Доверието е мехлем за душата в изтощителния лабиринт на човешките

Доверието е мас за душата в изтощителния лабиринт на човешките взаимоотношения. То е нежно като цвете, само че когато го има, живеем в естетика. Придобиваме възприятието, че в неустойчивия свят има островчета на непоклатимост. Когато изчезне, настъпва безпорядък в душите ни.

Мой другар споделя, че при среща с чужд първо му дава доверието си в задатък – ей по този начин, без причина, просто, тъй като другият насреща заслужава този късмет. Не го ли оправдае, го губи вечно. Според мен това е много извънредно. Но е реалност, че надълбоко доверие сред двама души се гради постепенно и дълго, то се потвърждава с ежедневни действия, а се разрушава прекомерно елементарно, с един размах. Или най-малкото се посява отровното зрънце на подозрението, което като троянски кон завладява от вътрешната страна крепостта на безусловната религия в другия.

Какво значи да имаш доверие в някого? Да си сигурен, че той няма да те съобщи, да те измами, да злоупотреби с това, че си го позволил рисково покрай себе си. То е да вярваш на нечии думи като на нещо към този момент случило се, без сянка на подозрение.

Не приказвам за онази обикновена религия в хората, която дефинираме като доверчивост. Дозата съмнение е естествена и естествена при малко познати хора. Това са част от защитните механизми, построили се у нас в течение на времето. Това е плодът от горчивия ни опит и насъбраните разочарования. Няма човек, неизпитал тръпчивия усет на излъганото доверие. Склонен е да упреква себе си за това, че се е излъгал в упованията си, че е повярвал в някого.

Има хора доверчиви по природа, има други – постоянно съмняващи се. Прекалената наивност ни прави уязвими и беззащитни. Прекаленото подозрение ни кара да се затваряме в себе си, да не позволяваме елементарно другите и от това – да изглеждаме студени и дистинцирани.

Не е елементарно да повярваш абсолютно на различен човек, откакто има приказка – „ аз на себе си нямам доверие, та камо ли на различен “. Ала и да се живее в положение на „ изопната струна “, на недоверчивост е тъмно и обезпокоително. От една страна въпреки всичко става въпрос за темперамент – знаем го оня Тома Неверни, останал от библейските истории като знак на индивида, който имал потребност от доказателства, с цел да повярва в каквото и да е. Е, доверието в житейския му смисъл също си е устойчиво стъпило на материална основа – това са постъпките, жестовете, покритието сред думи и каузи, духовната непосредственост. Това са всички тези количествени натрупвания, довели до качествените промени в връзките ви.

Трудно се дават препоръки на кого и по кое време да повярваш – има хора, които печелят доверието на другите бързо и елементарно, това е нещо като гений. Кой знае къде е разковничето – в открития взор и способността да гледат в очите, в лъчезарната открита усмивка или в уверения спокоен звук. Ала дълбокото доверие се ражда от изминатия дружно житейски откъслек. То е съставката, без която няма крепко другарство, няма и същинска обич.

С годините човек става по-резервиран, все по-трудно смъква защитните си бариери. А доверието значи тяхното премахване, значи доброволна безпомощност, просто тъй като няма от какво да се пазиш. То е като любовта – всеки желае да му се случи, само че не при всеки се получава. А когато не става, винят неприятния си шанс и другите, само че не и себе си. А с цел да получиш, безусловно би трябвало и ти да дадеш. Разбира се, не безсистемно, а на точните хора. Никой не споделя, че е елементарно, само че си коства. Иначе за какво живеем?