Докъде сме способни да стигнем, за да защитим тези, които

Докъде сме способни да стигнем, с цел да защитим тези, които обичаме – това е въпросът, задвижващ сюжета на новия разказ. Вдъхновен от същинска история, впечатляващият дебют на американската писателка Рейчъл Бийнленд е предложен от редица водещи издания, измежду които „ Ню Йорк Таймс “, „ Пъблишърс Уикли “ и „ Ю Ес Ей Тудей “. Книгата към този момент е налична и на български със знака на издателство „ Кръг “ в превод на Габриела Кожухарова и с корица от Виктория Видевска.

Завладяваща, трогателна и жизнеутвърждаваща, историята ни придвижва в Атлантик Сити през лятото на 1934-та. Двайсетгодишната Флорънс се прибира вкъщи, с цел да прекара ваканцията с най-близките си хора, само че и с цел да се приготви за огромната си фантазия – да преплува Ламанша. Въпреки тежката бременност на сестра ѝ Фани, която съвсем от самото начало е на легло, и мистериозната жена, неотдавна емигрирала от нацистка Германия и отседнала у тях, всичко в тесния апартамент на семейство Адлър наподобява наред. Но доста скоро с Флорънс се случва съдбовен случай, след който нищо към този момент няма да е същото. Сега най-важно е бременната Фани да не научи за нещастието, преди да е родила. Сложна мрежа от секрети бързо оплита три генерации и разкрива от дълго време забравени неточности и непредвидени усеща. Лъжата стартира да тежи от ден на ден, а истината чука по вратата с неумолима мощ...

Авторката Рейчъл Бийнленд трансформира една персонална фамилна загадка в мощно въздействащ разказ, който не разчита на външна динамичност, а на прочувствена дълбочина, психически конфликти и морални алтернативи. Написан с тънка прозорливост и надълбоко схващане на човешката природа, „ Флорънс Адлър ще плува вечно “ е за комплицираните избори, които вършим в името на околните си, и за това по какъв начин от време на време най-голямата демонстрация на обич е да премълчим.

Наред с общовалидните тематики за обичта, загубата и скръбта Бийнленд ловко преплита в сюжета основни исторически събития и обществени феномени: възхода на нацисткия режим, класовите битки, религиозните напрежения, неразбирането на сексуалността. На този комплициран и ослепителен декор историята във „ Флорънс Адлър ще плува вечно “ надалеч надскача привидния си фокус – загубата на дете. Тя споделя и за това, което губим, когато решим да спестим болката; за доверието, което се разпада, когато любовта прераства в контрол; за фамилията – по едно и също време като леговище и като капан. Но най-много за паметта. За това вътрешно плуване, което не стопира в никакъв случай – даже когато човек си отиде…

Рейчъл Бийнленд (1981) е американска писателка, авторка на два романа. Завършва Университета на Южна Каролина и има магистърска степен по креативно писане от Държавния университет на Вирджиния. Занимава се с преподавателска активност, a нейни есета са оповестени във водещи периодически издания.

* * *

Из „ Флорънс Адлър ще плува вечно “ от Рейчъл Бийнленд
Снимка " Кръг "

В стаята на Гъси светеше лампа, а по средата на пода лежеше брезентовата чанта, която Естер беше занесла на плажа по-рано през днешния ден. До нея стоеше по-красивата, плисирана чанта на Флорънс. Съдържанието ѝ – четка за коса, забрадка и няколко фуркета – се бяха разпилели по земята и Естер се наведе да вдигне движимостите. След като ги събра всичките, от нея се отприщи безгласен вопъл.

Ана и Гъси спяха на дребната софа, която едвам побираше и един човек. Двете бяха съумели да се сместят единствено тъй като Ана бе обхванала компактно дребното момиченце, прибирайки го към гърдите си. Тъмнокафявата коса на Гъси се стелеше на всички направления, а устата ѝ зееше. През миналата година се беше източила на растеж и бе изгубила множеството си бебешки тлъстинки, но насън изглеждаше все по този начин дребна.

На Естер ѝ хрумна да разсъни Ана и да ѝ подсети, че ще ѝ е по-удобно в обикновено легло. Ако Ана беше Флорънс, Естер вероятно щеше да разтрие разсеяно гърба ѝ, да я хване за едната ръка и да я издърпа на крайници, наслаждавайки се на унеса ѝ – на оня момент, в който порасналата ѝ щерка се обляга на нея, нуждае се от опората ѝ. Но Ана не беше Флорънс, а Естер нямаше да понесе още един диалог за днешните събития, в случай че не беше извънредно неотложно да го организира. Телефонното позвъняване до Айзък без друго щеше да изпие цялата ѝ останала сила.

В зимната градина беше горещо и задушно. Един прозорец зееше, само че Естер отвори още два. Беше прекомерно мрачно, с цел да види плажа на две пресечки отсам, само че долавяше шума на разбиващите се в брега талази. Несекващите ритми на океана постоянно я бяха успокоявали изключително в тревожни моменти – в този момент обаче звукът я разгневи. Струваше ѝ се грубо океанът да ѝ отнеме нещо толкоз скъпоценно и нито за секунда да не прекъсне танца си от почитание към нейната загуба.

