Да се научим да живеем чрез света на Аки Каурисмаки
Дългоподготвяният 24-ти " София филм фест " не съумя да стартира, за жал на всички киномани. Затова пък прелюдията към него - ретроспективата на неповторимия финландски режисьор Аки Каурисмаки в Дома на киното (2-13 март) бе блестяща. Който не е могъл да я види, в действителност е изгубил един извънредно самобитен комичен взор и жанр в актуалното европейско кино. Става дума за несравним коктейл от хумор, абсурдизъм и оптимизъм, поднесен на публиката сбито, даже извънредно спестовно на думи, без никакви непотребни пояснения. Необходимо е единствено да гледаш концентрирано, забавлявайки се... и всичко гладко се обяснява. Времетраенето на кинотворбите на Каурисмаки е сред 70 и 100 минути. Отново е налице възприятието му за мярка. Няма мигове на досада, няма авторско себеизтъкване, няма художническа поза. Режисьорът, влюбен в тишината, която ловко редува с нищожен разговор и музика, е един от нас (също обича известните шлагери и рокендрола) - единствено че е по-проницателен, по-критичен. Когато го питат - какъв съвет би дал на човек, решил да снима филм, отговорът е: " Да не позволява неточности. " Той в никакъв случай не гледа филмите си, защото погледът му е ориентиран най-вече към пропуските, които го нервират. С присъщия си нюх за подигравка и самоирония, сходно на героите си, се майтапи с " каменно " лице, без гримаса, без жест. Така характеризира и самия себе си: " Пия доста, пуша доста, одобрявам хората; ненапълно и аз съм човек... Но пък съм пъклен бърз режисьор - по-бърз от всеки различен, най-много от Джим Джармуш, който назовавам господин Бавен... "
Още преди време е твърдял, че ще сътвори десетина кино лентата и е спазил това свое заричане. Не е бил обаче уверен, че всички те ( " Мъжът без минало ", почетен с Гран при в Кан през 2002 година, " Сенки в парадайса ", " Наех наемен палач ", " Другата страна на вярата ", " Бохеми ", " Плаващи облаци ", " Хавър ", " Светлини в здрача - тоталното балалайка шоу ", " Ариел " ) ще бъдат на такова високо професионално равнище. И години наред ще се гледат със същия интерес. За нас Каурисмаки е типично финландски, тъмен създател, само че с оптимистични послания. Някои критици настояват, че дори за сънародниците си е прекомерно тъмен. И въпреки всичко светлината на екрана намира своята междина. Тя постоянно окрилява Малкия човек със скрити на пръв взор качества. Затова назовават режисьора " Чаплин на нашето време ".
Той стартира своя креативен път през 80-те години, дружно с брат си Мика, който съм показала с креативен портрет още в първата част от трилогията ми - " Майсторите на Голямото кино " (2007). С името на двамата братя е подписана една пета част от филмовата продукция на Финландия след края на осмото десетилетие. Неслучайно, както за експертите, по този начин и за феновете, тези режисьори са синоним на финландското киноизкуство. Още първият филм, основан от Мика Каурисмаки - " Лъжецът ", с присъединяване на по-малкия му брат Аки, се оказва същинска сензация...
Как двамата братя откриват дружно киното и го трансформират в орис? На този въпрос Мика с подготвеност дава отговор. " Когато бяхме дребни, живеехме в градче от селски вид в Южна Финландия, където нямаше кино. На 15-годишна възраст започнах да върша с ръчна камера късометражни филми. Тогава осъзнах, че зад камерата стои индивидът. Вероятно тази мисъл ме насочи към екранното изкуство. Завърших Филмовата академия в Мюнхен... Брат ми постоянно идваше да ме види и самичък се увлече по определената от мен специалност. В началото на моята креативна активност той ми бе помощник. След това пък аз му станах продуцент. Когато бяхме млади, създавахме филми с повече пари и с по-малко послания. Да се надяваме, че в този момент е противоположното. "
Любопитно е и отношението на семейство Каурисмаки към България. В много обстоен диалог по време деветия " София филм фест ", когато Финландската церемония бе маркирана с творбата " Сладка моя " - самобитен roadmovie, сплотяващ стилистиката на игралното и документалното кино, нейният създател Мика показа с мен нещо напълно ненадейно. " И ние - финландците, имаме собствен епос, който припомня вашата митология. Познавам я от дребен. И двамата с брат ми доста харесваме България с нейната природа и просвета. Тя свети в детските ни мемоари, когато бях на 12 и на 14 години. Тогава пътувах със фамилията си във Варна и в Бургас. Заедно с мен бяха родителите ми, Аки и двете ни сестри. Възхищавахме се на античната просвета по тези земи... "
Но да се върна към творчеството на Аки Каурисмаки, който към този момент не идва у нас (въпреки многократното гледище на Стефан Китанов), защото не пътува със аероплан. Много тъпо! В изявление го питат по какъв начин се усеща, когато 24-тият " София филм фест " му приготвя ретроспектива, той дава отговор: " У мен се появява една непредвидена реакция от вида на " по дяволите, към момента не съм тотално пропуснат! Дори да би трябвало да съм. " Отново - подигравателен и самокритичен...
