Венци Мицов: Хегел, политиката и системната ни грешка
Да стартираме в обратна посока – ти в този момент, твоя благосклонност, лЕберал ли си, реакционер ли си? (смях)
Едно време Пирон беше споделил – „ от всичките ми възпитаници ме разбра единствено един, само че и той ме разбра неправилно ”.
По-скоро Хегел на смъртния си одър, най-малко съгласно Хайне по-късно – “Nur Einer hat mich verstandten und der hat auch nicht verstanden ”.
Е то някак беше ясно, че няма да минем без Хегел в оригинал (смях). Но и моя благосклонност по този начин – считам се за еднообразно неразбрал демократичната и консервативната теория към днешна дата. Впрочем с теб дълго сме си говорили по тематиката, знам твоите консервативни убеждения и схващам част от тях. Но, въпреки това, аз съм ъндърграунд музикант. При това – част от пънк-рок сцената. Бил съм част от една от най-скандалните банди в новата ни музикална история и няма по какъв начин тъкмо теб да те залъжа, че съм правил това с консервативни хрумвания в главата си. Впрочем дебатът „ либерали v консерватори ” е значим и необходим. И той ще се състои, рано или късно. Ако перифразираме другаря Димитров (смее се), колелото на демокрацията се върти и ще продължава да се върти от дебата на демократичната и консервативната концепция.
До окончателната победа на?
(смее се) Не знам. Но днешните либерали се трансформират в културни марксисти и маоисти, а пък достоверни консерватори, колкото и необичайно да ти наподобява, аз виждам единствено и само в... Българска социалистическа партия. Наследствени политици със безценен партиен автопарк и тежка партийна машина, отхвърлящи документи като ИК, които би трябвало да са емблема на лявото. Не ми харесва това, че демократичната концепция излезе от онази поговорка, приписвана на Волтер - „ не съм склонен с това, което казваш, само че до момента в който съм жив ще пазя правото ти да го казваш ”. Днес от ден на ден интелектуалният артикул, който идва от тези среди, ми припомня на хунвейбините по време на китайската културна гражданска война. И вместо хрумвания за независимост и тъждество, аз зървам адско крещене и истерични пориви. Грубо казано, за мен либерализмът изповядва концепцията „ аз съм гей и вие би трябвало да ме приемете подобен, какъвто съм ”, а не концепцията – „ аз съм гей и вие всички би трябвало да сте геи ”. Дано НПО-тата не ни погнат, че някои думи към този момент е рисково да се използват (смях). Не одобрявам Европа на идентичните. Харесвам това “in varietate concordia ”, което е най-важният съставен елемент на демокрацията – да сме дружно в различността си.
Така, както аз одобрявам Слейър, а ти – Пинк Флойд, аз – ЦСКА, а ти – Левски, само че това по никакъв метод не ни пречи да си пием питието дружно.
Факт. Само да вметна, че тва “in varietate concordia ” го приписват ненапълно на братята Гракхи, щот тогава в Републиката за пръв път нахлуват сума ти нови “свободни ” от под дърво и камък, които след това се трансформират в плебеи. Но по моему си е чист латински неологизъм, фиктивен особено за Европейски Съюз.
Е, ти сигурно знаеш по-добре (смях). Но в действителност не ти отговорих на въпроса, макар многото думи. Как се дефинирам – олдскуул либерал, който обаче почита и консерваторите.
Впрочем аз почитам и достоверните леви, изключително в случай че те са умни.
Въобще, добре е да се опитаме да почитаме другите по хрумвания хора, с цел да можем в разногласието между тях да създадем нещо ново и положително.
Ако в разногласията ни няма градивност, то тогава от тях няма смисъл.
Защо се занимаваш с политика?
Тук има доста общоприети отговори. Например – в случай че не се занимаваш с политика, политиката стартира да се занимава с теб... Което е правилно, само че е станало толкоз клиширано към този момент. Знаеш ли, в действителност аз се занимавам с политика от ранна тийн-възраст. Бях на към 16 и нещо, когато комунизмът падна след вътрешнодворцов прелом. Тогава цялото ми потомство усети задаващата се независимост и пое по площадите, с цел да усети другите прояви на същата тази независимост – манифестации, митинги, живи вериги, гражданско непокорство. Нямам пропуснат протест от ранните години на демокрацията – бях пред Народното събрание, когато Петър Младенов изиска танковете да дойдат.
Бях измежду студентите, които окупираха Консерваторията през 1990. Бях пред Партийния дом, когато той се възпламени (и необичайно пламна някак си от горната страна надолу). Бях на бденията на отец Христофор Събев, бях на оня популярен наследник протест на Орлов мост. По-късно, през 1997, работех като кореспондент и радиоводещ в кюстендилския филиал на Дарик и бях по барикадите, с цел да отбелязвам. Бях в Дупница и видях по какъв начин властта изпращаше служители на реда от други градове, тъй като локалните отказваха да излизат против своите съграждани. В този ред на мисли аз постоянно съм се занимавал с политика. Ако питаш през днешния ден за какво се занимавам – тъй като съм част от партия “Глас Народен ”, която е измежду дребното, сложили си един главен приритет – просвета и обучение. И това, че живеем в кофти страна, е резултат точно от неглижирането на тези два фундамента.
А за какво въобще би трябвало да се занимаваме с политика?
Защото политиката не е нещо извънредно, високо, недостъпно. Тя не е загадка ложа, в която отиват някакви извънземни хуманоиди.
Политиката е елементарна функционалност на представителност. Аз да вземем за пример съставлявам хората на културата. Дори на мястото, на което се намирам (а то не е в законодателната власт, а в общинската, освен това – в опозиционна роля). Говоря за ъндърграунда. За провинциалните читалища и оркестри. За неналичието на съответна културна и просветителна политика. Аз съм представител на музикалната колегия, различен – на някоя друга такава. Нашата работа в политиката е да слагаме и решаваме другите проблеми на другите групи от хора. Но когато си в тежка съпротива, твоята роля се трансформира и в това да си „ очите и ушите ” на хората. И да им казваш, когато нещо не е положително за тях. Какъвто примерно бе казусът с решението на Столичния общински съвет да построи апаратура за преправка на RDF гориво в центъра на София и да изтегли следващ заем, който ще тежи на плещите на клетата Топлофикация (която и в този момент има към половин милиард задължения, а 100 милиона бяха изгубени в КТБ).
