Как се научихме да обичаме
Днес, някои честват, а други - не. Днес, когато едни ще са афектирани на света, че им дефинира дата, на която да се усещат почетени, а други за следващ път ще се веселят в компанията на обичаните си или на приятелки, ви предлагаме фрагмент от един неоспорим шедьовър, обичан от доста дами по земята.
„ Тетрадката " от Никълъс Спаркс споделя за една обич отвън времето и пространството, напоила с над 60-годишната си страст дните и нощите на двама души, които остават неразделни и споени от Божията искра, даже когато дамата в тази история към този момент не помни кой е мъжът против нея... Любов, надживяла война, обществени статуси, родителска отрова, старостта на телата и оковите на битието. Любов, за която всяка от нас мечтае, без значение дали си го признава или не.
Представи си го по какъв начин стои на остаряло бюро, обмисляйки думите си, знаейки по някакъв метод, че това е краят, и й се стори, че вижда по хартията следи от сълзи. Или просто въображението й си правеше смешки.Започна да чете под меката слънчева светлина, която влизаше през прозореца на колата.
Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за момент, пое си надълбоко мирис и до момента в който пресичаше паркинга, осъзна, че към момента не бе решила какво да му каже.
Отговорът пристигна, едвам когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.
[...]
Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този миг ме пробожда болежка в гърба. За стотен път си подсещам, че би трябвало да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и нежна. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и даже погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че по този начин е по-добре. Повечето пъти просто седнал съм безмълвно, до момента в който слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пущам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна забрадка и бърша сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се запитвам защо ли си мисли.
— Каква красива история!Завалява лек дъжд и капките безшумно барабанят по прозореца. Взимам ръката й още веднъж. Днес ще бъде прекрасен ден, доста прекрасен ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.
— Да — откликвам аз.
— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.
— Да — давам отговор аз.
Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една дребна чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, с цел да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, въпреки да не са длъжни да го вършат.
— Аз съм я чувала и преди, нали?
— Да — споделям аз още веднъж, както върша постоянно в дни като този. Научил съм се да бъда толерантен.
Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.
— Когато ми четете, се опасявам по-малко — споделя тя.
— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.
Тя още веднъж се обръща и остава известно време по този начин. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.
— Това същинска история ли е? — тя се надига в леглото и още веднъж пие от чашата си. Тялото й е още мощно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?
— Да — давам отговор аз. Мога да кажа и освен това, само че нормално не го върша? Тя е към момента красива.
— Е, за кого се ожени тя най-после? — задава тя разумния въпрос.
— За оня, който избра?
— И кой е той?
— Ще разберете — споделям аз безшумно и се усмихвам. — В края на деня ще разберете всичко.
Из " Тетрадката ", Никълъс Спаркс, превод от британски Станимир Йотов, 2009
„ Тетрадката " от Никълъс Спаркс споделя за една обич отвън времето и пространството, напоила с над 60-годишната си страст дните и нощите на двама души, които остават неразделни и споени от Божията искра, даже когато дамата в тази история към този момент не помни кой е мъжът против нея... Любов, надживяла война, обществени статуси, родителска отрова, старостта на телата и оковите на битието. Любов, за която всяка от нас мечтае, без значение дали си го признава или не.
Представи си го по какъв начин стои на остаряло бюро, обмисляйки думите си, знаейки по някакъв метод, че това е краят, и й се стори, че вижда по хартията следи от сълзи. Или просто въображението й си правеше смешки.Започна да чете под меката слънчева светлина, която влизаше през прозореца на колата.
„ Скъпа моя Ели,Тя прочете писмото още веднъж, този път по-бавно, и сетне още един път, преди да го пъхне назад в плика. Представи си го още веднъж по какъв начин написа и за миг се поколеба дали да не го прочете още един път, само че знаеше, че не може да се бави повече. Лон я чакаше.
Не знам какво да кажа повече, като се изключи че не можах да дремя предходната нощ, тъй като знаех, че сред нас всичко е свършило. Странно е това, което усещам, сякаш не мога да привикна с тази мисъл, само че поглеждайки обратно, разбирам, че в никакъв случай не е могло да бъде иначе.