Едва ли някой би могъл да не помни неповторимия пълнометражен филм " Престъпление и наказване ", с който той дебютира независимо като режисьор в игралното кино през 1983 година Тази модерна акомодация по класическата престъпна история на Достоевски подвигна високо художествената летва още първата вечер на ретроспективата. Тя е колкото смела, толкоз и наситена с психологизъм, напрежение; с честност към духа и атмосферата на създателя. В нея основният воин - млад служащ в касапница, прави безсмислено закононарушение, което дефинитивно го откъсва от обществото. Единственият му другар е госпожица, която инцидентно се оказва на мястото на престъплението, само че не го издава на полицията. Тя настойчиво се старае да разбере претекстовете, довели тази умна персона до закононарушение. Следва обезверена любовна връзка, подложена на тестване от възприятието за виновност и затягащата се примка на полицията. И въпреки всичко тя не съумява да го залови, само че той самичък се предава. Рядък по рода си дебют, който не наподобява на никого!
С наслада преоткрих " Мъжът без минало " - един от първите огромни триумфи на режисьора. Историята с ограбения мъж още при идването му в Хелзинки звучи повече от модерно. След случая той губи своята памет и безусловно стартира живота си изначало: открива любовта и всички свързани с нея полезности. Така създателят внимателно ни припомня, че би трябвало да се научим да живеем. Едва ли има такава просвета или всеки я открива самичък за себе си.
Дискретното великодушие на Каурисмаки наднича трагикомично както през историите, по този начин и през героите, които ни предлага. Една от най-любимите ми е ловко избродираната драматургически басня в " Наех наемен палач ". В нея френският бежанец в Лондон Анри Буланже, уволнен незаслужено след 15 години безупречна работа, губи вяра в справедливостта и обезверено се пробва да се самоубие. Но не съумява и е заставен да прибегне до услугите на наемен палач. Животът обаче прекомерно постоянно се разминава с нашите планове - припомня режисьорът, подлагайки на героя нов капан. Докато изчаква визитата на килъра, той последователно напуща своята самотност, влюбвайки се в цветарката Маргарет и незабелязано ориста му придобива нов смисъл. Но по какъв начин към този момент да спре амбициозния наемник, чието престарание надминава визиите ни за правилен реализатор... Романтиката умело се преплита с бликащия от обстановките комизъм и престъпните премеждия - самобитен патент на създателя. И тук той разчита на безизходен в жанр Хичкок сюжет и прелестен актьорски екип, измежду който свети интерпретацията на основния воин. Става дума за безспорен синхрон сред стилистиката на режисьора и сдържаното осъществяване на Жан-Пиер Лео (доказаното актьорско изобретение на Франсоа Трюфо, основополагащ Новата вълна във френското кино с " 400-те удара " (1959), снимал се в съвсем 100 филма).
А нашата аудитория след прожекциите на филмите на Аки Каурисмаки дълго не напускаше залата. Разговорите за тях продължаваха и по коридора, и в барчето, и пред входа на Дома на киното; даже и точно на Тодоровден!
Още преди време е твърдял, че ще сътвори десетина кино лентата и е спазил това свое заричане. Не е бил обаче уверен, че всички те ( " Мъжът без минало ", почетен с Гран при в Кан през 2002 година, " Сенки в парадайса ", " Наех наемен палач ", " Другата страна на вярата ", " Бохеми ", " Плаващи облаци ", " Хавър ", " Светлини в здрача - тоталното балалайка шоу ", " Ариел " ) ще бъдат на такова високо професионално равнище. И години наред ще се гледат със същия интерес. За нас Каурисмаки е типично финландски, тъмен създател, само че с оптимистични послания. Някои критици настояват, че дори за сънародниците си е прекомерно тъмен. И въпреки всичко светлината на екрана намира своята междина. Тя постоянно окрилява Малкия човек със скрити на пръв взор качества. Затова назовават режисьора " Чаплин на нашето време ".
Той стартира своя креативен път през 80-те години, дружно с брат си Мика, който съм показала с креативен портрет още в първата част от трилогията ми - " Майсторите на Голямото кино " (2007). С името на двамата братя е подписана една пета част от филмовата продукция на Финландия след края на осмото десетилетие. Неслучайно, както за експертите, по този начин и за феновете, тези режисьори са синоним на финландското киноизкуство. Още първият филм, основан от Мика Каурисмаки - " Лъжецът ", с присъединяване на по-малкия му брат Аки, се оказва същинска сензация...
