Сега няма рози
Днес ви представяме първия текст в състезанието ни " Обичам този град! ". Негов създател е Снежана Белчева. Тя е старши преподавател по български език и литература в с. Караманци, живее в Хасково, само че е родена в Рудозем. Именно за родния си град ни споделя Снежана, връщайки се там след десетилетия. Заглавието е на редакцията.
Когато родителите ми реалокираха фамилията ни в Хасково, аз месеци наред тъгувах и дълго време сънувах моя роден Рудозем. Измъчвана от носталгия, не спирах да върша проекти по какъв начин един ден ще се върна и ще заживея отново щастливо на вълшебното място, където прекарах първите девет години от живота си.
Ето ме, след близо четиридесет лета... Искам отново да се потъркалям по осеяните с камбанки и маргаритки поляни. Ядец! Каменна кариера ги е изгризала с грозната си уста. Тръгвам по прашния път. Корен чубрица ме поздравява – не запомнила съм, че подправките тук порастват измежду блестящите слюди на скалите. Зобвам от намигащите ми къпинки. После отстранявам лилавите следи от пръстите си със сапуниче – отронвам цветовете, мокря ръцете си в реката, трия, пени се... качествено измиване! Галя срамничето, за което легендата гласи, че като понижава срамът у хората, понижава и черната багра на цветето. В детството ми беше като еднолевова монета, а в този момент е като главичката на топлийка. Оглеждам деликатно големите речни камъни, с цел да си намеря уместно място за къпане и да поплувам с рибките. Забързвам по въжения мост, който води към нашия блок. Като дете се люлеех по перилата, а като огромна минавам със боязън.
Животът ми е белязан с шестици – живеехме на улица „ Шеста “, блок № 60, апартамент 16, на шестия етаж. На мозайката в партера майсторите са отбелязали годината на построяването на постройката и на моето раждане – 1966. Погледът ми фиксира пощенските кутии – на една още стои семейството ни, изписана с химикал от татко ми. Надписът е останал, а индивидът от дълго време го няма...
Излизам от входа и подвигам взор нагоре: на последната тераса вдясно, откъдето ме викаха да се прибирам, виси непознато пране, на непознати хора. Докосвам половинметровата оградна стена, от която месеци наред събирах кураж да скоча. Насреща ми се зъби скаличката, която в миналото ми се струваше висока като Еверест и да я изкачвам, си беше мъжество.
Тръгвам към центъра на града. Минавам около детското поделение, в което сама ходех на обзор, след това отивах до у дома да ми съберат багажа, след което се връщах да ме одобряват. А бях единствено на 8. Установявам, че болничното заведение, в която съм родена, към този момент е закрита. Спомените като от книжна фунийка се изсипват: тук ходех на детска градина, това пък е началното ми учебно заведение... И мостът над Елховската река, който свързва тези здания с гимназията, в която мама посещаваше вечерния курс, а тати преподаваше. Като ме изпуснеха родителите ми, изследвах големите тръби, които мислех за тунели. На метри от учебното заведение е рудник „ Димов дол “ – единственият работещ сега от общо деветте в града. Когато баща работеше в него като енергетик, постоянно ме водеше със себе си тук. И думата „ повреда “ ми звучеше вълшебен...
На флотационната фабрика, в която работеше майка ми, още стои надписът „ Фабриката – рожба на българо-съветската дружба “. Каква качествена багра!!! От градинката пред „ Рудметал “ за първия ми образователен ден вуйна ми открадна рози. Имах най-големия и най-хубав букет. Тогава цветарски магазини в града нямаше. А в този момент рози няма... И мостът с двете козлета беше обраснал с червени пълзящи рози... Каква романтика! Площадът с всички значими здания. Ама за какво се е смалил?! В градския съвет чинка ми работеше като чистачка и откакто всички си тръгнеха, двете спирахме водата за шадравана. А на сутринта отново я пущаха – подобен беше редът.
