Дъщеря ми се е прибрала в България и се уговаряме

Дъщеря ми се е прибрала в България и се уговаряме да се забележим. Тя учи медицина в Берлин.

Преди аз учех медицина в София. Това беше от дълго време и все едно не се е случвало. Макар че и в този момент – когато заприказваме за псориазис, примерно – аз кой знае по какъв начин се сещам, че когато почегърташ псориатичната плака, това жестоко, лющещо се, сходно на камилско коляно леке на кожата, под излющения слой се появяват дребни червени точици. Приличат на доста ситна кървава роса. Това е един от методите за различаване на болестта, в действителност. Паметта е изключително нещо.

Буда предлага да не занимаваме съзнанието си с предишното – тъй като носи единствено горест (а аз бих добавил – и позор, и мъка, и страдание за пропуснатите възможности); Буда поучава да не занимаваме съзнанието си и с бъдещето – тъй като то пък ни носи единствено боязън и паника. Буда учи да се съсредоточим в сегашното.

В сегашното щерка ми учи медицина в Хумболтовия университет, в клиниката Шарите. Това ме кара да изпитвам почитание към нея и да я виждам с по-друго око. По-различно от това, с което я гледах, до момента в който беше ученичка и се срещаше с приятелки по моловете. Сега тя може да ми опише за кървавата роса, както и да изброи всички други признаци, по които се разпознава псориазиса; както и още хиляди медицински неща. Които, необичайно, и аз съм учил. Човек изпитва почитание към тия, които ги бива в нещо, което му е близко и понятно. Майсторът-дърворезбар се възхищава от старите дебърски резбари. Но не изпитва необикновен почит към знанията на някой популярен експерт по ранновизантийска граматика.

Дъщеря ми не ми е разказвала за това по какъв начин е взела решение да учи медицина. Може би би трябвало да я попитам. Но в действителност тия неща – като взимането на огромни решения за бъдещето – са прекомерно неразбираеми, дълбоки и сложни за осъзнаване и още повече – за разказване. Така че хората, когато ги питаш „ Как взе решение да направиш еди какво си? ”, нормално ти споделят нещо напълно тривиално и незадълбочено. Нещо, което звучи всекидневно и се приема елементарно. Затова по-добре да не ги питаш.

Докато вървим, щерка ми ми споделя за Германия. Бил съм много пъти там, само че не съм живял. Само съм бил. Колкото и да е безразлична към моите въпроси (както са постоянно безразлични децата към скучните и банални въпроси на родителите си), тя, говорейки за германците, влива малко възприятие. Нещо сред скука и неспокойствие. Германците били тъпи. Ех – споделям аз – знаем си ги ние германците. Доста са...дървени. Едни такива – хладни и неестествени – нали?

А щерка ми ми споделя по какъв начин германците в групата ѝ си събрали книжките или това, което дава отговор на нашите студентски книжки, и пратили един човек да им завери семестъра. За да не се разкарват всичките. И там администрацията очевидно трови животите. Пък на нея, мъничката и красива като шоколадов бонбон българка, изобщо не ѝ предложили да вземат и нейната брошура. И тя отишла да си я завери сама.

Даже не ми дадоха отговор на заяждането – споделя щерка ми – тъй като аз бях подготвена малко да се заям с тях, задето не са взели и моята брошура...Те изобщо не реагираха, все едно това си е обикновено: когато вършат нещо дружно – да изключват разните там българи...

Много забавно – споделих аз – изобщо не си представях, че европейците могат да имат такова неприветливо отношение към нас...Мислех, че това са измислици, че е типичната българска подозрителност.

Ммм...абе не е...такива са си, егати. – споделя щерка ми и се зазяпва във витрините на Раковска.

Дъщеря ми е дребен герой. Гледам я – крачетата ѝ са като моите ръце на дебелина, стройна е като дребна вазичка или дори – като цветето в нея.  Да не ѝ е уроки. Малък, дългокос герой против грубия и ненаправен като за нас свят. Нас - хората имам поради. Правилно е да кажа: тя се бори не Срещу, а се бори С тоя свят. Ако го пребори – незабавно ще подписа помирение с него. Но аз не съм виждал човек, който да е преборил света. Всички сме в развой на битка.

Вървим и наближаваме Кристал, а против нас се задава Деян Енев. Радвам се, че го виждам. И ми става с напрежение и обезпокоително. Всеки път, когато го видя, ми става по този начин. Той е огромен публицист. Аз несъмнено мога да го кажа, имам право.

Той не е всемирски подлизурко и лекомислен любезник – примерно като мене. Затова ми става гузно, когато го видя. Може би по този начин се усеща човек, когато види остарелия си преподавател. Да, по някакъв метод той ми е преподавател. Когато го видя, имам предчувствието, че ще бъда огледан от горната страна до долу и ще получа забележка. Бай Деян не се пробва да бъде лековато радостен. Това кара по-чувствителните да изпитват такава неразбираема паника при среща с него. Да – в действителност – по-точно е сравнението със духовник. Праведен духовник. И без друго Деян Енев има внушителна, моисеевска брада. Когато видиш правоверен човек, свиваш се от позор поради греховете си. Освен в случай че не си безумен наглец.