Хайде отново: какво по твоему е “дясно ” и какво – “ляво ”? Опиши .
Знаеш ли, у нас тези понятия са извънредно мощно сбъркани.
В началото на 90-те за „ дясно ” се смяташе всичко, което беше против Българска социалистическа партия. Ама всичко. Например тогава парадоксално десни се водеха даже партии като БСДП на доктор Дертлиев, което през днешния ден звучи напряко неуместно.
Но „ дясното ” при започване на 90-те означаваше “проевропейско, анти Съюз на съветските социалистически републики, прозападно, продемократично ”. И през днешния ден много хора не престават да поясняват по тоя метод дясното, само че това не е по този начин.
Дясното стартира от лимитираната интервенция на страната.
Точно по този начин. За мен дясна позиция е „ аз не желая страната да ми оказва помощ, аз желая страната да не ми пречи ”. Дясно е понижаване на всевъзможни регулации, дясно е независимост на самодейността и бизнеса, дясно е понижаване на налозите. Лявото, в противен случай, желае мощна страна, солидарни системи и в прочут смисъл – уравниловка.
Помня, че при социализма съществуваше по този начин нареченият „ демократически централизъм ”, който беше система, разказана извънредно добре от Висоцки:
„ Красота - среди бегущих
Первых нет и отстающих!
Бег на месте обще-примиряющий ”.
В известна степен демократическият централизъм правеше тъкмо това – успяваше да вземе от някой работещ цех и да даде на различен, неработещ. Така всички ставаха равни и нямаше ядосани и потиснати. За мен лявата система толерира не тъкмо равенството, а уравниловката. Дясната пък освобождава хората точно от това. Опасявам се обаче, че у нас нито дясното е дясно, нито лявото – ляво, поради неналичието на достоверност (уж левите – Българска социалистическа партия – пазят правата на небогати и онеправдани, само че самата партия е ръководена от много заможни люде, а сякаш десните – ГЕРБ – се скъсват да замислят всевъзможни левичарски регулации). Днес имаме и следващ опит за „ обичайната градска десница ” – обичаните ми „ Могъщите три ”, само че те работят с подобен левичарски жар измежду виртуалните си почитатели, че постоянно се чудя дали това пък не е раждането на българската „ Сириза ” (смее се). У нас има потребност от същинско ляво и същинско дясно. Но у нас има потребност и от доста други неща. Например – от успокоение, че няма да те осъдят за неплатени сметки и да ти запорират имуществото, без да са те викнали на дело, тъй като законът не пази потребителя.
Добре, само че по какъв начин се определяш ти?
Като човек, който - като създател - има ляво сърце, а като фрийлансър - има десен мозък. Лявото сърце съчувства на дребния, сплескан човек.
Десният мозък споделя, че страната е неприятен собственик.
Като загатна Висоцки - да се включа и аз с нещо, което по моему ни разказва. “Мы съумели – в посетители к Богу не бывает опозданий/Так что ж там ангелы поют такими злыми гласами ”. Но както и да е. Къде е систематичната неточност при нас?
В това, че нямаме идея накъде вървим. Нямаме тактики за нищо – нито за просвета, нито за стопанска система, нито за туризъм, нито за земеделие. Кърпим дупки. Днес ще закърпим тази, на следващия ден – друга.
Например – по какъв начин да се оправим с ромския проблем: като им бутаме къщите, с цел да отидат другаде и да се настанят отново нелегално? Или като успеем да разработим тактика по какъв начин да ги махнем от гетата и да ги образоваме по този начин, че да не са маргинален масив от евтини за пазаруване гласоподаватели? Или пък – какво желаеме от културата? Да строим читалища в провинцията, да влагаме в провинциалните оркестри и театри, с цел да получим едни културни и образовани жители след 20 години? Или пък търсим друго – огромни концертни зали и театри в столицата, привличане на западни драматурзи и режисьори, инвестиция във високото равнище? Ти особено ме разбираш - кое от двете желаеме? Къде ни е тактиката, визията за бъдещето? Да, дупките би трябвало да се кърпят, само че кой ще закърпи дупката в Музикалната академия в София, където има нулеви години за избрани музикални принадлежности да вземем за пример? Същото е и в правосъдната система, и в стопанската система, и в защитата. Когато ръководещите посредством съдружния си сътрудник Оперативна програма заговориха за това, че има недокомплект в армията, за какво не споделиха, че това е тъй като са планували прекомерно дребни заплати за професионална такава?
А взеха решение да кърпят дупка - с концепцията да вкарват доброволци, която явно няма никакъв късмет да сработи? Системната ни неточност е там. Но и в неналичието на опция.
Румънската “критична ” маса стачкува – и не стопира, от време на време. Ние?
Сещам се за Албер Камю и „ Чумата ”. Любима тематика и доста експлоатирана от разнообразни създатели – „ с цел да обединиш хората, изпрати им чумата ”. Преди няколко дни написах за какво у нас хората не стачкуват.
Защо?
Защото единствените, които биха могли да изкарат хората на улицата, пропиляха всичките си шансове, заети да се ритат по кокалчетата. Не се занимавам да дублирам непрекъснато мантрата „ румънски модел ” на „ Могъщите три ” - и през днешния ден още веднъж няма да го направя, тъй като е хубаво да гледаме себе си. Та, какво имаме през днешния ден – няколко унищожени градски партии, изтощени от братоубийствените войни между тях, които стигнаха до такава степен, че през днешния ден даже войните им са виртуални. Част от дребната градска десница мина през ръководството, друга – не. Но даже през днешния ден, откакто войната мина пиковата си точка, към момента за елементарните хора у нас ние, дребните градски партии, провокираме по-скоро подбив – „ тия не се схванаха един с различен, а са седнали да приказват за борбата против статуквото ”. Протестите през 2013 демонстрираха, че хората могат да бъдат изкарани на улицата. Но крайните резултати от тези митинги бяха замяната на едно статукво (БСП и ДПС) с друго (ГЕРБ и ОП). Малките градски партии не могат да изкарат народа на улицата. Поради няколко аргументи:
- към момента раните от войните посред им са прекомерно пресни и незараснали
- към момента дребните градски партии са самовлюбени и самодостатъчни
- към момента дребните градски партии имат силата единствено и само да изпълнят ролята на „ потребен глупак ” в нечии сметки на огромните – ГЕРБ и Българска социалистическа партия.
