До сватбата остава малко, а аз не искам да се омъжа за човек, който постъпи подло с близките ми
До сватбата ни остава единствено седмица, само че желая да анулира всичко. Не желая да се омъжа за човек, който аргументи това на мен и родителите ми. Когато родителите ми купиха апартамент за нас, не чакаха бъдещият ми брачен партньор да реагира по този начин.
Не знам по какъв начин да продължа да пребивавам с подобен човек. Разказвам ви моята история.
Когато родителите ми предложиха да ми оказват помощ с покупката на апартамент за годеника ми и мен, бях щастлива. Изглеждаше като ужасно начало на фамилния ни живот.
Поставиха рационално изискване: дано родителите на бъдещия ми брачен партньор също да дадат своя дял. Те имаха средства за това – неотдавна бяха продали наследения си парцел.
Но бащата на приятеля ми ненадейно отхвърли:
— Имаме и други деца, не можем да помогнем на всички.
Родителите ми бързо взеха решение казуса сами: купиха апартамент на тяхно име, като дадоха обещание по-късно да го пришишат на мен. Изглеждаше, че всичко върви допустимо най-добре.
Но от този миг нататък всичко стартира да се обърква. Когато диалогът мина към ремонт, годеникът ми сподели:
— Това не е моят апартамент, за какво да давам пари?
Родителите ми сами се заеха с ремонта. Всяка вечер татко ми и братята ми рязаха, пробиваха и шпакловаха, а майка ми избираше плочки и багра.
След като ремонтът завърши, взех решение още веднъж да работя от позицията на здравия разсъдък. Обзавеждането на жилището трябваше да бъде наше общо начинание.
Родителите ми дадоха обещание да купят кухня, братята ми дадоха обещание да ми дадат мебели за спалня.
Всичко, което се искаше от годеника ми, беше да подреди хола и антрето.
— Печелиш добре — споделих му аз умерено. — Нека това е твоят принос към нашия предстоящ дом.
Но отговорът му ме порази право в сърцето:
— Защо да подреждам твоя аапартамент? А не искаш ли да ти дам и цялата си заплата едновременно?
Сякаш не го познавах. Къде бе оня грижлив и заслужен мъж, с който прекарах три щастливи години?
Родителите ми бяха шокирани. Те не разбираха за какво техният шурей е толкоз сензитивен към всичко, обвързвано с жилището. Но аз към момента имах вяра в него.
С течение на времето кавгите станаха част от всекидневието ни.
Исканията му ставаха все по-шумни: апартаментът да бъде регистриран и на двама ни, след това пък изиска д аму го приппишат на него. Всеки път се пробвах да обясня, че апартаментът е подарък от родителите ми и те имат право да вършат с него както намерят за добре.
Но това не го успокои. По някое време споделих:
— Ако мислиш по този начин, може би не би трябвало да се женим?
Отговорът му прозвуча като нож в гърба:
— И аз не желая.
Спряхме да поддържаме връзка за една седмица. Той първи се извини:
— Съжалявам, всичко бе от страсти. сгреших.
Мислех, че всичко може да се оправи. Започнахме да излизаме още веднъж, само че старите проблеми бързо изплуваха. Годеникът още веднъж стартира да приказва за това какъв брой е афектиран:
—Мислиш ме за безпаричен и неподобаващ, по тази причина не искаш да споделим жилището.
Опитах се да запазя успокоение и предложих да обсъдим всичко спокойно. Но в душата ми растеше възприятието, че това към този момент не е обич, а битка за територия.
Сега той ми написа, припомня ми за наближаващата женитба, само че не мога да намеря наслада в себе си. Думите му: „ Защо да съм в това семейство, в случай че не владея нищо? “ — още кънтят в главата ми.
Да се омъжа ли за подобен мъж? Или той просто сподели кой е в действителност?