Естер се вгледа в младата жена, която прегръщаше внучката ѝ. Не ѝ харесваше да се усеща длъжница на Ана, само че очевидно беше неизбежно. Никой не беше заръчвал на Ана да събере движимостите на фамилията, да води Гъси от плажа, да я прибере в жилището и да ѝ предложи разтуха по силите си, до момента в който Естер и Джоузеф уреждаха погребението на Флорънс. Ана беше показала трезвомислието, което Естер цялостен живот се стремеше да съобщи на личните си дъщери.

Миналата есен, когато Джоузеф предложи да доведат Ана в Съединените щати, Естер се беше почувствала безсилна да му попречи. Ана беше щерка на Инес – някаква жена, с която Джоузеф съобщи, че бил израснал в Унгария, само че която (колко интересно) не му бе хрумнало да спомене нито един път през двайсет и девет годишния им брак.

Миналия октомври нашареното с немски марки писмо на Инес се бе приземило като дребна граната във фоайето на къщата им на Атлантик авеню. Джоузеф беше в завода и Естер отвори плика с ножа за писма, прекомерно любопитна, с цел да го изчака да се прибере. Разочарова се, защото не съумя да разпознае нито почерка, нито подписа на подателя, камо ли да разчете самия текст, написан на родния маджарски на брачна половинка ѝ.

Когато най-накрая се прибра, Джоузеф изчете писмото от началото до края и ѝ го преведе криво-ляво. Първият брачен партньор на Инес умрял във войната и след това тя напуснала опустошените от сражения гранични територии на Австро-Унгария, премествайки се във Виена дружно с Ана. Там се срещнала и омъжила за Пол, който следвал в университета. След като назначили мъжа ѝ за преподавател в Берлин, тримата се трансферирали в Прусия и станали натурализирани жители, но издигането на Третия райх изложило на риск всичко, което били постигнали. Предишното лято лишили поданството на фамилията, а няколко месеца по-късно уволнили Пол. Ана пък не я приели в никой от немските университети, в които кандидатствала миналата година, и в този момент Инес и Пол имали голямото предпочитание да я изведат от Германия, преди обстановката да се е влошила още повече.

– Какво друго написа? – попита оня път Естер, надничайки към трите компактно изписани листове.

– Това е всичко – съобщи Джоузеф. Не посмя да срещне погледа ѝ и Естер незабавно разбра, че я лъже. Тя умерено можеше да събере казаното от него в пет къси фрази.

През идващите няколко месеца Джоузеф оказа помощ на Инес да избере няколко американски университета, които биха паснали на Ана. Дори попълни собственоръчно част от документите за кандидатстване. След като подаде формулярите на Ана в Държавния педагогичен лицей на Ню Джърси, той се зае да позвъни на всичките си познати, които имаха връзки с образователното заведение или с шефа по приема. На Естер момичето ѝ се стори задоволително интелигентно, с цел да успее да влезе в който и да е университет със лични заслуги, само че Джоузеф съобщи, че не желал да оставя нищо на случайността. Усилията му не секнаха даже когато получи удостоверение, че Ана е призната – тогава се концентрира напълно върху това да помогне на Инес и Пол със наложителните документи към молбата ѝ за студентска виза. Предложи да финансира престоя на Ана, а когато ѝ издадоха виза по-бързо от предстоящото – и да я приюти за лятото.

Естер непрекъснато си повтаряше да се отнася благосклонно както към престоя на Ана, по този начин и към помощта, която знаеше, че Джоузеф оказва на Инес и Пол, на собствен ред нетърпеливи да изоставен Германия. Ситуацията там безспорно изглеждаше страшна и Естер познаваше няколко фамилии в „ Бейт Кеила “, които се мъчеха да спомагат на свои родственици в Германия и на други места да емигрират в Щатите.

Напомняше си обаче, че има една разлика – Ана не им беше родственик. И позната дори не беше. През април с Джоузеф я бяха завели на благотворителното събитие на Еврейско сдружение за туберкулозно заболели и не бяха сигурни по какъв начин да я показват. Това е Ана, дъщерята на остаряла другарка на Джоузеф. Такива ли са си били Джоузеф и Инес? Просто остарели другари? Джоузеф се наежваше всякога, когато Естер се опиташе да я спомене.

Гъси се прокашля, обърна се в съня си и Естер видя по какъв начин Ана се намества по този начин, че на момиченцето да му е по-удобно.

– Прибрах се – разгласи на всеослушание, само че Ана не ѝ отвърна. Дишаше умерено, очите ѝ бяха затворени и едната ѝ ръка бе подпъхната под тила.

Естер би дала всичко, с цел да попадне в клопката на подобен бездънен сън, от който никой да не може да я разсъни.                           
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.