Честит празник, светли души: Родих се в едно време преди, когато бяхме истински
Днес е Денят на детето. Ние всички сме били деца. Някои преди време, други в този момент. И макар че детството постоянно си е една специфична големина в живота на всеки от нас, през другите интервали от време, то е било много друго. Днес споделяме с вас едно доста особено и искрено самопризнание за детството. Честит празник, дребни и огромни деца!
" Честит празник, светли души...
Родих се в едно време преди.
Бях нормално дете, нямах преносим компютър, смарт телефон, а татко ми караше " Москвич ".
Имах същински другари, а не виртуални. Когато говорехме, се гледахме право в очите, на тях беше изписано всичко: наслада, благополучие, болежка, горест. Не се страхувахме да плачем, ясно виждах сълзите на моите приятели, а не просто подправения емотикон върху екрана.
Играехме.
По през целия ден.
Фунийки, футбол, баскетбол, гонихме топката, след това гонихме майските бръмбари и пеперудите, а когато се уморявахме лягахме върху тревата и гледахме звездите.
Понякога прекарвахме целия ден в гората, надалеч от къщите и блоковете. Знаехме какво е това дърво: бук, габър, липа, орех, знаехме всяко цвете, знаехме всичко. Къде са най-хубавите джанки, най-хубавите череши, най-сладкото грозде, най-сочните малини и къпини.
Бяхме пакостливи дребни зверчета, влизахме в непознатите дворове и градини, просто нямахме време да се прибираме и обядвахме на непознати места. Далеч от всичко и всички. Без телефони. Не знам по какъв начин, само че родителите ни не се притесняваха, или най-малко ние не знаехме да го вършат.
Просто знаеха, че сме добре. Просто знаеха, че живеем най-хубавите си и безгрижни години.
Помня ясно мириса на цъфналите пролетни цветя и дървета, мириса на окосеното сено или по какъв начин мирише след падналия летен дъжд. Сякаш се раждахме още веднъж.
А вечер?
Вечер се пренасяхме в различен свят. Един жуми, другите двайсет се крием. По няколко часа диря другари, с цел да ги заплюя на дървото. А и тези светулки. Как кръжаха към главата ми, завиваше ми се свят и по този начин се разсейвах, че все някой ме изпреварваше и се заплюваше.
Ставаше 1-2 през нощта, а ние бяхме още на открито. После се прибирахме на групи, първо изпращахме девойките.
Още като деца бяхме възпитани да бъдем джентълмени.
Да пазим тези красиви създания, да се грижим за тях.
И даже като деца не го правехме по обвързване, просто по този начин чувствахме, че е вярно. Имахме потребност да бъдем положителни. Бяхме себе си, толкоз откровени и толкоз чисти. Лягахме и сънувахме.
Бяхме герои, рицари, побеждавахме и в никакъв случай не бяхме сами.
Все същите хора: пред блока, в гората, в учебното заведение, всичките другари бяхме вкупом. Като пестник, който може да разбие всичко. Втурваш се напред и няма смисъл да се обръщаш, знаеш, че всички бягат зад теб подготвени да оказват помощ.
И всяка заран все същото.
Набързо измиваш зъбите и очите. И още не си съумял да изядеш именитата филия с лютеница и към този момент звънеца на вратата звъни. Да, звънеца, не айфона ти. Отваряш и на открито още 5 индивида с лютеница към устата те чакат леко напрегнати. Зад теб прелестната ти майка или баба: поглеждаш я с най-милите си очи и чакаш. " Добре, бабо, тръгвай. Само, апелирам те се пази ".
Прегръщаш я толкоз мощно, че за миг не може да диша. И се изстрелваш. Всичко зависи от сезона: или с колелото, или с шейната.
И отново си на открито.
И отново живееш.
Без преносим компютър, смарт телефон.
Щастлив си, че татко ти кара москвич.
Щастието ти не се мери в пари и скъпи движимости.
Щастието ти е скъсана топка, щастието ти е стъклени топчета, които носиш в джоба на панталоните си.
Щастието ти е в усмивките на твоите другари.
Щастието е в шерването: ще разделиш филията на три, ще подариш на някого последния бонбон, ще извадиш от джоба си джанките, ще ги оставиш на земята и ще ги разделите по равно.
Това е.
Едно време преди, когато бяхме същински.
Време, в което живеехме, а не просто съществувахме.
Пиша това с толкоз огромна носталгия, мъчително ми е, деца.
Мъчно ми е за някои от вас.
Имате преносим компютър, смарт телефон, татко ви кара мерцедес.
Живеете в едно време в този момент.
Не гоните топки, пеперуди и майски бръмбари.
Говорите, без да се гледате право в очите.
Говорите във фейса, скайпа и туитър.
И знаете всичко.
Но не знаете най-важното: не знаете по какъв начин се споделят дърветата и цветята.
Не знаете къде са най-хубавите джанки и череши.
Не сте се качвали на дърво.
Разбирам. Годините са други. Игрите са други. Вие сте други. Няма нищо, благи мои. Обичам ви толкоз доста. Гледам усмихнатите ви лица и пропадам във тях. И ето още веднъж рисувам с тебешир върху асфалта, още веднъж пребивавам, още веднъж съм дете. Всичко в близост е магия, всичко е бясно, красиво, същинско.
