Да започнем с новата ти книга - Аз и Бог.

Да стартираме с новата ти книга - " Аз и Бог ". Има ли Бог?

Би трябвало. Струва ми се, все се случва следното – човек (въобще – Човекът) се увлича по всякакви рационални хитрувания, с цел да си изясни всичко в близост. И тъй като е изключително остроумен и сръчен в основаването на умозрения, т.е. – на самозаблуди, той съумява да съгради някаква нова въздушна кула, с която му се коства, че е обяснил света (примерно религиите, еволюционната доктрина, диалектическия материализъм, изобщо – науката). После внезапно подвига очи, поглежда – свят... И усеща... Не " схваща ", а точно " усеща ", че това, което си е градил като доктрина, като пояснение – е цялостна нелепост и хлапащина. И че Нещата, че Светът... са нещо прекомерно по-голямо и необяснимо... и просто тогава от устата му се отронва възклик на отпадналост и учудване. И този възклик е: Бог!

Тома Аквински не би те " лайкнал " в тази ситуация, само че нищо (смях). Ти си си съчинил " Радостният Бог ", който споменаваш в книгата. Вчера разказвах на една своя сродна душа за разликата сред старозаветния Яхве (който господства най-вече посредством наказание) и новозаветния всеопрощаващ Бог-син. Кого избираш?

Аз от юноша съм обожател на Новия завет. И – срам-не позор – Стария завет не одобрявам, не съм го чел (все го чета оттук-оттам и по никакъв начин не ми харесва и спирам): той е история на насилието и на една мъдрост, която нито одобрявам, нито в действителност ме интересува. От много време си извозвам времето (най-често при пътуване), четейки една тънка книжица – " Отговор на Йов " на Юнг.



Ооо, дори не ме почвай там. Добрият лекар " еретизира " брилянтно, че Йов е по-етичен от самия Яхве, ерго, става първия богоборец (смях).

Точно по този начин. Но още един значим колорит – и той също като теб роптае против тоя старозаветен Яхве, с изцяло изчезналата му себерефлексия (и възприятие за мярка), и той също по този начин се чуди по какъв начин може старозаветният Бог да е даже по човешките ограничения аморален. (Как по този начин изтезава горкия и изцяло правилен Йов, единствено с цел да го ревизира... пък и това там с Авраам и жертвоприношението на Исаак!). И по този начин – роптаем си. Но на едно място в книжката Юнг споделя " afflictio animae ", отчаяние на душата – и това е доста значимо за християнина. Той би трябвало да се обърка, да усети крайната противоречивост на Бога – с цел да се хвърли в Него като в пропаст, да Му се отдаде. Не може ей по този начин – да е простичко, елементарно и ясно. Тогава няма да има отдаване. Поне по този начин ми се коства и на мен... на мен, на Юнг, на тоя-оня...

Първоначалното значение на " afflictio " – преди да бъде „ тъга “ и, както хубаво казваш, „ отчаяние “ – е „ измъчването на душата “ (поне съгласно Боеций). Което някак елегантно ни препраща към днешния постмодернизъм, това трижди проклето нещо, което направи по този начин, че да се постанова да вършим разлика сред религията като религия и религията като културен жест. Споменатият Тома Аквински, да беше жив, щеше – нагледно казано – да ни напсува за тази смазваща абоминация.

Ами такова е ситуацията. Няма по какъв начин да не го отбележим. Религията в този момент явно е освен религия, само че и културен жест (както казваш), и знак за политическа (всъщност – културна) принадлежност, постмодерно поле за игра и източник на самомнителен, артистични късчета " Лего " за сглабяне. Религията, в типично консумеристки жанр, е нещо, което можеш да си избираш и да пробваш в пробната в дъното на живота – дали идеално ти пасва на ограниченията на душата, и в случай че не – да я върнеш или замениш до един месец. И още доста други неща е в този момент религията. Но ние знаем ли какво е била религията за хората от 16-ти век? По откъслечните трудове, останали оттогава? Ние, хората от 21-ви век, просто би трябвало – всеки един от нас поотделно, – да си върнем апетита за философстване. Тоест – за осмисляне на живота посредством старателно мислене. То скоро ще потърси своите канонични, а по-късно – и неканонични форми. Но най-важното е да върнем пристрастеността към мисленето. А религията се ражда (преражда, всъщност) в мозъци, които буйно се отдават на мислене.