Не, доста по-лошо е. Тези, за които приказваш, се оказват премазани от неналичието на същинско водачество – и не проумяват, че имат потребност от някой homo novus. Който да отклони няква “дясна ” река и да измие авгиевите обори на “дясното ”, и да стартира изначало. В този смисъл аз съм пънк- “десен ” (смях).
Може би си прав. Народът ще повярва на дребните партии, когато види, че те потеглят към същинско и почтено обединяване между тях.
Но това няма да стане скоро. Това ще стане евентуално след очертаващия се цялостен провал на въпросните партии и придвижвания.
И тогава може би градската десница ще разбере, че има един голям зложелател, който й пречи да бъде припозната от хората. Врагът на градската десница е самата градска десница. А хората ще припознаят водачите си, когато водачите им заговорят на техния език. И когато заговорят за същинските проблеми. А не за популацията на комари по Дунава и за полиаморните бракове в североизточна България.
Би ли направил пряк паралел сред обичания си международен политик (може и към този момент да не е измежду нас) и обичания си български политик (и той може да не е измежду нас)?
В началото на 90-те доста харесвах старите политици, претърпели лагерите – Дертлиев, Милан Дренчев, бай Йосиф Петров. Виждах, че са от друго тесто, говореха по друг метод. Сега се възнамерявам и си давам сметка, че множеството политици от новото време в някакъв миг са ме разочаровали. Кой международен политик одобрявам?
Май са доста. Като представител на преходното потомство, одобрявам Горбачов, Кол, Рейгън, Митеран – може би тъй като свързам с тяхното време рухването на Берлинската стена, рухването на комунизма. Помня, че тук бяхме почитатели на президента Желев. После го мразехме. После харесвахме Костов. После го мразехме. После пристигна царят, след това през политиката минаха какви ли не хора, само че като се замисля надълбоко в новите ни политици не откривам нито Кол, нито Рейгън, нито Горбачов, нито Митеран. А в случай че приказваме за политици от по-старо време – може би преди всичко е Стамболов. И най-кофти ми е, че в действителност ние нямахме нито нашия Валенса, нито нашия Хавел.
Никога няма да не помни по какъв начин Хавел бе посетен в президентския си кабинет от Ролинг Стоунс и Франк Запа незабавно след избирането си...
А у нас по същото време Лепа Брена направи най-големия концерт в кариерата си, кацайки на стадион „ Васил Левски ” с хеликоптер.
Трябва ли тези, които са в дейната политика, в същото време да се занимават и с нейния разбор? Или?
Да. Когато си вътре в една система, можеш най-добре да видиш къде са нейните дефекти. Например – като общински консултант мога да видя мудността на работата ни и да кажа, че при започване на мандата гласувахме една концесия за колела чартърен в София. И че не съм сигурен, че до края на мандата си ще доживея да видя тези колела да се появят в града. Или да кажа, че към този момент няколко пъти изпадам в безпомощен яд, когато някой жител ми написа и ми демонстрира сигнал, който е подал към общината преди 2 години.
И че този сигнал още не е получил отговор. Говорил съм доста по тематиката по какъв начин да вземем за пример се приема бюджета на София и по какъв начин сме се борили бюджетът да се приема по нов метод – посредством разглеждане на политики и посредством присъединяване на директно определените общински съветници.
Защото, в случай че не знаеш, до ден-днешен бюджетът на София се прави от администрацията, а съветниците са като в телевизионна викторина – получават едни сметки и би трябвало да гласоподават с „ да ”, „ не ” и „ не мога да преценява ”. Няма по какъв начин човек, който не е бил вътре, в кухнята на събитията, да може да види толкоз тъкмо казуса. И да, нужно е този и редица други сходни проблеми да стават обществено притежание.
Какви взаимни отстъпки направи досега – полтически и персонални?
Лични – не мисля, че нещо кой знае какво се е трансформирало, откогато се занимавам с политика. Аз по този начин или другояче не се схващам като „ политик ” в оня смисъл на думата, използван от Питър Шафър в „ Амадеус ” – „ човек, който ака мрамор ”. Така и не се научих да нося костюм, даже не си купих подобен. Имам едно черно сако и го употребявам, в случай че има нещо доста тържествено.
Щот костюмите не ти “стават ”? Или щот си пънк? (смях)
И двете (смях). Но в политически аспект – не знам. Може би присъединяване ни в две обединения беше компромис. С ясната концепция, че е нужно обединяване, макар многото различия, които сме имали между тях с съдружните ни сътрудници. За страдание резултатът от това подаване на ръка в единия случай беше непосредствено строшаване на ръката (визирам несполучливата ни президентска коалиция с Политическа партия Зелените).
А в другия случай приключи с раздробяване на обединението след изборите, в които станахме очевидци на най-зверската братоубийствена война, която си припомням в най-новата ни история.
Хайде и персонално. Кога за последно надскочи себе си? Говоря за себереализацията в “говорилнята ” ФБ, в която ти си нещо като “инфлуенсър ”.
Винаги ми е била смешна думата „ инфлуенсър ”. Преди няколко години една медия даже ми връчи някаква премия за „ авторитетна персона ”, което съществено ме разсмя. Facebook е стихия в чаша вода. За страдание днешните обществени мрежи стартират да се трансформират по-скоро в сцена на борби сред виртуални герои, които в действителния свят, на улицата, са „ господин никой ”. Има толкоз доста даващи ум в мрежите, които през живота си не са създали едно свястно нещо. Но да се върна на въпроса ти. Аз съм музикант. Това е главната ми специалност.
