Годината е 1934, световният бас Фьодор Шаляпин вечеря в `Широката механа` |
Днес сутринта взех решение да поразчистя едно шкафче. Стигнах до радикалното решение да изхвърлям неща даже от аудио сбирката ми. Запратих в кошчето кутийка незнайно CD, без да е надписано с маркер с кривия ми китайски почерк. След към минута премислих и от любознание взех решение да извадя диска от боклука. Пуснах го на уредбата. Зазвуча презапис на една остаряла, архивна плоча на великия бас Фьодор Шаляпин. Стаята мигновено се извърши освен с величествения му глас, само че и със мемоари. Като че с тях усетих наличието на от дълго време отишли си, доста благи за мен хора. Спомних си, че преди време прехвърлях на дискове сбирката от остарели плочи на прародител ми. Докато през миналите няколко минути продължавах да чувам дълбокия, присъщ глас на международния бас, дърпащ всичките хлабави струни на душата ми, се сетих за някои по-малко известни обстоятелства от живота му, с които ще ви срещна.
Руският оперен артист Фьодор Шаляпин е същинско великолепие, оставил е ярка диря в международната просвета, пял е с грамаден успех в Милано, Париж, Ню Йорк, Лондон, и под дърво и камък. Тръпки лазят по гърба ми и в този момент, когато пресъздавам този запис в тази елементарна стая и откакто знам, че извънземно надарения му глас е държал на всички места по света феновете на крайници. Напуска родината си вечно, както и моите прадеди, няколко години след революцията, по-точно през 1922, при гастрол в Съединени американски щати.
Това, което ще споделя в идващите редове е обвързвано обаче с единственото му пътешестване до България и с няколкото бурни вечери в посетените от компанията на гусларите софийски кръчми. Подплатявам го с някои от незнайните му фотоси, едната от които е оповестена във вестник " Зора " от 1934г. таман по време на това точно посещаване. Кръчмите от дълго време са изчезнали от лицето на София, а историята от този остарял, пожълтял вестник е от дълго време избеляла от времето, както и спомените на съвременниците му, които безспорно са си отишли от този свят. Но най-важното е, че този незабравим епизод, случил се в миналото надалеч от нас във времето, въпреки всичко е съществувал. Ще стартира с това, какво е написал самият артист по този мотив:
"..Чак през 1934 година, за пръв път пристигнах в братска България. Дори ми е малко неудобно, тъй като през кариерата си съм пътувал доста, само че без опцията да посетя тази страна. Стъпвайки на българска територия, аз усещах, че минавам през вратата на добра родственик, която не съм виждал, само че доста съм чувал от майка ми, татко ми и от братята и сестрите ми. Толкова съм разчувствуван от този добър банкет. "
Това самопризнание на великия Шаляпин е след късото, двуседмично съвсем посещение у нас, по покана на локалната диаспора от белоемигранти, напуснали царска Русия по същите аргументи, както и самият той. Същевременно международният бас прави и турне в Софийската опера, както и на сцената на Народния спектакъл от 8 до 24 октомври 1934 година
" Той пристигна в последния интервал от креативната си кариера - написа в записките си професор Михаил Попов. " Пред мен стоеше човек с великански растеж с един наследник, писклив взор. Шаляпин приказва постепенно, несъмнено без никаква поза. " В същото време, цялото му лице излъчва почитание. "
Следват пет вечери, проведени от въодушевени почитатели, които със спотаен мирис гледат и слушат Шаляпин в ролята му на " Борис Годунов ". В края на постановката, напряко от сцената той се обръща към публиката, казвайки:
" Скъпи другари, припомням си, бях дете, слушайки отдалече за освобождението на вашата страна, и тогава чух една ария, която и до ден-днешен продължава да звучи в сърцето ми. Тя е: " Шуми Марица, окървавена... "
Тук може да си визиите каква е била реакцията на залата!