Как двамата братя откриват дружно киното и го трансформират в орис? На този въпрос Мика с подготвеност дава отговор. " Когато бяхме дребни, живеехме в градче от селски вид в Южна Финландия, където нямаше кино. На 15-годишна възраст започнах да върша с ръчна камера късометражни филми. Тогава осъзнах, че зад камерата стои индивидът. Вероятно тази мисъл ме насочи към екранното изкуство. Завърших Филмовата академия в Мюнхен... Брат ми постоянно идваше да ме види и самичък се увлече по определената от мен специалност. В началото на моята креативна активност той ми бе помощник. След това пък аз му станах продуцент. Когато бяхме млади, създавахме филми с повече пари и с по-малко послания. Да се надяваме, че в този момент е противоположното. "
Любопитно е и отношението на семейство Каурисмаки към България. В много обстоен диалог по време деветия " София филм фест ", когато Финландската церемония бе маркирана с творбата " Сладка моя " - самобитен roadmovie, сплотяващ стилистиката на игралното и документалното кино, нейният създател Мика показа с мен нещо напълно ненадейно. " И ние - финландците, имаме собствен епос, който припомня вашата митология. Познавам я от дребен. И двамата с брат ми доста харесваме България с нейната природа и просвета. Тя свети в детските ни мемоари, когато бях на 12 и на 14 години. Тогава пътувах със фамилията си във Варна и в Бургас. Заедно с мен бяха родителите ми, Аки и двете ни сестри. Възхищавахме се на античната просвета по тези земи... "
Но да се върна към творчеството на Аки Каурисмаки, който към този момент не идва у нас (въпреки многократното гледище на Стефан Китанов), защото не пътува със аероплан. Много тъпо! В изявление го питат по какъв начин се усеща, когато 24-тият " София филм фест " му приготвя ретроспектива, той дава отговор: " У мен се появява една непредвидена реакция от вида на " по дяволите, към момента не съм тотално пропуснат! Дори да би трябвало да съм. " Отново - подигравателен и самокритичен...
Едва ли някой би могъл да не помни неповторимия пълнометражен филм " Престъпление и наказване ", с който той дебютира независимо като режисьор в игралното кино през 1983 година Тази модерна акомодация по класическата престъпна история на Достоевски подвигна високо художествената летва още първата вечер на ретроспективата. Тя е колкото смела, толкоз и наситена с психологизъм, напрежение; с честност към духа и атмосферата на създателя. В нея основният воин - млад служащ в касапница, прави безсмислено закононарушение, което дефинитивно го откъсва от обществото. Единственият му другар е госпожица, която инцидентно се оказва на мястото на престъплението, само че не го издава на полицията. Тя настойчиво се старае да разбере претекстовете, довели тази умна персона до закононарушение. Следва обезверена любовна връзка, подложена на тестване от възприятието за виновност и затягащата се примка на полицията. И въпреки всичко тя не съумява да го залови, само че той самичък се предава. Рядък по рода си дебют, който не наподобява на никого!
С наслада преоткрих " Мъжът без минало " - един от първите огромни триумфи на режисьора. Историята с ограбения мъж още при идването му в Хелзинки звучи повече от модерно. След случая той губи своята памет и безусловно стартира живота си изначало: открива любовта и всички свързани с нея полезности. Така създателят внимателно ни припомня, че би трябвало да се научим да живеем. Едва ли има такава просвета или всеки я открива самичък за себе си.
Дискретното великодушие на Каурисмаки наднича трагикомично както през историите, по този начин и през героите, които ни предлага. Една от най-любимите ми е ловко избродираната драматургически басня в " Наех наемен палач ". В нея френският бежанец в Лондон Анри Буланже, уволнен незаслужено след 15 години безупречна работа, губи вяра в справедливостта и обезверено се пробва да се самоубие. Но не съумява и е заставен да прибегне до услугите на наемен палач. Животът обаче прекомерно постоянно се разминава с нашите планове - припомня режисьорът, подлагайки на героя нов капан. Докато изчаква визитата на килъра, той последователно напуща своята самотност, влюбвайки се в цветарката Маргарет и незабелязано ориста му придобива нов смисъл. Но по какъв начин към този момент да спре амбициозния наемник, чието престарание надминава визиите ни за правилен реализатор... Романтиката умело се преплита с бликащия от обстановките комизъм и престъпните премеждия - самобитен патент на създателя. И тук той разчита на безизходен в жанр Хичкок сюжет и прелестен актьорски екип, измежду който свети интерпретацията на основния воин. Става дума за безспорен синхрон сред стилистиката на режисьора и сдържаното осъществяване на Жан-Пиер Лео (доказаното актьорско изобретение на Франсоа Трюфо, основополагащ Новата вълна във френското кино с " 400-те удара " (1959), снимал се в съвсем 100 филма).
А нашата аудитория след прожекциите на филмите на Аки Каурисмаки дълго не напускаше залата. Разговорите за тях продължаваха и по коридора, и в барчето, и пред входа на Дома на киното; даже и точно на Тодоровден!
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