Дали съм надскачал себе си - не знам. По-скоро виждам да съм „ себе си ”, тъй като в същото време на тежък copy-paste да бъдеш себе си е героизъм.
Добре, само че по кое време си се чувствал задоволен?
Например когато направих музикалните плейбеци за няколко учебника по музика на две разнообразни издателства. Или когато бях част от екипа, основал и записал музиката на номинирания за “Еми ” филм на National Geographic – “The Gospel of Judas ”. Или пък когато преди няколко месеца минах първичната отбрана на тематиката за докторската си дисертацзаия, в която проучвам публиките от българският музикален ъндърграунд в последните над 30 години.
А Facebook ми е най-ценен с обстоятелството, че съумях да издиря всичките си съученици от своя випуск (1990) в музикалното учебно заведение в София.
„ Издирих ” е точната дума, тъй като от тях не повече от десетина души останаха в България. Защо е по този начин – това е дълга и тъжна тематика.
Питах и Гюров същото, само че да запитвам и теб: на следващия ден ставаш министър на културата. Първото ти деяние? А по-късно?
Първото ми деяние – „ Стратегия за българската просвета ”. Документ, който би трябвало да бъде написан благодарение на действителни хора, видели действително, на „ терен ”, по какъв начин се прави просвета в страна, която е враждебна към културтрегерите, които не стоят на изчакване с леко смъкнати гащи.
А закон за меценатството?
Разбира се. И най-много – промени и инвестиция в неповторимия български модел – читалищата. Впрочем като общински консултант дружно със Светльо Витков още преди 3 годни внесохме тактика за софийските читалища в администрацията на общината. Ефект – нулев. В тоя ред на мисли – нов закон и за читалищата. Но без тактика и визия, който и да стане министър, няма да направи нищо.
И едно конкретизиране – министър бих станал единствено и само в случай че най-сетне тая заветна цифра от най-малко % от Брутният вътрешен продукт за просвета стане действителност, тъй като сега е в действителност тъпо да сме на последно място в Европейски Съюз по пари за просвета.
Какво вършим с поколението Z, което е единственият действителен късмет на България, само че живее във виртуален свят?
Този въпрос може да се зададе и по различен метод – какво вършим с децата си? Аз съм безапелационен оптимист – децата ни са бъдещето. Те нямат нашата параноя, те не имат нашата идеологическа обремененост, те не са истерично-патетични, те не са одобрявани в Комсомола, а преди този момент не са ходили с бяла ризка и алена връзка. Нашите деца не са разпънати сред социалистическата манифестация и заведенията за джънк фууд. Те не са сложени пред алтернативата да строят капитализма с изразните средства на социализма. Нашите деца ще изградят едно по-добро място за живеене. А по отношение на виртуалния живот – не, не си прав, виртуален живот водим ние, възрастните.
Кои са твоите идоли? И кои би трябвало да са идолите на поколението Z?
Моите са доста – Чарлз Буковски и Игор Стравински. Франк Запа и Кърт Кобейн. Гео Милев и Николай Лилиев. Марин Големинов и Панчо Владигеров. Пиер Булез и Василий Кандински. Даниил Хармс и Александър Введенски. Хавел и Валенса. Кумири са ми хората от ъндърграунд-сцените у нас, които дадоха първия отпор против комунизма. Кой би трябвало да е идол на поколението Z ли?
Във всеки случай никой от нас. Ние сякаш се провалихме във всичко, което искахме да създадем. А може би в този момент е моментът да създадем по този начин, че да бъдем кумири за идващото потомство? Дали ще успеем? Или ще продължим с махленските си разправии?
Ясно, че гледаш с известна подигравка на всичко (hello!), и изключително на концепцията за хайлайф, само че по какъв начин да излезем от това тресавище без помощта на културни елити?
Обожавам Бекет. Гледал съм „ В очакване на Годо ” в оная велика режисура на Леон Даниел в Театъра на армията няколко пъти.
Бекет споделя – „ Няма нищо по-смешно от нещастието ”. Затова посрещам нещата с подигравка. Но самият аз не съм радостен воин.
Напротив – всякога, когато се опитам да напиша нещо смешно и радостно, се озовавам в позицията на Чехов, който все желал да напише „ водевил хороший ”, само че все му се получавали нещастия... Културен хайлайф се основава тогава, когато културата е главен народен приоритет.
Днес културтрегерите честичко поработват друго, с цел да могат да си разрешат лукса да вършат същинско изкуство, да вземем за пример. Аз свирих 10 години в пиано-бар, с цел да мога да си разреша да пиша горе-долу класическа музика. А и думата „ хайлайф ” ме отблъсква (тук очевидно надълбоко заспалият в мен левичар се пробужда за секунда). Впрочем, когато приказвам за хайлайф, все се сещам за онази сцена в „ Братя Карамазови ” на Достоевски, в която елитна дама обясняваше по какъв начин давала пари за подкрепяне на бедните. „ Бедните обичам и им оказвам помощ. Но обособения дрипльо не мога да претърпявам ” – споделяше дамата (цитирам по памет) и всякога, когато заговорим за „ хайлайф ”, си представям точно такива самозаблудени люде, обитаващи някаква кула от слонова кост, от която не могат да видят какво става в близост. Не от хайлайф имаме потребност, а от превръшане на културата в народен приоритет.
Не мога да се въздържа, ще ми позволиш един превъзходен откъс от “Братя Кармазови ”: “Боже, кто говорит, и в народе грех. А пламень растления умножается дори очевидно, ежечасно, сверху идет. Наступает и в народе усамотение: начинаются кулаки и мироеды; уже купец всё больше и больше желает почестей, стремится показать себя образованным, образования не имея ни мало, а для сего гнусно пренебрегает древним обычаем и стыдится дори веры отцов. ” Но: по какъв начин би трябвало да наподобява патриотизмът през твоите очи?
