Мненията като оръжие |
Днес пред очите ни се води жестока война, каквато никой от нас не е очаквал и не е желал. Ала тя е реалност и всеки български жител построява свое отношение към нея, като някои го показаха и обществено. Вече за всички е ясно, че вероломно бе атакуван не просто един приятелски народ, който се нуждае от взаимност и поддръжка, освен една суверенна страна, която с нищо не е предизвикала агресора си, само че на офанзива е подложена културата, в основата на която стоят полезностите на хуманизма – свободата, справедливостта, истината, положителното и братската любов, – както и идеалите на свободните хора за човешката чест и достолепие. Осъзнавайки цивилизационното измерение на тази война болшинството от българските жители схващат потребността от отбрана на основите на цивилизацията, към която принадлежат. Те споделят нуждата от изрично отстояване духовните учредения на своята еднаквост като човешки същества и застават на страната на мира във войната с варварството.
Същевременно сме очевидци на едно парадоксално събитие – в формалните и допуска се настоящи в сходство със законите на страната медии, се дава естрада на враговете на нашата цивилизация, като им се дава опция свободно да я атакуват посредством оправдаване на войната. Следвайки официално правилото за равнопоставеност на гледните точки и проявявайки криворазбрана приемливост към изразяваните отзиви, тези медии се трансформират от територия на свободното слово в място за агитация на възгледи, застрашаващи устоите на нашата цивилизация.
Мнозина следят с равнодушие тази игра на отзиви, като подвигат плещи и си споделят „ Какво пък толкоз, нали живеем в страна на плурализма на възгледите ” и „ Нека всеки самичък си преценява кой крив и кой прав ”. Тази привидна толерантност към инакомислието е израз на отвод да се мисли независимо и на отвращение да се откри и отбрани Истината измежду многото частни „ истини ”. Тя се поддържа и от разбирането, че в действителност няма значение какво се приказва в общественото пространство, нали „ дума дупка не прави ”. Няма по-погрешен мироглед за значимостта на изреченото слово. Нека си дадем сметка, че неслучайно Евангелието на Йоана от Светото писание стартира с „ В началото бе словото ”. Този текст обръща внимание върху фундаменталната значителност на словото като битиепораждаща мощ в човешкия живот. Освен това словото е средството, посредством което се образува и показва освен човешкото мислене, само че и целия човешки дух.
За мислещите български жители няма подозрение, че през днешния ден се води хибридна война, изключително интензивно в средствата за всеобщо осведомление. Тя е форма при която, както при всяка война, не се цели продан на визии или спор с съперници, а нахлуване над съперници. Не се търсят причини за мотивиране на позиции, а заличаване на врагове. В този боен конфликт медиите – умишлено или не – дават плацдарм за офанзива на поддръжниците на войната.
Смятам, че с цел да се излезе от актуалната неприемлива обстановка с безхаберното даване на медийно поле за изява на антихуманистите и войнолюбците, е значимо да напомня някои текстове от Конституцията на Република България. Както е добре известно тя е главен закон на нашата страна и има директно деяние, а затова всяко нарушаване на наредбите ù е закононарушение. В нейния увод, приелите я народни представители заявяват „ верността си към общочовешките полезности: независимост, мир, хуманизъм, тъждество, правдивост ”. От този текст следва, че всяка офанзива против мира и хуманизма от страна на български жител, било директна или косвена посредством опрощение на война, е не просто укоримо действие, а закононарушение.
Алинея 1 на член 39 гласи: „ Всеки има право да показва мнение и да го популяризира посредством слово – документално или устно, посредством тон, изображение или по различен метод ”. Тя се следва обаче от алинея 2, посредством която се слагат граници при приложението на това право: то „ не може да се употребява за накърняване правата и положителното име на другиго и за приканване към насилствена смяна на конституционно открития ред, към осъществяване на закононарушения, към разпалване на омраза или към принуждение над личността ”. Защитата на агресорите във войната и обвиняването на жертвите в нея с съображение може да се квалифицира като „ разпалване на омраза ” против последните, т.е. още веднъж е закононарушение.