Как минават дните на артиста в България, по-точно в София: превъзбудените притежателите на хор " Гусла " общително го питат:
" Кажете ни Фьодор Иванович, в кой ресторант, ще се храните? "
" Аз, пътувайки по света, пребивавам в най-луксозните хотели и хапвам в най-скъпите заведения за хранене, вечерял съм с князе и царе и крале. Сега обаче, дано отидем на място, където да видя занаятчиите и селяните, където има вино и добра храна. Има ли такова място в София? "
Да, естествено, имало е, и още какви! Първоначално му предложили баровските " Юнион клуб ", " Юнион Палас " и " България ". Шаляпин обаче отказал да стъпи там.
" Ми тогава " - решили домакините - " отиваме в Широката кръчма на Позитано и Вашингтон "! Там ни чака отличен готвач, хубави и евтини питиета, там се събират дребни търговци, занаятчии, товарачи, небогати актьори, писатели и художници ". Всъщност кръчмата се е наричала „ Втора шуменска бирария “, само че е била известна като „ Широката кръчма “, намирала се на ъгъла на улиците „ Вито Позитано “ и „ Георг Вашингтон “. Е добре, по какъв начин би могло национална механа и елементарна аудитория да не се хареса на Шаляпин, който е бил фен на хубавото ядене и пийване?
Естествено, откакто Шаляпин се е съгласил да бъде посетител на механата, мълвата се разпростряла за броени минути от уста на уста и се събрали толкоз доста искащи да го зърнат и чуят, че даже нормалните всекидневни гости от близките адвокатски фирми не са могли да припарят в кръчмата. Така са описали този времеви откъслек съвременниците на събитието, съумели в точния момент да прекрачат входната врата на заведението и то надалеч преди обяд. Още съвсем от сутринта почнали да я окупират най-запалените му фенове, тоест казано на актуален език - най-върлите му почитатели. Те неуморно чакали там до късна вечер пийвайки по капка от винцето, с цел да не седят на празна маса, до момента в който артиста се появял след приключването на присъединяване му в Операта. Любезните домакини от хор “Гусла ” шумно го довеждали в кръчмата, а вечерта се леела доброволно, с типичната едновремешна българска искреност. Същата тая искреност, за която единствено сме чели, само че съвсем към този момент не виждаме в сивото си електронно съвремие, за наше огромно страдание.
Световният глас, който допреди няколко вечери е пял в “Ла Скала “, тогава изливал романс след романс с мощния си тембър пред нашата инцидентна, кръчмарска аудитория. Казват, кънтели стъклата освен на цялото заведение, ами и на половината околна махала. Така гръмко през цялата първа нощ гостувал великият Фьодор Шаляпин, смайвайки шарената публика освен с дълбокия си бас даден му от Бога, само че също и със своята човешка непрестореност. Но и освен това, ами и също с умеенето си да изпие почти два литра вино без това да повлияе нито настроението, нито на походката му!
Явно великият глас е имал увлечение към елементарните работен кръчми, които откривал, без значение къде се намира по света. Намирането на сходни места е било нещо като бит, в случай че надникнем в персоналния му дневник след една сходна вечер надалеч преди емиграцията му (в гр. Харков, Русия) през 1904 година:
„ Тия пияни, положителни хора, с някаква скъсана струна в душата, ме обичат. “
А кръчмата “Широката кръчма ” била известна със своите печени прасенца, пържени, авансово угоени пилета и чисто, натурално вино. Но не е единствено това, тъй като към нейната известност се прибавят и превъзходните кебапчета на цената от 1 лев. Тази цена значи, че са били напълно налични по това време, като се има поради, че заплатата на мижав, държавен служител е била към 1800 лв.. Заради допустимите цени мястото било постоянно посещавано както от дребни занаятчии, амбулантни търговци, локални хамали, по този начин и от столичната артистична бохема.
