Дойде онова време от годината, когато навън е студено, но

Дойде това време от годината, когато на открито е студено, само че от вътре ни грее – по този начин се допуска да бъде, изключително в случай че сме се погрижили за отоплението и напитките. Нерядко през декември се усещаме изцяло изцедени, премятайки тъжни (но и радостни) равносметки.

Докато преглеждам фотосите си, с известно неодобрение си мисля, че и този път не посетих Рим, нито Париж; няма да хапна щолен с греяно вино във Виена. Не завоювах премия от литературния конкурс, в който участвах. Не отидох на нито един гръмък ваучър, не се омъжих и не получих петролен бунар, какъвто прочее нямам напълно никакъв късмет да придобия в миналото.

Но ми се случиха други, също хубави неща, за които съм признателна. Това бяха дребни случки, които ми подсетиха, че към момента има за какво да бъдем положителни, да ценим околните си и да сътворяваме другарства. Големи гении като О`Хенри, Труман Капоти и Ромен Гари – с техните – са разкрили коледната магия много преди мен – и тя не е в скъпите дарове, а в тези мънички жестове, които ни вършат толерантни и благородни.

Какво друго да вършим в днешно време, в случай че не да се опитваме да бъдем светли, мъдри и положителни – нашата подадена ръка през днешния ден значи усмивки и топлота на следващия ден. И светът ще бъде по-малко неприятен.

Ето една история, която се случи при започване на декември – дни на трескава подготовка за наближаващите празници.
Когато занесох на продавача на цветя в квартала пакетчето, което желаех да подаря на близка другарка и сепнато, през маската, го попитах дали би ми оказал помощ да го амбалирам, той хвърли цигарата си и ме предложения да вляза в магазина. " Аз не амбалирам доста добре... ", извини се и ми сподели другите типове хартия, с които разполага. " Така или другояче опаковате по-добре от мен ", признах аз и го помолих въпреки всичко да се заеме.

И той в действителност се зае. В продължение на десетина минути ряза, сгъва, завива, лепи, овързва и украсява – съвсем професионално. Пакетчето доби тип на усърдно опакован подарък – макар несъвършенствата. Сякаш не аз, а някаква доста по-изискана Диана щеше да го сервира.

На въпроса какво дължа, той отговори с " Ами... едно левче. Да речем, че панделката е от мен... Левче, толкоз... "
Съобразих, че трудът му коства повече. Не беше задължен да ми оказва помощ – та аз даже не купих нищо от неговата стока.

Нали се сещаш, че в един магазин за цветя има всевъзможни засукани букети, свежи растения с ярки, радващи окото цветове, саксийни зелени алоета, палми, бенджамини, фикуси, филодендрони, сезонни цъфтящи изненади, към които таим обвързаност още от детството (като кокичетата през пролетта и хризантемите наесен) и още доста неща, които в случай че купиш, би зарадвал продавача. И нормално колкото повече купиш, той толкоз повече ще се радва – надали би те посъветвал да не се презапасяваш, както ни предупреждаваха да не вършим преди месеци, когато се редяхме на опашка пред супермаркетите. Оставих на цветаря една малко по-едра банкнота и до момента в който се опитваше да се противи, търсейки дребни за ресто, просто му пожелах радостни празници.

Това е нищо и никаква преживелица, само че ме накара да усещам малко по-цветен оня декемврийски следобяд. Имах щастието моята другарка да се зарадва – стори ми се, откровено – на опаковката, а самият подарък ще ѝ носи, уповавам се, топлота и въодушевление през цялата зима.

С това сякаш в мен се отпуши едно предпочитание да разпределям. Коледа е време да отдадем любов, да подадем ръка и в случай че всичко това ти се костват кухи клишета, значи е време да опиташ да сториш някакво положително – даже единствено с цел да провериш по какъв начин е. Моята благотворителност има скромни размери, тъй като и опциите ми не са като на корпоративна акула (или като на петролен магнат). Но не щеш ли открих метод да предизвикам усмивката на един чужд, който безспорно има потребност от сгряване – даже повече в дословния смисъл, в сравнение с като метафора.