Не бързайте, благи мои. Не бързайте да ставате огромни... "
Текст: Йордан Кроснаков
" Честит празник, светли души...
Родих се в едно време преди.
Бях нормално дете, нямах преносим компютър, смарт телефон, а татко ми караше " Москвич ".
Имах същински другари, а не виртуални. Когато говорехме, се гледахме право в очите, на тях беше изписано всичко: наслада, благополучие, болежка, горест. Не се страхувахме да плачем, ясно виждах сълзите на моите приятели, а не просто подправения емотикон върху екрана.
Играехме.
По през целия ден.
Фунийки, футбол, баскетбол, гонихме топката, след това гонихме майските бръмбари и пеперудите, а когато се уморявахме лягахме върху тревата и гледахме звездите.
Понякога прекарвахме целия ден в гората, надалеч от къщите и блоковете. Знаехме какво е това дърво: бук, габър, липа, орех, знаехме всяко цвете, знаехме всичко. Къде са най-хубавите джанки, най-хубавите череши, най-сладкото грозде, най-сочните малини и къпини.
Бяхме пакостливи дребни зверчета, влизахме в непознатите дворове и градини, просто нямахме време да се прибираме и обядвахме на непознати места. Далеч от всичко и всички. Без телефони. Не знам по какъв начин, само че родителите ни не се притесняваха, или най-малко ние не знаехме да го вършат.
Просто знаеха, че сме добре. Просто знаеха, че живеем най-хубавите си и безгрижни години.
Помня ясно мириса на цъфналите пролетни цветя и дървета, мириса на окосеното сено или по какъв начин мирише след падналия летен дъжд. Сякаш се раждахме още веднъж.
А вечер?
Вечер се пренасяхме в различен свят. Един жуми, другите двайсет се крием. По няколко часа диря другари, с цел да ги заплюя на дървото. А и тези светулки. Как кръжаха към главата ми, завиваше ми се свят и по този начин се разсейвах, че все някой ме изпреварваше и се заплюваше.
Ставаше 1-2 през нощта, а ние бяхме още на открито. После се прибирахме на групи, първо изпращахме девойките.
Още като деца бяхме възпитани да бъдем джентълмени.
Да пазим тези красиви създания, да се грижим за тях.
И даже като деца не го правехме по обвързване, просто по този начин чувствахме, че е вярно. Имахме потребност да бъдем положителни. Бяхме себе си, толкоз откровени и толкоз чисти. Лягахме и сънувахме.
Бяхме герои, рицари, побеждавахме и в никакъв случай не бяхме сами.
Все същите хора: пред блока, в гората, в учебното заведение, всичките другари бяхме вкупом. Като пестник, който може да разбие всичко. Втурваш се напред и няма смисъл да се обръщаш, знаеш, че всички бягат зад теб подготвени да оказват помощ.
И всяка заран все същото.
Набързо измиваш зъбите и очите. И още не си съумял да изядеш именитата филия с лютеница и към този момент звънеца на вратата звъни. Да, звънеца, не айфона ти. Отваряш и на открито още 5 индивида с лютеница към устата те чакат леко напрегнати. Зад теб прелестната ти майка или баба: поглеждаш я с най-милите си очи и чакаш. " Добре, бабо, тръгвай. Само, апелирам те се пази ".
Прегръщаш я толкоз мощно, че за миг не може да диша. И се изстрелваш. Всичко зависи от сезона: или с колелото, или с шейната.
И отново си на открито.
И отново живееш.
Без преносим компютър, смарт телефон.
Щастлив си, че татко ти кара москвич.
Щастието ти не се мери в пари и скъпи движимости.
Щастието ти е скъсана топка, щастието ти е стъклени топчета, които носиш в джоба на панталоните си.
Щастието ти е в усмивките на твоите другари.
Щастието е в шерването: ще разделиш филията на три, ще подариш на някого последния бонбон, ще извадиш от джоба си джанките, ще ги оставиш на земята и ще ги разделите по равно.
Това е.
Едно време преди, когато бяхме същински.
Време, в което живеехме, а не просто съществувахме.
Пиша това с толкоз огромна носталгия, мъчително ми е, деца.
Мъчно ми е за някои от вас.
Имате преносим компютър, смарт телефон, татко ви кара мерцедес.
Живеете в едно време в този момент.
Не гоните топки, пеперуди и майски бръмбари.
Говорите, без да се гледате право в очите.
Говорите във фейса, скайпа и туитър.
И знаете всичко.
Но не знаете най-важното: не знаете по какъв начин се споделят дърветата и цветята.
Не знаете къде са най-хубавите джанки и череши.
Не сте се качвали на дърво.
Разбирам. Годините са други. Игрите са други. Вие сте други. Няма нищо, благи мои. Обичам ви толкоз доста. Гледам усмихнатите ви лица и пропадам във тях. И ето още веднъж рисувам с тебешир върху асфалта, още веднъж пребивавам, още веднъж съм дете. Всичко в близост е магия, всичко е бясно, красиво, същинско.
Не бързайте, благи мои. Не бързайте да ставате огромни... "
Текст: Йордан Кроснаков
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