Обичам библиотеката, киносалона, междублоковите пространства... Всеки сантиметър от тях е изследвана от мен територия и ми е безпределно безценен. Ех, Рудозем, Рудозем, миньорско градче, за какво опустя?!
Автор: Снежана Белчева
Когато родителите ми реалокираха фамилията ни в Хасково, аз месеци наред тъгувах и дълго време сънувах моя роден Рудозем. Измъчвана от носталгия, не спирах да върша проекти по какъв начин един ден ще се върна и ще заживея отново щастливо на вълшебното място, където прекарах първите девет години от живота си.
Ето ме, след близо четиридесет лета... Искам отново да се потъркалям по осеяните с камбанки и маргаритки поляни. Ядец! Каменна кариера ги е изгризала с грозната си уста. Тръгвам по прашния път. Корен чубрица ме поздравява – не запомнила съм, че подправките тук порастват измежду блестящите слюди на скалите. Зобвам от намигащите ми къпинки. После отстранявам лилавите следи от пръстите си със сапуниче – отронвам цветовете, мокря ръцете си в реката, трия, пени се... качествено измиване! Галя срамничето, за което легендата гласи, че като понижава срамът у хората, понижава и черната багра на цветето. В детството ми беше като еднолевова монета, а в този момент е като главичката на топлийка. Оглеждам деликатно големите речни камъни, с цел да си намеря уместно място за къпане и да поплувам с рибките. Забързвам по въжения мост, който води към нашия блок. Като дете се люлеех по перилата, а като огромна минавам със боязън.
Животът ми е белязан с шестици – живеехме на улица „ Шеста “, блок № 60, апартамент 16, на шестия етаж. На мозайката в партера майсторите са отбелязали годината на построяването на постройката и на моето раждане – 1966. Погледът ми фиксира пощенските кутии – на една още стои семейството ни, изписана с химикал от татко ми. Надписът е останал, а индивидът от дълго време го няма...
Излизам от входа и подвигам взор нагоре: на последната тераса вдясно, откъдето ме викаха да се прибирам, виси непознато пране, на непознати хора. Докосвам половинметровата оградна стена, от която месеци наред събирах кураж да скоча. Насреща ми се зъби скаличката, която в миналото ми се струваше висока като Еверест и да я изкачвам, си беше мъжество.
Тръгвам към центъра на града. Минавам около детското поделение, в което сама ходех на обзор, след това отивах до у дома да ми съберат багажа, след което се връщах да ме одобряват. А бях единствено на 8. Установявам, че болничното заведение, в която съм родена, към този момент е закрита. Спомените като от книжна фунийка се изсипват: тук ходех на детска градина, това пък е началното ми учебно заведение... И мостът над Елховската река, който свързва тези здания с гимназията, в която мама посещаваше вечерния курс, а тати преподаваше. Като ме изпуснеха родителите ми, изследвах големите тръби, които мислех за тунели. На метри от учебното заведение е рудник „ Димов дол “ – единственият работещ сега от общо деветте в града. Когато баща работеше в него като енергетик, постоянно ме водеше със себе си тук. И думата „ повреда “ ми звучеше вълшебен...
На флотационната фабрика, в която работеше майка ми, още стои надписът „ Фабриката – рожба на българо-съветската дружба “. Каква качествена багра!!! От градинката пред „ Рудметал “ за първия ми образователен ден вуйна ми открадна рози. Имах най-големия и най-хубав букет. Тогава цветарски магазини в града нямаше. А в този момент рози няма... И мостът с двете козлета беше обраснал с червени пълзящи рози... Каква романтика! Площадът с всички значими здания. Ама за какво се е смалил?! В градския съвет чинка ми работеше като чистачка и откакто всички си тръгнеха, двете спирахме водата за шадравана. А на сутринта отново я пущаха – подобен беше редът.
Обичам библиотеката, киносалона, междублоковите пространства... Всеки сантиметър от тях е изследвана от мен територия и ми е безпределно безценен. Ех, Рудозем, Рудозем, миньорско градче, за какво опустя?!
Автор: Снежана Белчева
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