Алинея 1 на член 44 гласи: „ Гражданите могат свободно да се сдружават ”, а в алинея 2 на това тяхно право се слагат граници: „ Забраняват се организации, чиято активност е ориентирана против суверенитета, териториалната целокупност на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална , етническа или религиозна омраза , към нарушение правата и свободите на жителите, както и организации, които основават секрети или военизирани структури или се стремят да реализират задачите си посредством принуждение ”. От този текст излиза наяве, че създателите на Конституцията слагат високо измежду отговорностите на българските жители опазването „ суверенитета ” и „ териториалната целокупност ” на своята страна, само че и индиректно вкарват възбрана за тяхното нарушение по отношение на други страни. Не по-малко значимо е опълчването на упражняването на „ принуждение ”, което също е белег на всяка война, включително актуалната. А затова нарушаването на тези правила е незаконен акт.
Според алинея 1 на член 57 „ Основните права на жителите са неотменими ”. В идната алинея обаче се прецизира, че „ не се позволява корист с права , както и тяхното практикуване, в случай че то накърнява права или законни ползи на други ”. Смятам, че таман такава корист с правото да се показва мнение следим в предаванията на редица медии от страна на бранителите на войната. Като се има поради това следва да се потърси отговорност на работещите в медиите за това, че не се опълчват на тази корист. В значително случаи те даже я предизвикват, като по подобен метод стават съучастници в осъществявани закононарушения против законните ползи на българските жители да се стремят към опазването на мира.
Накрая желая да обърна внимание на алинея 3 на същия член 57, която гласи: „ При оповестяване на война, на военно или друго изключително състояние със закон може краткотрайно да бъде лимитирано упражняването на обособени права на жителите ”. Сред изброените по-нататък права, които не могат да бъдат ограничавани в такива случаи, не е прокламираното в член 39, алинея 1 право да се показва мнение. Макар страната ни официално да не е в положение на война, тя към момента е в обстановка на „ изключително състояние ”, оповестено по различен мотив. Нейните органи са в правото си, а са и длъжни, да не позволяват осъществяването на посочените нагоре закононарушения, а в случай че те към този момент са факт, да предявят обвинявания против техните деятели.
Няма да е ненужно актуалните народни представители да облекат в законова форма рестриктивните мерки за изложение на мнение, като категорично посочат събитията, при които това е възможно.
Добрин Тодоров, учител по философия
Същевременно сме очевидци на едно парадоксално събитие – в формалните и допуска се настоящи в сходство със законите на страната медии, се дава естрада на враговете на нашата цивилизация, като им се дава опция свободно да я атакуват посредством оправдаване на войната. Следвайки официално правилото за равнопоставеност на гледните точки и проявявайки криворазбрана приемливост към изразяваните отзиви, тези медии се трансформират от територия на свободното слово в място за агитация на възгледи, застрашаващи устоите на нашата цивилизация.
Мнозина следят с равнодушие тази игра на отзиви, като подвигат плещи и си споделят „ Какво пък толкоз, нали живеем в страна на плурализма на възгледите ” и „ Нека всеки самичък си преценява кой крив и кой прав ”. Тази привидна толерантност към инакомислието е израз на отвод да се мисли независимо и на отвращение да се откри и отбрани Истината измежду многото частни „ истини ”. Тя се поддържа и от разбирането, че в действителност няма значение какво се приказва в общественото пространство, нали „ дума дупка не прави ”. Няма по-погрешен мироглед за значимостта на изреченото слово. Нека си дадем сметка, че неслучайно Евангелието на Йоана от Светото писание стартира с „ В началото бе словото ”. Този текст обръща внимание върху фундаменталната значителност на словото като битиепораждаща мощ в човешкия живот. Освен това словото е средството, посредством което се образува и показва освен човешкото мислене, само че и целия човешки дух.