Зарових се надълбоко обратно във времето, с цел да намеря тези подробни описания, тъй като ми се ще освен да пресъздадем малко от атмосферата в “Широката кръчма " която е на една от фотосите, само че и да създадем опит да се гмурнем в нея, признавам си. В тези паметни вечери, притежателят, който се казвал Димче, захвърлил нормалните си раирани панталони и накапаната с лой обичайната кенарена риза, с цел да се показа допустимо най-добре пред почитаемия си посетител. Димче облякъл единствения си непоколебим формален костюм. Намирам го по записките в собствен остарял бележник, в който надрасквам всякакви потоци от мисли, с цел да не ги не помни (някои от които не мога да си ги плана, само че това е различен въпрос). Та мъжът с престилката на фотографията би трябвало да е таман въпросния Димче. Другото, което ми подсказва, че съм на верния път, е идващият откъс от описанието на огромния, обичан мой сладкодумник Драган Тенев:
"...Славната механа на Димче, е известна със запечените прасенца, печените охранени кокошчици и чистото натурално вино. Прибавете към това величие и кебапчетата, приготвени от месото на агънца, младо свинско и телешко, със ситно нарязан лук и обичайни подправки... “
Ето какво написа за същото място и Райна Костенцева в мемоарните си мемоари:
„ Собственици на Широката кръчма бяха двама македонци, единият от които се споделяше Димче. Малко патрав, дребничък, с огромно чело, Димче беше постоянно сериозен и полагаше огромни старания да задоволи усетите на своите многочислени клиенти. “
Ето, въпреки всичко успяхме да налучкаме и усетим по какъв начин е бил характерният интериор. Храната, любезността на притежателите не са забравени в човешките мемоари от това недалечно време, въпреки това да е една от стотиците остарели, на практика преднамерено унищожени от безмозъчни партийни служители софийски кръчми с преобразяването им в адвокатски фирми и неуместни кабинети. Все отново ароматът на вкусното ядене и пийване е останал да витае някъде в пространството, белязан вечно с незабравимото въодушевление на тогавашните гости. Достатъчно е да съпоставим по какъв начин други софийски мемоаристи разказват мястото, те също залагат Va banque (ва банк) в описанията си на тъкмо тези три паметни кръчми, намирали са се съвсем на една и съща улица в днешния център на улица “Вито Позитано “ - „ Широката кръчма “, „ Дългата кръчма “ и „ Дълбоката кръчма “. Последните две, за жалост, са разрушени от бомбите по време на англо-американските рейдове в края на Втората Световна война. На една от фотосите се вижда част от разрушението, през днешния ден покрай нейните тогавашни порти е постройката на партийна централа.
Апропо, фотографията с Димче е оповестена във в. " Седмичен труд " през 2009 година, предоставена на редакцията от Трайко Трайков - наследник на един от тогавашните ортаци в ресторанта. Самата фотография има история на гърба си, огромна необичайност за българската домашна хронистика:
" Певецът похапва печено прасенце в компанията на Данаил Крапчев и брачната половинка му, господин Петър Золотович и други Прав до стената в работна престилка е Димче, единият притежател. Другият, Кръстьо от терзание се е скрил, с цел да не го фотографират (Кръстьо е бащата на господин Трайков) ”
Всъщност, това не е първото появяване на фотографията в пресата. Тъкмо 30 години след събитието, през 1964 година фотографията се появява във в. " Отечествен фронт ", само че е манипулирана и мощно преиначена. Персонажите са разместени, а Данаил Крапчев, който е бил основен редактор на избрания за " фашисткия " вестник “Зора ” съгласно смешното определение на комунистическите управляващи - напряко е изрязан. Сиреч, някой виновен приятел редактор е решил, че сътрудника му публицист от предишното въобще би трябвало да е заличен от събитието при визитата на великия бас. Впрочем, що се отнася до Данаил Крапчев, след фарса 9-ти септември 1944, наименуван прелом, незабавно на заранта на другия ден е погубен при неизяснени условия. Напълно естествено е да се сетим и е пределно ясно, че индивидът просто е премахнат в първата вълна политически чистки, както и хилядите други последвали сходна орис.
Но да се върнем към визитата на Шаляпин. Нека не се заблуждаваме, че първата му вечер в България е завършила единствено с кръчмата на Димче, тъй като компанията го е замъкнала и в прилежащата " Дълбоката кръчма ". А по-късно са посетили и " Дома на Изкуствата и Печата " на улица Раковски, 141, където спонтанния нощен концерт траял чак до първи петли. Днес " Дома на Изкуствата и Печата " няма да го намерите, в случай че тръгнете да го търсите по улица “Г.С. Раковски “, той е опустошен още през 1944 година, на негово място през днешния ден е ъгловото здание, навръх трамвайната спирка, с аптеката изпод.