Класическата атинска " народна власт с лимитирана отговорност " против новия демократичен " либерален " ред (Перикъл vs Pax Americana, изключително в този момент, когато не знаем какво ни чака при Байдън). Има ли място за далечно съпоставяне?

Не знам по какъв начин е било при Перикъл. Не знам по какъв начин ще бъде и при Байдън. Започвам да мисля за един избавителен и отрезвяващ противообществен, анархистичен, нихилистичен, възродителен агностицизъм. Той може да се изясни по този начин: нищо не знам, нищо не ме интересува... аз знам себе си, виждам направеното от ръцете си, отдръпвам се от лъжата, наречена " Свят, Човечество, Социо, Рес Публика ", и се понечвам със своите си каузи – познаваеми, забележими, пипваеми. Аз съм занаятчия в своята работилница; "...и всеки би трябвало да обработва своята градина ", както споделя Кандид на учителя Панглос. Казвам си: стига съм живял в тая празна, нереална дупка, наречена " Свят ", в който разбираме " какво става " от медиите. Стига съм живял в тая застрашителна и нереална дупка, в която - с цел да знам " по какъв начин съм " - би трябвало да запитвам лекарите, а те да питат някаква машина. Та това е пъкъл – да питаш различен по какъв начин си самият ти и този различен да пита машина! Примерно – скенерът сподели, че не съм добре... Отвратително и нечовешко. Искам да се видя още веднъж човек, който вижда докъдето му виждат очите и работи докъдето му стигат ръцете. И Светът му е това. Естествено - ти особено би могъл да намериш един милион несъгласия сред казаното и моето държание в живота, само че по какъв начин другояче? Аз просто си ги бленувам тия работи.

Не, ти си малко като Фойербах, който се " боричка " с Кант, само че не ми обръщай внимание. Безобразието на днешната ниска мисловност, подбудено от залеза на престижите (с общителното подпомагане на social media), напълно промени публичния дискурс – и разпадна всевъзможен ред и културно етажиране. Как да го върнем? Връщаме ли го сега?

Ето в този момент, с нашето говорене, сътворяваме престижи. Човешкото схващане има потребност от престижи – по този начин най-малко сме забелязали да е - в последните няколко хиляди години. И – дано ги сътворяваме. Как? Мисля, че величествената човешка дарба за твърдоглав труд до гибел, е добър залог за основаване на престижи. Нови.

Oh fuck – ти си бил хегелианец, клети момко (смях). А какво да кажем за трагичното разделяне на болшинство, което явно е жертва на чалга-културата, и тези малко на брой, които намират друга просвета? Плюс някакво сиво сечение. Защо изгубихме борбата с чалгата, с " долницата "? Или просто яздихме с легени на главите против злите колоси, които се оказаха вятърни мелници?

Ами това е въпрос на лексика. Сега споделяме „ чалга ” на простотията. А преди са й казвали другояче. Но тя си е била постоянно доста изкусителна за нашия народ. Много публикувано заболяване по нашите земи. Едва ли по времето на Славейков (татко) по-голям % от младите са били склонни да тръгнат по пътя на възвишеното, на изисканото, на (ако щеш) моралното. Защото – както знаем – казусът с чалгата, видимо естетически, е надълбоко етически. Не примерно " тресенето " (всъщност – не знам по какъв начин се споделя – " тремоло "? Това вибрато, което е толкоз особено?) е " грозното " в чалгата. Не и ушевидно ориенталския й генезис (поне на някои присъщи орнаменти в нея). Проблемът в чалгата, най-малко по мое време...

Сега към този момент не е ли „ твое време “? (смях)

Не се прави, че не разбираш. Та казусът по мое време беше, че чалгата е музика на дивите, елементарни, морално уродливи печалбарчета, които имаха дебели вратове, караха в беемветата си трихомонозни курви и някак владееха ситуацията. И на всичкото от горната страна бяха артикул на репресивните служби на остарялата власт. Е – май без да желая ти отговорих – всичко в тая победа, за която приказваш, наподобява на някакъв политически план, попаднал на плодородната почва на тъкмо нашия демос.