За мислещите български жители няма подозрение, че през днешния ден се води хибридна война, изключително интензивно в средствата за всеобщо осведомление. Тя е форма при която, както при всяка война, не се цели продан на визии или спор с съперници, а нахлуване над съперници. Не се търсят причини за мотивиране на позиции, а заличаване на врагове. В този боен конфликт медиите – умишлено или не – дават плацдарм за офанзива на поддръжниците на войната.
Смятам, че с цел да се излезе от актуалната неприемлива обстановка с безхаберното даване на медийно поле за изява на антихуманистите и войнолюбците, е значимо да напомня някои текстове от Конституцията на Република България. Както е добре известно тя е главен закон на нашата страна и има директно деяние, а затова всяко нарушаване на наредбите ù е закононарушение. В нейния увод, приелите я народни представители заявяват „ верността си към общочовешките полезности: независимост, мир, хуманизъм, тъждество, правдивост ”. От този текст следва, че всяка офанзива против мира и хуманизма от страна на български жител, било директна или косвена посредством опрощение на война, е не просто укоримо действие, а закононарушение.
Алинея 1 на член 39 гласи: „ Всеки има право да показва мнение и да го популяризира посредством слово – документално или устно, посредством тон, изображение или по различен метод ”. Тя се следва обаче от алинея 2, посредством която се слагат граници при приложението на това право: то „ не може да се употребява за накърняване правата и положителното име на другиго и за приканване към насилствена смяна на конституционно открития ред, към осъществяване на закононарушения, към разпалване на омраза или към принуждение над личността ”. Защитата на агресорите във войната и обвиняването на жертвите в нея с съображение може да се квалифицира като „ разпалване на омраза ” против последните, т.е. още веднъж е закононарушение.
Алинея 1 на член 44 гласи: „ Гражданите могат свободно да се сдружават ”, а в алинея 2 на това тяхно право се слагат граници: „ Забраняват се организации, чиято активност е ориентирана против суверенитета, териториалната целокупност на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална , етническа или религиозна омраза , към нарушение правата и свободите на жителите, както и организации, които основават секрети или военизирани структури или се стремят да реализират задачите си посредством принуждение ”. От този текст излиза наяве, че създателите на Конституцията слагат високо измежду отговорностите на българските жители опазването „ суверенитета ” и „ териториалната целокупност ” на своята страна, само че и индиректно вкарват възбрана за тяхното нарушение по отношение на други страни. Не по-малко значимо е опълчването на упражняването на „ принуждение ”, което също е белег на всяка война, включително актуалната. А затова нарушаването на тези правила е незаконен акт.
Според алинея 1 на член 57 „ Основните права на жителите са неотменими ”. В идната алинея обаче се прецизира, че „ не се позволява корист с права , както и тяхното практикуване, в случай че то накърнява права или законни ползи на други ”. Смятам, че таман такава корист с правото да се показва мнение следим в предаванията на редица медии от страна на бранителите на войната. Като се има поради това следва да се потърси отговорност на работещите в медиите за това, че не се опълчват на тази корист. В значително случаи те даже я предизвикват, като по подобен метод стават съучастници в осъществявани закононарушения против законните ползи на българските жители да се стремят към опазването на мира.
Накрая желая да обърна внимание на алинея 3 на същия член 57, която гласи: „ При оповестяване на война, на военно или друго изключително състояние със закон може краткотрайно да бъде лимитирано упражняването на обособени права на жителите ”. Сред изброените по-нататък права, които не могат да бъдат ограничавани в такива случаи, не е прокламираното в член 39, алинея 1 право да се показва мнение. Макар страната ни официално да не е в положение на война, тя към момента е в обстановка на „ изключително състояние ”, оповестено по различен мотив. Нейните органи са в правото си, а са и длъжни, да не позволяват осъществяването на посочените нагоре закононарушения, а в случай че те към този момент са факт, да предявят обвинявания против техните деятели.
Няма да е ненужно актуалните народни представители да облекат в законова форма рестриктивните мерки за изложение на мнение, като категорично посочат събитията, при които това е възможно.
Добрин Тодоров, учител по философия
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