На една от фотосите е Петър Золотович - български баритон, участва и тогавашния основен диригент на Операта - Моисей Златин. Сцената е снимана при посрещането на Фьодор Шаляпин още на дребната, изчезнала към този момент гранична гаричка в Драгоман. Мойсей Златин от 1919 се е открил в България, пристигайки тук дружно с другите белоемигранти, както и дядо ми, който по-късно разясняваше идването по следния метод за тези, които след това наново се преселват от България в други прилежащи, или далечни страни:
" От всичките наши емигранти, по-богатите след това отиват в Америка, а по-бедните отпътуват за Париж. Но ние не сме нито от едните, нито от другите, и по тази причина по този начин избрахме да останем тук, в България, въпреки всичко беше царска. Живеехме добре. Не царски, само че добре. Не богато, само че удовлетворително. Работихме доста, с цел да имаме покрив и елегантни облекла, бяхме щастливи тук. Какво в действителност повече му би трябвало на човек!? "
Апропо, той по-късно също отпътува за Париж, само че това е друга тематика.
Щом като стана въпрос за виното, то ето това би трябвало да е доставчика му на една от фотосите. Старата, истинска пластична декорация на постройката му още гордо стои, среща се до ден-днешен на площад “Македония “, снимал съм го тези дни. Също по този начин, слизал съм вътре по стълбите до впечатляващата винарна, която е изпод, и то доста надълбоко под равнището на улицата. Внукът на производителя и тогавашен снабдител на вино за механите и кръчмите също се споделя Христо Стойков. Така са се казвали и дядо му, и татко му. Така ще се споделят евентуално и неговите внуци.
Дискът извъртя и последната ария на Шаляпин. След като го извадя от уредбата, този път усърдно ще го надпиша, и ще го запазя паралелно с другите ми скъпи записи. С това ще завърши днешният роман за един международен глас, за печените прасенца на Димче, за шарената аудитория и за забавните вечери в Дълбоката и близките механи. Но споменът няма да завърши, даже противоположното, ще заживее вечно сред тези редове.
Източници:
Шаляпин Ф.И. “Страницы из моей жизни ” - биографична
“Спомен за диригента Мойсей Златин ” - предаване Алегро Виваче БНР
“Моят роден град София ” - Райна Костенцева, изд. 2019
„ Тристахилядна София и аз сред двете войни “, Драган Тенев, I изд. 1992 година
Снимки - персонален списък, списък вестник “Зора ”, фото-архив доктор Емилиян Станев
Руският оперен артист Фьодор Шаляпин е същинско великолепие, оставил е ярка диря в международната просвета, пял е с грамаден успех в Милано, Париж, Ню Йорк, Лондон, и под дърво и камък. Тръпки лазят по гърба ми и в този момент, когато пресъздавам този запис в тази елементарна стая и откакто знам, че извънземно надарения му глас е държал на всички места по света феновете на крайници. Напуска родината си вечно, както и моите прадеди, няколко години след революцията, по-точно през 1922, при гастрол в Съединени американски щати.