Той постоянно е навлечен с няколко ката остарели облекла, а обувките му са захабени, само че наподобяват здрави. На главата си носи шапка, която крие дългата му коса, а брадата му е прошарена и нормално повърхностно разрошена. В устата му доста постоянно се премята тютюнев фас, който току минава в пръстите, облечени доникъде с изрязани ръкавици.

Видът му е подобен, тъй като той всяка зима – а и през останалото време, стига да не вали – стои по през целия ден край своите кашони със остарели книги, чете си или търка ръце в опит да се сгрее.

Не знам по какъв начин се споделя. Купувала съм книги от него и знам, че не е скъпчия. Въпреки че изчерпаните издания, които към този момент не се оферират в книжарниците и от издателствата, костват много скъпо на остаряло, той не спекулира до възмутителна степен; дори съвсем по никакъв начин. При късите разговори, които съм водила с него, съм се изумявала на познанията му за класическата литература. И толкоз.

Обаче този декември взех решение да го посетя с друга цел. Събрах от своята библиотека няколко немного остарели, относително скъпи и хубави книги, които обаче към този момент съм чела или съм решила, че не са за мен и че няма да ги прочета. Сложих ги в раницата си и след половин час вървене в кишата се озовах при него, с цел да му ги връча.

Можех да продам тези книги. Можех да ги раздам на другари. Можех даже да ги даря на някое читалище. Но аз ги подарих на букиниста, тъй като реших, че той най-вече ще им се зарадва. Би могъл да ги продаде и със извоюваното да си купи нещо хубаво – каквото пожелае.

И той в действителност се усмихна. Оживеното му лице и насладата в погледа му зарадваха на собствен ред и мен. „ Виж, това е най-мащабното феминистко проучване от предишния век. Може да му вземеш много пари… “, насърчавах го аз, може би изцяло ненужно. Той чудесно знае кое какъв брой коства.

Леко посърнах, когато сподели, че шефът му ще реши каква цена да постави на книгите. Букинистът обаче продължаваше да се усмихва и даже ме увери, че и за него ще остане нещичко от припечеленото. В този миг едно лъчезарно младо момиче, дочуло диалога ни, се приближи до кашоните и стартира да преглежда книгите. Аз се качих в рейса, който за шанс в този миг мина наоколо и през стъклото означих – не без известно удовлетворение – какъв брой малко е належащо, с цел да направиш деня на някой различен по-ведър, без да очакваш компенсация.

И в дни като този, когато у дома е топло, а на открито студено, само че сантиментално, обичам да си спомня за една друга, величествена в моето схващане история, която претърпях преди време. Тя все по този начин си ме топли и като че ли ми споделя, че има положително и че то не е недостижимо.

Аз и мой непосредствен другар празнувахме Коледа в една градинка, застлана с пълен пласт сняг. Пиехме вино и си говорехме – евентуално нещо нищожно, само че близко по тема до празника; нещо наше си. Беше студено и ние подскачахме от крайник на крайник. Скоро в градинката дойдоха и други празнуващи – мъж на междинна възраст и малко момче наобиколиха огромния дървен дънер и се заеха да изстрелват светлинни ракети във въздуха.

Честно казано, такива неща ме плашат. Ето за какво помолих моя другар да им направи забележка. Просто да им каже, че това което вършат, не е хубаво и в случай че доста упорстват, да си намерят друго парченце небе, което да бомбардират или просто да се разкарат отсам. Може да съм била груба; при всички положения не се радвах на светлинното шоу.

Но приятелят ми се вслуша в молбата ми и с няколко отривисти крачки се озова до мъжа с детето. Разговорът не продължи дълго.

Когато се върна, той сподели: „ Този човек е със сина си. Не мога да му кажа нищо! “. Което значи, че никой няма право да прави забележка на татко, който се пробва да прекара известно време със сина си.

И тогава разбрах, че сред мъжете от време на време – евентуално съвсем постоянно, с изключение на на пътя, до момента в който се псуват един-друг иззад стъклата на колите – има някакво потайно, не всеки път явно, само че доста крепко почитание. И че щом един татко желае да зарадва сина си, всички други мъже би трябвало да схванат това.

И в случай че е останало още нещо, което да желая за Коледа, то – повярвай ми – не е орден или грамота. Бих могла да поживея още малко даже и без да посетя Милано. Но доста, доста ми се желае да сме здрави и положителни.

Здрави и положителни.