Благодаря ти за този въпрос (смях). Много пъти съм питал класическия български ракиен родолюбец, откакто прочета някой негов пост за България на три морета, дали знае имената на петима български писатели. Или на композитори? Знаеш ли, вбесява ме фактът, че тези, които приказват за национализъм, си показват танцуване на хора в Седемте рилски езера, или пък някакви всеобщи соц-вечеринки с национални носии. Ами не, патриотизмът не е това. Патриотизъм е да направиш страната си добра за живеене. Но патриотизмът е и да си наясно с великите постижения на просвета, изкуство, спорт, просвета, основани от твоите сънародници. Ти, като музикант, знаеш - имаме над 20 солисти на най-големите международни оркестри. Да си чул някой „ родолюбец ” да приказва за това? Не, те приказват за някакви артефакти отпреди доста епохи, с които и сами не са наясно. Моите идеали са музиката, словото, хубостта на платната на великите български художници (аз съм от Кюстендил, градът на Владимир Димитров-Майстора, на Стоян Венев). Моите идеали са и в учителя Теодосиев, закупил със личната си заплата очукана сграда в Стара Загора, с цел да образова там математици, които печелят всички олимпиади и отиват в най-престижните международни университети. И тук няма по какъв начин да не кажа, че буйствувам, когато чета някакви нови концепции на демократичния комсомол, съгласно които ние сме зле, православието ни е кофти, фолклорът – цялостна тъпота, кирилицата – написана от Путин, че не сме основали нищо и не ставаме за клин за зеле. И тук е моята дебела разграничителна линия с демократичния комсомол – нездравия марксистки нихилизъм. Ако се водим от концепцията, че всичко ни е кофти, то тогава защо ни е да се опитваме въобще да вървим напред?
Не спирай. Какво те вбесява?
Вбесявам се, когато борци за права стартират да наскърбяват гнусно несъгласните с тях. Случвало ми се е доста пъти. Вбесявам се, когато Борисов каже – „ не знаех, че имаме четири оркестъра към БНР, това е пъклен доста ”. Вбесявам се, когато министърът на културата изяснява, че не знае по какъв начин да се оправи със постройките от културното ни завещание и никой още не му е изискал оставката. Вбесявам се, когато демократични НПО-активисти излизат по малките екрани и изясняват кое може да се приказва и кое – не, като някакви нови почитатели на другаря Жданов. Вбесявам се, когато видя афиш на Наско Ментата, а до него малко плакатче за типичен концерт. Вбесявам се от това, че допуснахме чалгата да се трансформира освен в обичана музика, само че и в жанр на живот и държание.
Аз също “идвам ” от киркегоровата подигравка, да не кажа, че съвсем самичък я привнесох у нас преди време (смях). Но: единствено с подигравка не се живее. Как и какво вършим, с цел да променим това болно статукво, което изяжда бъдещето на децата ни?
Като начало ще влагаме в децата си – цялата си обич, всичко, което можем да им дадем – полезности, почитание, познания, образование.
Може би това би трябвало да създадем – да покажем на децата си, че всичко зависи от тях. Включително промяната на статуквото. А ние – ние към този момент ще продължаваме да се самоизяждаме. Преди няколко години написах една ария – „ Не ме познаваш ”. Тя разказваше за нас, за нашето потомство. И за „ всесилния ” ни стопанин, който е решил да ни остави да се самоизядем. Дали това ще се случи, или не – следва ни да разберем. Времето е пред нас. Уви, времето доста от дълго време не е „ наше ”. А напълно скоро ще създадем 45 години „ фасадна ” народна власт и огромното ми терзание е дали децата ни няма да пеят още веднъж „ 45 години стигат ”... Какво да създадем ли? Имаме един всесилен зложелател – самите себе си. И е редно най-сетне да се победим в тая борба, разкрачени сред остарялото и новото време, и да поемем напред, счупвайки оковите на недоверието, омразата, страха, параноята и елементарната самовлюбеност.
ОК. Умерен черноглед.
Да. Но това е изцяло обикновено за пролетарий, роден при започване на 70-те в провинцията и откърмен с Шьонберг и Франц Кафка (смее се).
Понеже сподели “Кафка ” и тъй като надълбоко имам вяра, че въпреки всичко сме същински притеснен “пишещ ” хайлайф: “Wenn ich etwas sage, verliert es sofort und endgültig die Wichtigkeit; wenn ich es aufschreibe, verliert es sie auch immer, gewinnt aber manchmal eine neue. ”
Е доста ясно (смее се).
Още на facebook.com/ивайло noisy цветков
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Едно време Пирон беше споделил – „ от всичките ми възпитаници ме разбра единствено един, само че и той ме разбра неправилно ”.
По-скоро Хегел на смъртния си одър, най-малко съгласно Хайне по-късно – “Nur Einer hat mich verstandten und der hat auch nicht verstanden ”.
Е то някак беше ясно, че няма да минем без Хегел в оригинал (смях). Но и моя благосклонност по този начин – считам се за еднообразно неразбрал демократичната и консервативната теория към днешна дата. Впрочем с теб дълго сме си говорили по тематиката, знам твоите консервативни убеждения и схващам част от тях. Но, въпреки това, аз съм ъндърграунд музикант. При това – част от пънк-рок сцената. Бил съм част от една от най-скандалните банди в новата ни музикална история и няма по какъв начин тъкмо теб да те залъжа, че съм правил това с консервативни хрумвания в главата си. Впрочем дебатът „ либерали v консерватори ” е значим и необходим. И той ще се състои, рано или късно. Ако перифразираме другаря Димитров (смее се), колелото на демокрацията се върти и ще продължава да се върти от дебата на демократичната и консервативната концепция.
До окончателната победа на?