Това, което ще споделя в идващите редове е обвързвано обаче с единственото му пътешестване до България и с няколкото бурни вечери в посетените от компанията на гусларите софийски кръчми. Подплатявам го с някои от незнайните му фотоси, едната от които е оповестена във вестник " Зора " от 1934г. таман по време на това точно посещаване. Кръчмите от дълго време са изчезнали от лицето на София, а историята от този остарял, пожълтял вестник е от дълго време избеляла от времето, както и спомените на съвременниците му, които безспорно са си отишли от този свят. Но най-важното е, че този незабравим епизод, случил се в миналото надалеч от нас във времето, въпреки всичко е съществувал. Ще стартира с това, какво е написал самият артист по този мотив:
"..Чак през 1934 година, за пръв път пристигнах в братска България. Дори ми е малко неудобно, тъй като през кариерата си съм пътувал доста, само че без опцията да посетя тази страна. Стъпвайки на българска територия, аз усещах, че минавам през вратата на добра родственик, която не съм виждал, само че доста съм чувал от майка ми, татко ми и от братята и сестрите ми. Толкова съм разчувствуван от този добър банкет. "
Това самопризнание на великия Шаляпин е след късото, двуседмично съвсем посещение у нас, по покана на локалната диаспора от белоемигранти, напуснали царска Русия по същите аргументи, както и самият той. Същевременно международният бас прави и турне в Софийската опера, както и на сцената на Народния спектакъл от 8 до 24 октомври 1934 година
" Той пристигна в последния интервал от креативната си кариера - написа в записките си професор Михаил Попов. " Пред мен стоеше човек с великански растеж с един наследник, писклив взор. Шаляпин приказва постепенно, несъмнено без никаква поза. " В същото време, цялото му лице излъчва почитание. "
Следват пет вечери, проведени от въодушевени почитатели, които със спотаен мирис гледат и слушат Шаляпин в ролята му на " Борис Годунов ". В края на постановката, напряко от сцената той се обръща към публиката, казвайки:
" Скъпи другари, припомням си, бях дете, слушайки отдалече за освобождението на вашата страна, и тогава чух една ария, която и до ден-днешен продължава да звучи в сърцето ми. Тя е: " Шуми Марица, окървавена... "
Тук може да си визиите каква е била реакцията на залата!
Как минават дните на артиста в България, по-точно в София: превъзбудените притежателите на хор " Гусла " общително го питат:
" Кажете ни Фьодор Иванович, в кой ресторант, ще се храните? "
" Аз, пътувайки по света, пребивавам в най-луксозните хотели и хапвам в най-скъпите заведения за хранене, вечерял съм с князе и царе и крале. Сега обаче, дано отидем на място, където да видя занаятчиите и селяните, където има вино и добра храна. Има ли такова място в София? "
Да, естествено, имало е, и още какви! Първоначално му предложили баровските " Юнион клуб ", " Юнион Палас " и " България ". Шаляпин обаче отказал да стъпи там.
" Ми тогава " - решили домакините - " отиваме в Широката кръчма на Позитано и Вашингтон "! Там ни чака отличен готвач, хубави и евтини питиета, там се събират дребни търговци, занаятчии, товарачи, небогати актьори, писатели и художници ". Всъщност кръчмата се е наричала „ Втора шуменска бирария “, само че е била известна като „ Широката кръчма “, намирала се на ъгъла на улиците „ Вито Позитано “ и „ Георг Вашингтон “. Е добре, по какъв начин би могло национална механа и елементарна аудитория да не се хареса на Шаляпин, който е бил фен на хубавото ядене и пийване?
Естествено, откакто Шаляпин се е съгласил да бъде посетител на механата, мълвата се разпростряла за броени минути от уста на уста и се събрали толкоз доста искащи да го зърнат и чуят, че даже нормалните всекидневни гости от близките адвокатски фирми не са могли да припарят в кръчмата. Така са описали този времеви откъслек съвременниците на събитието, съумели в точния момент да прекрачат входната врата на заведението и то надалеч преди обяд. Още съвсем от сутринта почнали да я окупират най-запалените му фенове, тоест казано на актуален език - най-върлите му почитатели. Те неуморно чакали там до късна вечер пийвайки по капка от винцето, с цел да не седят на празна маса, до момента в който артиста се появял след приключването на присъединяване му в Операта. Любезните домакини от хор “Гусла ” шумно го довеждали в кръчмата, а вечерта се леела доброволно, с типичната едновремешна българска искреност. Същата тая искреност, за която единствено сме чели, само че съвсем към този момент не виждаме в сивото си електронно съвремие, за наше огромно страдание.