Аз, с огромно културно-антропологично опрощение, също карам BMW.

Е, значи ние сме победили (смее се).

Кога за последно съжали за нещо, което си написал и за какво?

Сартър има една по-малко известна (примерно от " Погнусата " ) книга – " Думите ".

Да. " Les Mots ". И тя – като че ли оракулски и доста комфортно по отношение на днешния крах на мисленето – беше разграничена на " lire " (четящият човек, по-обобщено казано) и " écrire " (пишещият). Ти по какъв начин ги помиряваш?

Никак. Но там доста по-хубаво от мен той дава отговор на твоя въпрос: всяка остаряла моя книга към този момент ми е противна. Само това, което пиша в този момент, ми се коства положително и свястно (свободно го перифразирам). Нещо, към този момент написано – коства ми се годно единствено за боклука. Защото аз съм пораснал, израснал съм над него, то е артикул на по-глупав и по-низш от мене човек – тоя, който съм бил преди. Преди час, два, ден, година. Е, това демонстрира, че аз храня илюзията, че се развъртвам все в позитивна посока, че раста - и това са смешни неща, де. Но по принцип – нервирам се от несъвършенството на всичко, което съм написал. Но това е професионализмът – да можеш да приемаш добродушно и несъвършенството си; тъй като, макар него, трудът ти си дава своите резултати. Несъвършени, само че ненапълно приемливи резултати. Професионализмът е конформизъм.

А съжаляваш ли за нещо, което не си написал? Или което в никакъв случай няма да напишеш? Питам, тъй като към този момент сме в какофоничната догадка " гласовете ви не слушам ", обвързвана със обществените мрежи и отново трижди проклетото " право на персонално мнение ".

Съжалявам за всичко, което не съм написал. Всъщност – писателят (или аз, да речем) наподобява на една такава структура, сходна на песъчлив часовник – и самият той е в средата, в микроскопичната точка сред два колосални конуса. Единият е цялостен с отчаяние от всичко към този момент написано, а другият - с вяра за всичко още ненаписано.

Чудесно казано. Нещо друго: по какъв начин оценяваш последните 30 години и всичко, което се случи в България през последните три десетилетия?

Като трийсет изключително значими и несравними с нищо друго години от своя единствен живот. Как другояче? Както нагоре споделих – за мен в този момент пристигна време да помисля отвън такива извънредно подвеждащи и удавящи в празнотата (но някаква по-гадна празнина от " Шунята " на Буда – такава една, воняща) понятия като: " България ", " обществото ", " страната ", " Света ". Това са мисловни структури, които са ми натрапени, аз, естествено, съм добре питомен да пребивавам с тях... те са едни клишета, които одобряваме по този начин естествено, както одобряваме храна и вода... а в действителност – каква България, какъв Свят? Та аз съм живял моя си бездънен, достоверен, сетивно-мисловно-чувствено-фантазен живот – и, естествено, в него е имало място за такива абстракции като " страната ", " България ", " света ", " страната ". Но точно те са ме отклонявали от това да обърна повече внимание на Нещата – на краката си, на чорапите си, на четките си, на картините си, на моливите си, на молитвите си, на възприятията си, на фибрите на душата си, на всичко, което мога в действителност да пипна, да усещам, да проучвам по един непосреден и осезателен метод. (NB: Нека въпреки всичко всеки да обработва личната си градина...) Ако – споделям си аз – направя по този начин, че моето тяло да бъде приемливо – евентуално и Светът ще стане по-добър, по куп аргументи. Защото евентуално и други ще са създали сходно на мен телата си по-добри. И не приказвам за фитнес – самичък разбираш (смее се).

Защо тук по този начин криво-ляво се стекоха нещата, а в Словения или Чехия, да вземем за пример, станаха същински европейци от западен вид?