Ти и аз сме разнообразни. Ние идваме от разнообразни светове и все пак ти беше онази, която ме научи какво е любовта. Ти ми сподели какво е да обичаш и в този момент аз съм по-добър човек с помощта на теб. Не желая в никакъв случай да забравяш това.
Не скърбя за това, което се случи. Напротив, убеден съм, че ние имахме нещо същинско и се веселя, че пътищата ни се срещнаха, въпреки и за толкоз малко време. И в случай че се срещнем в някакво далечно бъдеще, в случай че се забележим в някой наш идващ живот, аз ще ти се усмихна с наслада и ще си спомня по какъв начин прекарахме едно лято под дърветата и по какъв начин се научихме да обичаме. И може би за един къс момент, и ти ще почувстваш същото, иска ми се усмихнеш в отговор и ще отвориш очите си за спомените, които постоянно ще ни свързват.
Обичам те, Ели.
Ной “
Краката й бяха като омекнали, когато слезе от колата. Спря се за момент, пое си надълбоко мирис и до момента в който пресичаше паркинга, осъзна, че към момента не бе решила какво да му каже.
Отговорът пристигна, едвам когато посегна към вратата и видя Лон да стои във фоайето на хотела.
[...]
Приближавам се към нея и сядам на стола до леглото й. В този миг ме пробожда болежка в гърба. За стотен път си подсещам, че би трябвало да си намеря нова възглавница за този стол. Протягам се и взимам ръката й, костелива и нежна. Приятно ми е да я държа. Нейната трепва в отговор и даже погалва пръстите ми с палец. Не заговарям, преди тя да го направи. Научил съм се, че по този начин е по-добре. Повечето пъти просто седнал съм безмълвно, до момента в който слънцето залязва, и в такива дни не знам нищо за нея.Минават минути, преди тя да се обърне към мен. Плаче. Аз й се усмихвам, пущам ръката й и бръквам в джоба си. Изваждам носна забрадка и бърша сълзите й. Тя отвръща на погледа ми и аз се запитвам защо ли си мисли.
— Каква красива история!Завалява лек дъжд и капките безшумно барабанят по прозореца. Взимам ръката й още веднъж. Днес ще бъде прекрасен ден, доста прекрасен ден. Вълшебен. И аз се усмихвам.
— Да — откликвам аз.
— Вие ли я написахте? — пита тя. Гласът й е като шепот, лек вятър, който шумоли през листата.
— Да — давам отговор аз.
Тя се извръща към нощната масичка. Лекарството й е в една дребна чашка. Моето също. Малки хапчета с цветовете на дъгата, с цел да не забравяме да ги взимаме. Те донасят моето тук, в нейната стая, въпреки да не са длъжни да го вършат.
— Аз съм я чувала и преди, нали?
— Да — споделям аз още веднъж, както върша постоянно в дни като този. Научил съм се да бъда толерантен.
Тя се вглежда в лицето ми. Очите й са зелени като вълните на океана.
— Когато ми четете, се опасявам по-малко — споделя тя.
— Знам — кимвам, поклащайки леко глава.
Тя още веднъж се обръща и остава известно време по този начин. Пуска ме и протяга ръка към чашата с вода. Тя е на нощната й масичка до лекарството. Взима я и отпива глътка.
— Това същинска история ли е? — тя се надига в леглото и още веднъж пие от чашата си. Тялото й е още мощно. — Искам да кажа, вие познавахте ли тези хора?
— Да — давам отговор аз. Мога да кажа и освен това, само че нормално не го върша? Тя е към момента красива.
— Е, за кого се ожени тя най-после? — задава тя разумния въпрос.
— За оня, който избра?
— И кой е той?
— Ще разберете — споделям аз безшумно и се усмихвам. — В края на деня ще разберете всичко.
Из " Тетрадката ", Никълъс Спаркс, превод от британски Станимир Йотов, 2009
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