Световният глас, който допреди няколко вечери е пял в “Ла Скала “, тогава изливал романс след романс с мощния си тембър пред нашата инцидентна, кръчмарска аудитория. Казват, кънтели стъклата освен на цялото заведение, ами и на половината околна махала. Така гръмко през цялата първа нощ гостувал великият Фьодор Шаляпин, смайвайки шарената публика освен с дълбокия си бас даден му от Бога, само че също и със своята човешка непрестореност. Но и освен това, ами и също с умеенето си да изпие почти два литра вино без това да повлияе нито настроението, нито на походката му! Явно великият глас е имал увлечение към елементарните работен кръчми, които откривал, без значение къде се намира по света. Намирането на сходни места е било нещо като бит, в случай че надникнем в персоналния му дневник след една сходна вечер надалеч преди емиграцията му (в гр. Харков, Русия) през 1904 година:
„ Тия пияни, положителни хора, с някаква скъсана струна в душата, ме обичат. “
А кръчмата “Широката кръчма ” била известна със своите печени прасенца, пържени, авансово угоени пилета и чисто, натурално вино. Но не е единствено това, тъй като към нейната известност се прибавят и превъзходните кебапчета на цената от 1 лев. Тази цена значи, че са били напълно налични по това време, като се има поради, че заплатата на мижав, държавен служител е била към 1800 лв.. Заради допустимите цени мястото било постоянно посещавано както от дребни занаятчии, амбулантни търговци, локални хамали, по този начин и от столичната артистична бохема.
Зарових се надълбоко обратно във времето, с цел да намеря тези подробни описания, тъй като ми се ще освен да пресъздадем малко от атмосферата в “Широката кръчма " която е на една от фотосите, само че и да създадем опит да се гмурнем в нея, признавам си. В тези паметни вечери, притежателят, който се казвал Димче, захвърлил нормалните си раирани панталони и накапаната с лой обичайната кенарена риза, с цел да се показа допустимо най-добре пред почитаемия си посетител. Димче облякъл единствения си непоколебим формален костюм. Намирам го по записките в собствен остарял бележник, в който надрасквам всякакви потоци от мисли, с цел да не ги не помни (някои от които не мога да си ги плана, само че това е различен въпрос). Та мъжът с престилката на фотографията би трябвало да е таман въпросния Димче. Другото, което ми подсказва, че съм на верния път, е идващият откъс от описанието на огромния, обичан мой сладкодумник Драган Тенев:
"...Славната механа на Димче, е известна със запечените прасенца, печените охранени кокошчици и чистото натурално вино. Прибавете към това величие и кебапчетата, приготвени от месото на агънца, младо свинско и телешко, със ситно нарязан лук и обичайни подправки... “
Ето какво написа за същото място и Райна Костенцева в мемоарните си мемоари:
„ Собственици на Широката кръчма бяха двама македонци, единият от които се споделяше Димче. Малко патрав, дребничък, с огромно чело, Димче беше постоянно сериозен и полагаше огромни старания да задоволи усетите на своите многочислени клиенти. “
Ето, въпреки всичко успяхме да налучкаме и усетим по какъв начин е бил характерният интериор. Храната, любезността на притежателите не са забравени в човешките мемоари от това недалечно време, въпреки това да е една от стотиците остарели, на практика преднамерено унищожени от безмозъчни партийни служители софийски кръчми с преобразяването им в адвокатски фирми и неуместни кабинети. Все отново ароматът на вкусното ядене и пийване е останал да витае някъде в пространството, белязан вечно с незабравимото въодушевление на тогавашните гости. Достатъчно е да съпоставим по какъв начин други софийски мемоаристи разказват мястото, те също залагат Va banque (ва банк) в описанията си на тъкмо тези три паметни кръчми, намирали са се съвсем на една и съща улица в днешния център на улица “Вито Позитано “ - „ Широката кръчма “, „ Дългата кръчма “ и „ Дълбоката кръчма “. Последните две, за жалост, са разрушени от бомбите по време на англо-американските рейдове в края на Втората Световна война. На една от фотосите се вижда част от разрушението, през днешния ден покрай нейните тогавашни порти е постройката на партийна централа.