(смее се) Не знам. Но днешните либерали се трансформират в културни марксисти и маоисти, а пък достоверни консерватори, колкото и необичайно да ти наподобява, аз виждам единствено и само в... Българска социалистическа партия. Наследствени политици със безценен партиен автопарк и тежка партийна машина, отхвърлящи документи като ИК, които би трябвало да са емблема на лявото. Не ми харесва това, че демократичната концепция излезе от онази поговорка, приписвана на Волтер - „ не съм склонен с това, което казваш, само че до момента в който съм жив ще пазя правото ти да го казваш ”. Днес от ден на ден интелектуалният артикул, който идва от тези среди, ми припомня на хунвейбините по време на китайската културна гражданска война. И вместо хрумвания за независимост и тъждество, аз зървам адско крещене и истерични пориви. Грубо казано, за мен либерализмът изповядва концепцията „ аз съм гей и вие би трябвало да ме приемете подобен, какъвто съм ”, а не концепцията – „ аз съм гей и вие всички би трябвало да сте геи ”. Дано НПО-тата не ни погнат, че някои думи към този момент е рисково да се използват (смях). Не одобрявам Европа на идентичните. Харесвам това “in varietate concordia ”, което е най-важният съставен елемент на демокрацията – да сме дружно в различността си.
Така, както аз одобрявам Слейър, а ти – Пинк Флойд, аз – ЦСКА, а ти – Левски, само че това по никакъв метод не ни пречи да си пием питието дружно.
Факт. Само да вметна, че тва “in varietate concordia ” го приписват ненапълно на братята Гракхи, щот тогава в Републиката за пръв път нахлуват сума ти нови “свободни ” от под дърво и камък, които след това се трансформират в плебеи. Но по моему си е чист латински неологизъм, фиктивен особено за Европейски Съюз.
Е, ти сигурно знаеш по-добре (смях). Но в действителност не ти отговорих на въпроса, макар многото думи. Как се дефинирам – олдскуул либерал, който обаче почита и консерваторите.
Впрочем аз почитам и достоверните леви, изключително в случай че те са умни.
Въобще, добре е да се опитаме да почитаме другите по хрумвания хора, с цел да можем в разногласието между тях да създадем нещо ново и положително.
Ако в разногласията ни няма градивност, то тогава от тях няма смисъл.
Защо се занимаваш с политика?
Тук има доста общоприети отговори. Например – в случай че не се занимаваш с политика, политиката стартира да се занимава с теб... Което е правилно, само че е станало толкоз клиширано към този момент. Знаеш ли, в действителност аз се занимавам с политика от ранна тийн-възраст. Бях на към 16 и нещо, когато комунизмът падна след вътрешнодворцов прелом. Тогава цялото ми потомство усети задаващата се независимост и пое по площадите, с цел да усети другите прояви на същата тази независимост – манифестации, митинги, живи вериги, гражданско непокорство. Нямам пропуснат протест от ранните години на демокрацията – бях пред Народното събрание, когато Петър Младенов изиска танковете да дойдат.
Бях измежду студентите, които окупираха Консерваторията през 1990. Бях пред Партийния дом, когато той се възпламени (и необичайно пламна някак си от горната страна надолу). Бях на бденията на отец Христофор Събев, бях на оня популярен наследник протест на Орлов мост. По-късно, през 1997, работех като кореспондент и радиоводещ в кюстендилския филиал на Дарик и бях по барикадите, с цел да отбелязвам. Бях в Дупница и видях по какъв начин властта изпращаше служители на реда от други градове, тъй като локалните отказваха да излизат против своите съграждани. В този ред на мисли аз постоянно съм се занимавал с политика. Ако питаш през днешния ден за какво се занимавам – тъй като съм част от партия “Глас Народен ”, която е измежду дребното, сложили си един главен приритет – просвета и обучение. И това, че живеем в кофти страна, е резултат точно от неглижирането на тези два фундамента.
А за какво въобще би трябвало да се занимаваме с политика?
Защото политиката не е нещо извънредно, високо, недостъпно. Тя не е загадка ложа, в която отиват някакви извънземни хуманоиди.
Политиката е елементарна функционалност на представителност. Аз да вземем за пример съставлявам хората на културата. Дори на мястото, на което се намирам (а то не е в законодателната власт, а в общинската, освен това – в опозиционна роля). Говоря за ъндърграунда. За провинциалните читалища и оркестри. За неналичието на съответна културна и просветителна политика. Аз съм представител на музикалната колегия, различен – на някоя друга такава. Нашата работа в политиката е да слагаме и решаваме другите проблеми на другите групи от хора. Но когато си в тежка съпротива, твоята роля се трансформира и в това да си „ очите и ушите ” на хората. И да им казваш, когато нещо не е положително за тях. Какъвто примерно бе казусът с решението на Столичния общински съвет да построи апаратура за преправка на RDF гориво в центъра на София и да изтегли следващ заем, който ще тежи на плещите на клетата Топлофикация (която и в този момент има към половин милиард задължения, а 100 милиона бяха изгубени в КТБ).
Хайде отново: какво по твоему е “дясно ” и какво – “ляво ”? Опиши .
Знаеш ли, у нас тези понятия са извънредно мощно сбъркани.
В началото на 90-те за „ дясно ” се смяташе всичко, което беше против Българска социалистическа партия. Ама всичко. Например тогава парадоксално десни се водеха даже партии като БСДП на доктор Дертлиев, което през днешния ден звучи напряко неуместно.
Но „ дясното ” при започване на 90-те означаваше “проевропейско, анти Съюз на съветските социалистически републики, прозападно, продемократично ”. И през днешния ден много хора не престават да поясняват по тоя метод дясното, само че това не е по този начин.
Дясното стартира от лимитираната интервенция на страната.
Точно по този начин. За мен дясна позиция е „ аз не желая страната да ми оказва помощ, аз желая страната да не ми пречи ”. Дясно е понижаване на всевъзможни регулации, дясно е независимост на самодейността и бизнеса, дясно е понижаване на налозите. Лявото, в противен случай, желае мощна страна, солидарни системи и в прочут смисъл – уравниловка.
Помня, че при социализма съществуваше по този начин нареченият „ демократически централизъм ”, който беше система, разказана извънредно добре от Висоцки:
„ Красота - среди бегущих
Первых нет и отстающих!
Бег на месте обще-примиряющий ”.
