„Не я взимай. Генетиката ще си каже думата“, казваха те
Дойде време да си изплача болката.
Много дълго време си мислех, че развъждането на непознато дете е мъчно. И ето, че нощес попаднах на нечий коментар по отношение на осиновяването със следното наличие:
„ А вие какво си мислите, че трепетликата ще даде портокал ли? Ами в случай че някой от родителите е бил палач или алкохолик. Или може би даже и двете едновременно! С генетиката не трябва да се вършат смешки! “
Лично мен това ме засегна надълбоко.
Защото аз съм осиновена и знам какво в действителност ми се случи. И желая да го споделя с вас.
Знаете ли, мисля, че в случай че някой проучва моите родственици и моите гени, тогава щеше да е доста евентуално и аз да бъда изоставена. Все отново множеството от тях хем пиеха, хем лежаха в пандиза. Не ги съдя и не ги подлагам на критика, тъй като в селото, от което съм, всички бяха такива.
Загубих майка си при раждането, а татко ми тогава беше зад решетките. Така че в никакъв случай не разбрах какво е родителска любов. И до през днешния ден не знам дали татко ми още лежи, или към този момент е освободен, Бог да е с него.
Бях осиновена много рано от младо семейство. Но с мен не е било по никакъв начин елементарно, по думите на майка ми. Защото бях дете с сложен темперамент. Тя си спомня, че съм обичала да дремя под леглото, а не върху него, че съм режела всичко, което ми попадне на разположение, а в тийнейджърските си години даже започнах да извършвам кражба от другари.
Много им беше мъчно с мен. И всички към мен повтаряха, че би трябвало да ме върнат в интерната. Освен това всички в близост твърдяха, че от мен ще израсне или алкохолик, или апаш.
Но майка ми (жената, която замести родната ми майка) щеше да стигне до края и не се отхвърли. Тя се опита да ми съобщи всичко най-хубаво, което имаше и което знаеше.
И напъните й не бяха напразни. В един миг стопирах да се интересувам от алкохола или кражбите. И стартира да се изучавам доста по-добре. А когато приключих учебно заведение с отличие, незабавно влязох в университет. По това време бях изумена най-много от търпението на майка ми.
Само си представете какъв брой страдания е изтърпяла, с цел да ме промени толкоз фрапантно. А през днешния ден фактът, че тя съумя да ме направи подобен човек, е необикновен героизъм.
И в този момент като виждам мнения, че даже не си коства да се пробва, тъй като гените по този начин или другояче ще си кажат думата, аз си припомням тези вечери, когато майка ми ми обясняваше и говореше за всичко намерено.
Не, тя не ме е учила, а ми е разказвала и говорила на безусловно всевъзможни тематики. Тя се опитваше по всевъзможен метод да ми внуши какво ще се случи с мен, в случай че продължа да върша неприятни неща. И какво ще ми стане с този метод на живот.
Днес съм съумял човек. Благодарение на нея и на това, че не се отхвърли.
