – аз съм тук на гарата и тя отиваше с колелото и поемаше вързопчетата и ги носеше у дома.
В диалог със сина си, Йоши дава отговор на този въпрос.
„ Има няколко аргументи дядо ти да стартира да натрупа толкоз доста книги. Първата причина е пазарната система в Япония. Издаде ли се един път книгата, по-късно изчезва. В книжарниците към този момент не може да бъде открита, дотолкоз изчезва тази книга, че даже и по интернет не може да се откри.
– Има ли и други аргументи?
– Друга причина е, че дядо ти най-вече мразеше да изхвърля книги.
– Йоани – Защо мразеше, каква е повода, сподели ли?
– Преди книгите бяха доста скъпи, хората не можеха да си купят книги, с цел да си купят книги, пестяха от храна. Дядо ти живееше в такива времена, когато хората не ядяха ориз, с цел да си купят книги с тези пари. Затова книгите тогава бяха доста скъпо нещо. Книгите бяха единственият източник на познание. Затова бяха нещо доста значимо.
Преди татко му да си отиде, Йоши му дава заричане да запази книгите му.
Йоши описа, че последният ден, до момента в който татко му е умирал са говорили дълго и той се е тормозил за своите книги, тъй като не е желал да бъдат захвърлени като отпадъци. Тогава Йоши му е заречен, че ще ги донесе в България и татко му се е успокоил, на другия ден умрял.
За да съблюдава обещанието си, в продължение на две години Йоши пътува до родния си дом в Япония, с цел да ги опакова в кашони. Натоварени на транспортен съд, те пропътуват близо 13 хиляди километра – от Токио до Дълбок дол.
„ Дойдоха всичките в един резервоар от тези, които са по корабите, и си припомням по какъв начин го носеше тира до тази дребна уличка пред къщата и мирише самият резервоар на море и, като се отвори, беше цялостен целият догоре с кашони”, описа Йоани Ямазаки.
Кашоните са близо 700, а подреждането на книгите, които са в тях продължава година.
„ Беше много впечатляващо, даже повече от предстоящото, трябваше да създадем библиотеки, с цел да могат да влязат всички книги – примерно, тази не знам дали беше планувана, само че тук откъм гърба които има, някои са изключителни, по този начин да кажем”, сподели още Йоани.
Пътешествието на книгите от Токио до Дълбок дол продължава цели 14 години.
„ Беше една същинска авантюра, само че аз се веселя, че ги има, обичам книгите, на мен това пространство ми харесва, че го има просто, желая да имам повече време, с цел да мога в действителност да застана там, може би да имам такива мигове, дето съм сама, да си преглеждам малко. Надявам се децата ни, децата ни, в случай че могат да ги пазят, това е един прелестен спомен от Япония, това е една връзка – връзката сред оня дом, това семейство и в този момент, нашия живот тук”, сподели Надя.
А ето го и финалът на писмото, с помощта на което ви разказахме тази история.
" Дареното благосъстояние, събирано с толкоз труд от бащата на Йоши и неговото семейство, би трябвало да стане нашето верую – за положителното няма граници. То обича всички. "
Историята, която ще видите в идващите минути, стартира с едно зрителско писмо.
" Всеки пристъпил прага на плевнята – библиотека на проектант Йоши Ямазаки в едно балканско село, покрай град Троян, ще възкликне " О, знамение! Японско знамение! "
Седмица по-късно към този момент пиехме чай от печен ориз в двора на селската къща на семейство Ямазаки. То се състои от Йоши, родом от Токио, Надя, родом от София и двамата им сина – Йоани и Юкио.
„ С Йоши се срещнахме 1990 година, аз бях студентка в Москва в архитектурния институт. Той беше на културен продан в същия университет, като първия японски проектант позволен на това място. На мен ми беше доста забавно, желаех да си поддържаме връзка, той не беше научил съветски, говореше на британски, аз не можех доста, само че на някакъв език се разбрахме, той ми показваше свои планове и по този начин лека бавно доста си допаднахме”, описа Надя Иванова.
„ Когато срещнах Надето и тогава усещах, че да се приказва с нея с доверието и това като за мен беше възприятие умерено и само че радва се като може да говори”, сподели Йоши Ямазаки.
През 1997 година двамата се женят и отпътуват за Токио. Там живеят до 2005 година, когато вземат решение да се върнат в България.
„ Големият ни наследник трябваше да тръгне на учебно заведение и тогава преценихме, че не знам, аз ненапълно смятах, че животът е доста тежък там и като една майчица взех решение, че горкото дете да не го мъчим и ми се струваше, че тук в Европа ще бъде по-лек живота и по този начин споделих, че тук образованието е доста добро”, изясни Надя.
Йоани към този момент е студент по медицина, а дребният Юкио е възпитаник.