В известна степен демократическият централизъм правеше тъкмо това – успяваше да вземе от някой работещ цех и да даде на различен, неработещ. Така всички ставаха равни и нямаше ядосани и потиснати. За мен лявата система толерира не тъкмо равенството, а уравниловката. Дясната пък освобождава хората точно от това. Опасявам се обаче, че у нас нито дясното е дясно, нито лявото – ляво, поради неналичието на достоверност (уж левите – Българска социалистическа партия – пазят правата на небогати и онеправдани, само че самата партия е ръководена от много заможни люде, а сякаш десните – ГЕРБ – се скъсват да замислят всевъзможни левичарски регулации). Днес имаме и следващ опит за „ обичайната градска десница ” – обичаните ми „ Могъщите три ”, само че те работят с подобен левичарски жар измежду виртуалните си почитатели, че постоянно се чудя дали това пък не е раждането на българската „ Сириза ” (смее се). У нас има потребност от същинско ляво и същинско дясно. Но у нас има потребност и от доста други неща. Например – от успокоение, че няма да те осъдят за неплатени сметки и да ти запорират имуществото, без да са те викнали на дело, тъй като законът не пази потребителя.
Добре, само че по какъв начин се определяш ти?
Като човек, който - като създател - има ляво сърце, а като фрийлансър - има десен мозък. Лявото сърце съчувства на дребния, сплескан човек.
Десният мозък споделя, че страната е неприятен собственик.
Като загатна Висоцки - да се включа и аз с нещо, което по моему ни разказва. “Мы съумели – в посетители к Богу не бывает опозданий/Так что ж там ангелы поют такими злыми гласами ”. Но както и да е. Къде е систематичната неточност при нас?
В това, че нямаме идея накъде вървим. Нямаме тактики за нищо – нито за просвета, нито за стопанска система, нито за туризъм, нито за земеделие. Кърпим дупки. Днес ще закърпим тази, на следващия ден – друга.
Например – по какъв начин да се оправим с ромския проблем: като им бутаме къщите, с цел да отидат другаде и да се настанят отново нелегално? Или като успеем да разработим тактика по какъв начин да ги махнем от гетата и да ги образоваме по този начин, че да не са маргинален масив от евтини за пазаруване гласоподаватели? Или пък – какво желаеме от културата? Да строим читалища в провинцията, да влагаме в провинциалните оркестри и театри, с цел да получим едни културни и образовани жители след 20 години? Или пък търсим друго – огромни концертни зали и театри в столицата, привличане на западни драматурзи и режисьори, инвестиция във високото равнище? Ти особено ме разбираш - кое от двете желаеме? Къде ни е тактиката, визията за бъдещето? Да, дупките би трябвало да се кърпят, само че кой ще закърпи дупката в Музикалната академия в София, където има нулеви години за избрани музикални принадлежности да вземем за пример? Същото е и в правосъдната система, и в стопанската система, и в защитата. Когато ръководещите посредством съдружния си сътрудник Оперативна програма заговориха за това, че има недокомплект в армията, за какво не споделиха, че това е тъй като са планували прекомерно дребни заплати за професионална такава?
А взеха решение да кърпят дупка - с концепцията да вкарват доброволци, която явно няма никакъв късмет да сработи? Системната ни неточност е там. Но и в неналичието на опция.
Румънската “критична ” маса стачкува – и не стопира, от време на време. Ние?
Сещам се за Албер Камю и „ Чумата ”. Любима тематика и доста експлоатирана от разнообразни създатели – „ с цел да обединиш хората, изпрати им чумата ”. Преди няколко дни написах за какво у нас хората не стачкуват.
Защо?
Защото единствените, които биха могли да изкарат хората на улицата, пропиляха всичките си шансове, заети да се ритат по кокалчетата. Не се занимавам да дублирам непрекъснато мантрата „ румънски модел ” на „ Могъщите три ” - и през днешния ден още веднъж няма да го направя, тъй като е хубаво да гледаме себе си. Та, какво имаме през днешния ден – няколко унищожени градски партии, изтощени от братоубийствените войни между тях, които стигнаха до такава степен, че през днешния ден даже войните им са виртуални. Част от дребната градска десница мина през ръководството, друга – не. Но даже през днешния ден, откакто войната мина пиковата си точка, към момента за елементарните хора у нас ние, дребните градски партии, провокираме по-скоро подбив – „ тия не се схванаха един с различен, а са седнали да приказват за борбата против статуквото ”. Протестите през 2013 демонстрираха, че хората могат да бъдат изкарани на улицата. Но крайните резултати от тези митинги бяха замяната на едно статукво (БСП и ДПС) с друго (ГЕРБ и ОП). Малките градски партии не могат да изкарат народа на улицата. Поради няколко аргументи:
- към момента раните от войните посред им са прекомерно пресни и незараснали
- към момента дребните градски партии са самовлюбени и самодостатъчни
- към момента дребните градски партии имат силата единствено и само да изпълнят ролята на „ потребен глупак ” в нечии сметки на огромните – ГЕРБ и Българска социалистическа партия.
Не, доста по-лошо е. Тези, за които приказваш, се оказват премазани от неналичието на същинско водачество – и не проумяват, че имат потребност от някой homo novus. Който да отклони няква “дясна ” река и да измие авгиевите обори на “дясното ”, и да стартира изначало. В този смисъл аз съм пънк- “десен ” (смях).
Може би си прав. Народът ще повярва на дребните партии, когато види, че те потеглят към същинско и почтено обединяване между тях.
Но това няма да стане скоро. Това ще стане евентуално след очертаващия се цялостен провал на въпросните партии и придвижвания.
И тогава може би градската десница ще разбере, че има един голям зложелател, който й пречи да бъде припозната от хората. Врагът на градската десница е самата градска десница. А хората ще припознаят водачите си, когато водачите им заговорят на техния език. И когато заговорят за същинските проблеми. А не за популацията на комари по Дунава и за полиаморните бракове в североизточна България.
Би ли направил пряк паралел сред обичания си международен политик (може и към този момент да не е измежду нас) и обичания си български политик (и той може да не е измежду нас)?