Апропо, фотографията с Димче е оповестена във в. " Седмичен труд " през 2009 година, предоставена на редакцията от Трайко Трайков - наследник на един от тогавашните ортаци в ресторанта. Самата фотография има история на гърба си, огромна необичайност за българската домашна хронистика:
" Певецът похапва печено прасенце в компанията на Данаил Крапчев и брачната половинка му, господин Петър Золотович и други Прав до стената в работна престилка е Димче, единият притежател. Другият, Кръстьо от терзание се е скрил, с цел да не го фотографират (Кръстьо е бащата на господин Трайков) ”
Всъщност, това не е първото появяване на фотографията в пресата. Тъкмо 30 години след събитието, през 1964 година фотографията се появява във в. " Отечествен фронт ", само че е манипулирана и мощно преиначена. Персонажите са разместени, а Данаил Крапчев, който е бил основен редактор на избрания за " фашисткия " вестник “Зора ” съгласно смешното определение на комунистическите управляващи - напряко е изрязан. Сиреч, някой виновен приятел редактор е решил, че сътрудника му публицист от предишното въобще би трябвало да е заличен от събитието при визитата на великия бас. Впрочем, що се отнася до Данаил Крапчев, след фарса 9-ти септември 1944, наименуван прелом, незабавно на заранта на другия ден е погубен при неизяснени условия. Напълно естествено е да се сетим и е пределно ясно, че индивидът просто е премахнат в първата вълна политически чистки, както и хилядите други последвали сходна орис.
Но да се върнем към визитата на Шаляпин. Нека не се заблуждаваме, че първата му вечер в България е завършила единствено с кръчмата на Димче, тъй като компанията го е замъкнала и в прилежащата " Дълбоката кръчма ". А по-късно са посетили и " Дома на Изкуствата и Печата " на улица Раковски, 141, където спонтанния нощен концерт траял чак до първи петли. Днес " Дома на Изкуствата и Печата " няма да го намерите, в случай че тръгнете да го търсите по улица “Г.С. Раковски “, той е опустошен още през 1944 година, на негово място през днешния ден е ъгловото здание, навръх трамвайната спирка, с аптеката изпод.
На една от фотосите е Петър Золотович - български баритон, участва и тогавашния основен диригент на Операта - Моисей Златин. Сцената е снимана при посрещането на Фьодор Шаляпин още на дребната, изчезнала към този момент гранична гаричка в Драгоман. Мойсей Златин от 1919 се е открил в България, пристигайки тук дружно с другите белоемигранти, както и дядо ми, който по-късно разясняваше идването по следния метод за тези, които след това наново се преселват от България в други прилежащи, или далечни страни:
" От всичките наши емигранти, по-богатите след това отиват в Америка, а по-бедните отпътуват за Париж. Но ние не сме нито от едните, нито от другите, и по тази причина по този начин избрахме да останем тук, в България, въпреки всичко беше царска. Живеехме добре. Не царски, само че добре. Не богато, само че удовлетворително. Работихме доста, с цел да имаме покрив и елегантни облекла, бяхме щастливи тук. Какво в действителност повече му би трябвало на човек!? "
Апропо, той по-късно също отпътува за Париж, само че това е друга тематика.
Щом като стана въпрос за виното, то ето това би трябвало да е доставчика му на една от фотосите. Старата, истинска пластична декорация на постройката му още гордо стои, среща се до ден-днешен на площад “Македония “, снимал съм го тези дни. Също по този начин, слизал съм вътре по стълбите до впечатляващата винарна, която е изпод, и то доста надълбоко под равнището на улицата. Внукът на производителя и тогавашен снабдител на вино за механите и кръчмите също се споделя Христо Стойков. Така са се казвали и дядо му, и татко му. Така ще се споделят евентуално и неговите внуци.
Дискът извъртя и последната ария на Шаляпин. След като го извадя от уредбата, този път усърдно ще го надпиша, и ще го запазя паралелно с другите ми скъпи записи. С това ще завърши днешният роман за един международен глас, за печените прасенца на Димче, за шарената аудитория и за забавните вечери в Дълбоката и близките механи. Но споменът няма да завърши, даже противоположното, ще заживее вечно сред тези редове.
Източници:
Шаляпин Ф.И. “Страницы из моей жизни ” - биографична
“Спомен за диригента Мойсей Златин ” - предаване Алегро Виваче БНР
“Моят роден град София ” - Райна Костенцева, изд. 2019
„ Тристахилядна София и аз сред двете войни “, Драган Тенев, I изд. 1992 година
Снимки - персонален списък, списък вестник “Зора ”, фото-архив доктор Емилиян Станев
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