Йоши и Надя имат архитектурно студио и живеят в София, а уикендите прекарват в къщата си в Дълбок дол.
„ Някои хора може би няма да схванат това – но какво пък толкоз, ще кажат, виждат някаква остаряла плевня, само че това има някакво свещенодействие, някаква магия има, нещата са доста елементарни, наподобяват без никакви искания – в това време има въздух и светлина и аз го чувствам като някаква магия, и това мисля, че ненапълно способства Йоши за това и метода му – това японското, което той носи в себе си”, показа Надя.
Именно тук Йоши построява библиотека, в която да приюти завещаното от татко му – Канеюки.
На всички лавици има над 15 хиляди книги. Те са едвам 1/3 от книжното завещание, което Йоши получава от татко си.
Книгите били най-голямата му пристрастеност.
" Баща ми беше преподавател и той доста обича книги и книги, за неговата работа доста значимо беше книгите”, споделя Йоши Ямазаки.
„ Аз си припомням първото ми вървене в Япония и може би първия път, когато попаднах в тази среда, заобиколена от всякъде, просто те бяха на всички места по маси, по столове върху шкафове, на всички места към нас ги имаше и си задавах въпроса за какво има толкоз доста книги. Беше необичайно, аз си припомням, че и татко му постоянно носеше книга в себе си, обичаше да разяснява това, което е прочел, искаше тяхното мнение”, добави Надя.
– Вие по какъв начин си обяснявате тази пристрастеност – да се купуват и натрупат книги?
– Задавала съм този въпрос – но за какво би трябвало всеки ден да се купуват по две вързопчета, тъй като той се обаждаше на майка му от гарата и споделяше – аз съм тук на гарата и тя отиваше с колелото и поемаше вързопчетата и ги носеше у дома.
В диалог със сина си, Йоши дава отговор на този въпрос.
„ Има няколко аргументи дядо ти да стартира да натрупа толкоз доста книги. Първата причина е пазарната система в Япония. Издаде ли се един път книгата, по-късно изчезва. В книжарниците към този момент не може да бъде открита, дотолкоз изчезва тази книга, че даже и по интернет не може да се откри.
– Има ли и други аргументи?
– Друга причина е, че дядо ти най-вече мразеше да изхвърля книги.
– Йоани – Защо мразеше, каква е повода, сподели ли?
– Преди книгите бяха доста скъпи, хората не можеха да си купят книги, с цел да си купят книги, пестяха от храна. Дядо ти живееше в такива времена, когато хората не ядяха ориз, с цел да си купят книги с тези пари. Затова книгите тогава бяха доста скъпо нещо. Книгите бяха единственият източник на познание. Затова бяха нещо доста значимо.
Преди татко му да си отиде, Йоши му дава заричане да запази книгите му.
Йоши описа, че последният ден, до момента в който татко му е умирал са говорили дълго и той се е тормозил за своите книги, тъй като не е желал да бъдат захвърлени като отпадъци. Тогава Йоши му е заречен, че ще ги донесе в България и татко му се е успокоил, на другия ден умрял.
За да съблюдава обещанието си, в продължение на две години Йоши пътува до родния си дом в Япония, с цел да ги опакова в кашони. Натоварени на транспортен съд, те пропътуват близо 13 хиляди километра – от Токио до Дълбок дол.
„ Дойдоха всичките в един резервоар от тези, които са по корабите, и си припомням по какъв начин го носеше тира до тази дребна уличка пред къщата и мирише самият резервоар на море и, като се отвори, беше цялостен целият догоре с кашони”, описа Йоани Ямазаки.
Кашоните са близо 700, а подреждането на книгите, които са в тях продължава година.
„ Беше много впечатляващо, даже повече от предстоящото, трябваше да създадем библиотеки, с цел да могат да влязат всички книги – примерно, тази не знам дали беше планувана, само че тук откъм гърба които има, някои са изключителни, по този начин да кажем”, сподели още Йоани.
Пътешествието на книгите от Токио до Дълбок дол продължава цели 14 години.
„ Беше една същинска авантюра, само че аз се веселя, че ги има, обичам книгите, на мен това пространство ми харесва, че го има просто, желая да имам повече време, с цел да мога в действителност да застана там, може би да имам такива мигове, дето съм сама, да си преглеждам малко. Надявам се децата ни, децата ни, в случай че могат да ги пазят, това е един прелестен спомен от Япония, това е една връзка – връзката сред оня дом, това семейство и в този момент, нашия живот тук”, сподели Надя.
А ето го и финалът на писмото, с помощта на което ви разказахме тази история.
" Дареното благосъстояние, събирано с толкоз труд от бащата на Йоши и неговото семейство, би трябвало да стане нашето верую – за положителното няма граници. То обича всички. "
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