Защото те постоянно СА били " същински европейци ". Просто Мария Терезия е нещо друго от султан Абдул Азис. Наистина е досадно постоянно да се оправдаваме с историята си. Но аз изобщо и не се извинявам – просто и тя, историята ни, е част от обяснението. Виж, в случай че харесваш по-странни хипотези – аз имам една и бих ти я продал за дребна сума... ха, майтапя се – ето я: съгласно мен във водата на България (примерно казано, може и в климата, в някакъв различен естествен, физически или химически фактор) има нещо... Нещо гнило в България, по този начин да се каже... има нещо в нашата вода или въздух... просто не мога да си показва да е другояче – тъй като българите приличаме на отровени. Точно на отровени. И черногледството ни, и проклетията ни, и неотзивчивостта ни, и заплетеното ни мислене, и завистливостта ни, и мързелът ни и цялата ни дарба да вършим " батак " и да оплескваме нещата – наподобяват не на друго, а на някаква особена, комплицирана болест. Да си болен, токсичен от българщина... А ето – и пристигналите тук англичани и руснаци, че дори и араби – май я прихващат (смях).

Какъв е салдото сред това да " запазим балканския дух ", " прелестните български вековни обичаи " и всички останали псевдо-патриотични претенциозни клишета – и индивидуалистичния западен (или северен) Befindlichkeit, по Хайдегер?

Аз май ти отговорих индиректно малко нагоре. Приемам цялата наша „ есенция " – целият тоя клей, с който са зацапани нашите души и ние назоваваме, от време на време и на смешка, " народопсихология ". Или също още по на смешка - " изконни български добродетели/ценности ", като тип болест. Човек би трябвало да съгради добродетелите си оттатък някаква визия за „ дадени му по завещание, по националност ” добродетели. Човек става тъкмо човек, в огромния (за мен) смисъл, когато престане да бъде българин, арменец или турчин, или исландец (особено). А също така, аз съм и будист по сърце, тъй че даже рамката „ човек ” ми се коства ограничаваща и стеснена. Бих споделил, както споделя Буда: съчувствие към всяко чувстващо и страдащо създание. Това изцяло изключва всякаква " българскост " или " турскост " или " американскост ". А знаеш ли кой е наричал себе си " будист ", доста преди в Европа изобщо да се заприказва за Изтока насериозно? Ами Шопенхауер! Ти да видиш!

Шопенхауер, по моему, е елементарен съзерцател и единствено дрънка за силата на волята, but that’s just me (смях). Но във връзка действеността против съзерцателността: сещам и за " българското Възраждане ", което в действителност е резултат точно на западни прото-либертариански пориви, а не на дълбоката вековна (и затворена в буркани за зимата) мъдрост на балканските селяни. Защото всички виждаме какъв брой рисков е в действителност псевдо-патриотизмът (или национал-популизмът, в случай че предпочиташ). Какво да противопоставим?

На това явно може да се опълчи единствено образованието. И то – свободното обучение, което предлага достъп до източниците на великото човешко познание. Простичко казано – който е чел Русо и Волтер, Сартр и Камю, Вонегът, Виан, Хашек и Гинзбърг, няма по какъв начин да стане простодушен патриотар, още по-малко нападателен подобен.

Кое е по-важно: да проучваме предишното или да трансформираме във нереалност сегашното, за да doctor-ваме бъдещето?

Да проучваме предишното нормално е доста прелестно и забавно. И съгласно мен – въпреки всичко е пособие. Не постоянно, естествено. Защото хората - или Човекът - все сякаш е интелигентен, все сякаш се учи от всичко, все сякаш си взима какви ли не поучения от историята (от грешките си, както се казва) – само че като му падне пердето, отново си прави ужасиите – на стомах! Така че – да си публицист е велико. Ти печелиш, постоянно печелиш - от описването на човешките безумия, недалновидности, невзети поучения, безобразия и лудости. На непознатите и най-много – на своите.

Има ли залез на авторството след цифровата " гражданска война "? Всеки стана " публицист " в обществените мрежи.

Чак потривам ръце! Точно на тази, по този начин да се каже, голяма „ платформа ” от идиоти, пишещи с краката си, може да изпъкне същински положителният! Ха. Шегувам се. Но в действителност, в случай че се замислиш, си е тъкмо по този начин.

Oще: на
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.