Хей, бай Деяне! – приповдигнато извиквам и го прегръщам. Той постоянно приема прегръдките малко като Иисус – леко с рамото напред. Може би вижда Юди в близост. И може би е прав.

Представям му щерка си; те са се виждали много пъти, само че децата порастват и сякаш всяка седмица са нови, разнообразни хора. Така че всякога би трябвало да ги представяш отначало. Деян ѝ се радва с мудна сдържаност.

Сядаме и пием безкофеиново кафе и вода. Това демонстрира, че и двамата с Деян към този момент мислим за кръвното си налягане. Дъщеря ми пие единствено вода, тъй като не ѝ трябват горчилки, с цел да усети, че има и някаква наслада в живота. Как я караш? – запитвам аз, тъй като в случай че очаквам остарелия публицист да заприказва, ще очаквам дълго.

Радвам се, че си отново по улиците, от кой момент очаквам да се появиш! Така изправен...като преди. – споделя Деян учудващо сърдечно. Както споделих, той не е по излиянията на усеща.

И аз се веселя да те видя, бай Деяне! – споделям му и двамата навеждаме глави. Защото мъжете на по половин век изпитват лека скука от сърдечните си усеща. Чувствата въпреки всичко са прекомерно леки пеперуди.

Боря се и аз...- подхваща Деян Енев, положителният занаятчия на разкази, който почитам, тъй като и аз съм повествовател – съпротивлявам се...Като тебе – да подкрепям духа. Да не изгубвам дух.

Разбирам го доста добре. Брадата му е огромна и напълно ярко сива. Тоест – белите косми са най-малко два пъти повече от черните. Веднъж ми беше споделил с някакво изключително предусещане: Писателят постоянно е самичък, доста самичък.

Деян стартира да споделя за сина си. Момчето работело, издигнало се. После... пробвало се да се пребори за по-високи заплати на подчинените си; скарало се с управлението и го махнали от работа. Май го уволнили. Това се случило в Хонг Конг.

Децата ни са борци по целия свят – споделих си. Наистина разбирах с какво се бори бай Деян. С това да не загуби смелия си дух, макар че е прошарен, крачещ самичък с думите си, навел глава от мислите си, публицист без несъмнено бъдеще, млад дядо със наследник герой за правата на служащите на другия завършек на света...

На внучето доста се радваме – споделя Деян Енев – не желае още да каже дядо, единствено се мръщи.

Аз го поглеждам и ми е ясно за какво се мръщи внучето – та той наподобява на заплашителен остарял вълшебник, живеещ в хралупа на бухал. Брада, очила и очи, виждащи нещата и от вътрешната страна. Пишеш ли? – запитвам го, с цел да заговорим за делнични и нормални неща.

Пиша, пописвам...в един уебсайт, тоя, в който и преди пишех. Борим се и там. Защото в случай че и той затвори...кепенци...абе към този момент всичко е наред.

Правилно! Не допускай мисли за бъдещето в съзнанието си, бай Деяне, те носят единствено паника.

А Калина – обръща се той полу към мене, полу към щерка ми – в трети курс ли е към този момент?

Не, в този момент ще бъда – споделя тя – в този момент приключих втори.

Браво! – споделя Деян и замълчава, с цел да се сети какво ли се питат деца, които са във втори курс медицина. Но се отхвърля. Само промърморва: Бори се. Това, с което си се захванала, е огромна работа...благородно дело! – споделя и повдига усмихнато вежди и глава. Усмихва се на малко нелепия възторг, който е вложил в последните думи. Нали знаеш, че жена ми е лекарка? – пита той Калина.

Не, не знаех – споделя тя.

Не мога да си показва какво ли си мисли щерка ми, какво ли усеща, седяща сред двама брадати побелели мъже на общо един век. Но няма и да я запитвам. Всеки да пази мислите и възприятията си в своя скришен, недосегаем за другите склад. – Каква компетентност е? – пита Калина.

Ревматолог – споделям аз вместо Деян. Познавам жена му добре. Спасявала ме е. И тя е един дребен, синеок, благ герой. С заболяванията и с живота на доктор, с тъгата и страха на другите; и със своите. А също така е и жена на писател-борец с думите; и майка на наследник – герой за положителното на онеправданите.

Оглеждам се и виждам доста борци към себе си. Някои са настоятелен и равнодушни, други – угрижени и навели глави, трети – безсмислено приповдигнати. Бих предложил на Буда да добави към препоръките си и този: Не се интересувай какво има в непознатите души, тъй като в никакъв случай няма да схванеш. Само ще изпаднеш в непосилен и безрезултатен размисъл.

Ние ще вървим – споделям на Деян. Изправяме се, той несръчно и някак доста благо целува ръка на Калина, аз отново го прегръщам. Потегляме.

По пътя мълчим. По едно време, пристрастен от мисълта си, споделям някак несигурно на кого, може би на себе си: Трудно е да си публицист. Стар публицист. Сам, с доста мисли в главата, усложнен от досадните материални тегла, натрупал доста познание и по тази причина – нерешителен в себе си...Виж го – и показвам на щерка си отдалечаващия се Деян – той е човек, който се бори. Въпреки че знае, че победа няма. Хубавото е, че с жена си се обичат...Все едно са още влюбени, като деца...

Това е най-важното – споделя щерка ми и продължаваме напред.