В началото на 90-те доста харесвах старите политици, претърпели лагерите – Дертлиев, Милан Дренчев, бай Йосиф Петров. Виждах, че са от друго тесто, говореха по друг метод. Сега се възнамерявам и си давам сметка, че множеството политици от новото време в някакъв миг са ме разочаровали. Кой международен политик одобрявам?
Май са доста. Като представител на преходното потомство, одобрявам Горбачов, Кол, Рейгън, Митеран – може би тъй като свързам с тяхното време рухването на Берлинската стена, рухването на комунизма. Помня, че тук бяхме почитатели на президента Желев. После го мразехме. После харесвахме Костов. После го мразехме. После пристигна царят, след това през политиката минаха какви ли не хора, само че като се замисля надълбоко в новите ни политици не откривам нито Кол, нито Рейгън, нито Горбачов, нито Митеран. А в случай че приказваме за политици от по-старо време – може би преди всичко е Стамболов. И най-кофти ми е, че в действителност ние нямахме нито нашия Валенса, нито нашия Хавел.
Никога няма да не помни по какъв начин Хавел бе посетен в президентския си кабинет от Ролинг Стоунс и Франк Запа незабавно след избирането си...
А у нас по същото време Лепа Брена направи най-големия концерт в кариерата си, кацайки на стадион „ Васил Левски ” с хеликоптер.
Трябва ли тези, които са в дейната политика, в същото време да се занимават и с нейния разбор? Или?
Да. Когато си вътре в една система, можеш най-добре да видиш къде са нейните дефекти. Например – като общински консултант мога да видя мудността на работата ни и да кажа, че при започване на мандата гласувахме една концесия за колела чартърен в София. И че не съм сигурен, че до края на мандата си ще доживея да видя тези колела да се появят в града. Или да кажа, че към този момент няколко пъти изпадам в безпомощен яд, когато някой жител ми написа и ми демонстрира сигнал, който е подал към общината преди 2 години.
И че този сигнал още не е получил отговор. Говорил съм доста по тематиката по какъв начин да вземем за пример се приема бюджета на София и по какъв начин сме се борили бюджетът да се приема по нов метод – посредством разглеждане на политики и посредством присъединяване на директно определените общински съветници.
Защото, в случай че не знаеш, до ден-днешен бюджетът на София се прави от администрацията, а съветниците са като в телевизионна викторина – получават едни сметки и би трябвало да гласоподават с „ да ”, „ не ” и „ не мога да преценява ”. Няма по какъв начин човек, който не е бил вътре, в кухнята на събитията, да може да види толкоз тъкмо казуса. И да, нужно е този и редица други сходни проблеми да стават обществено притежание.
Какви взаимни отстъпки направи досега – полтически и персонални?
Лични – не мисля, че нещо кой знае какво се е трансформирало, откогато се занимавам с политика. Аз по този начин или другояче не се схващам като „ политик ” в оня смисъл на думата, използван от Питър Шафър в „ Амадеус ” – „ човек, който ака мрамор ”. Така и не се научих да нося костюм, даже не си купих подобен. Имам едно черно сако и го употребявам, в случай че има нещо доста тържествено.
Щот костюмите не ти “стават ”? Или щот си пънк? (смях)
И двете (смях). Но в политически аспект – не знам. Може би присъединяване ни в две обединения беше компромис. С ясната концепция, че е нужно обединяване, макар многото различия, които сме имали между тях с съдружните ни сътрудници. За страдание резултатът от това подаване на ръка в единия случай беше непосредствено строшаване на ръката (визирам несполучливата ни президентска коалиция с Политическа партия Зелените).
А в другия случай приключи с раздробяване на обединението след изборите, в които станахме очевидци на най-зверската братоубийствена война, която си припомням в най-новата ни история.
Хайде и персонално. Кога за последно надскочи себе си? Говоря за себереализацията в “говорилнята ” ФБ, в която ти си нещо като “инфлуенсър ”.
Винаги ми е била смешна думата „ инфлуенсър ”. Преди няколко години една медия даже ми връчи някаква премия за „ авторитетна персона ”, което съществено ме разсмя. Facebook е стихия в чаша вода. За страдание днешните обществени мрежи стартират да се трансформират по-скоро в сцена на борби сред виртуални герои, които в действителния свят, на улицата, са „ господин никой ”. Има толкоз доста даващи ум в мрежите, които през живота си не са създали едно свястно нещо. Но да се върна на въпроса ти. Аз съм музикант. Това е главната ми специалност.
Дали съм надскачал себе си - не знам. По-скоро виждам да съм „ себе си ”, тъй като в същото време на тежък copy-paste да бъдеш себе си е героизъм.
Добре, само че по кое време си се чувствал задоволен?
Например когато направих музикалните плейбеци за няколко учебника по музика на две разнообразни издателства. Или когато бях част от екипа, основал и записал музиката на номинирания за “Еми ” филм на National Geographic – “The Gospel of Judas ”. Или пък когато преди няколко месеца минах първичната отбрана на тематиката за докторската си дисертацзаия, в която проучвам публиките от българският музикален ъндърграунд в последните над 30 години.
А Facebook ми е най-ценен с обстоятелството, че съумях да издиря всичките си съученици от своя випуск (1990) в музикалното учебно заведение в София.
„ Издирих ” е точната дума, тъй като от тях не повече от десетина души останаха в България. Защо е по този начин – това е дълга и тъжна тематика.
Питах и Гюров същото, само че да запитвам и теб: на следващия ден ставаш министър на културата. Първото ти деяние? А по-късно?
Първото ми деяние – „ Стратегия за българската просвета ”. Документ, който би трябвало да бъде написан благодарение на действителни хора, видели действително, на „ терен ”, по какъв начин се прави просвета в страна, която е враждебна към културтрегерите, които не стоят на изчакване с леко смъкнати гащи.
А закон за меценатството?
Разбира се. И най-много – промени и инвестиция в неповторимия български модел – читалищата. Впрочем като общински консултант дружно със Светльо Витков още преди 3 годни внесохме тактика за софийските читалища в администрацията на общината. Ефект – нулев. В тоя ред на мисли – нов закон и за читалищата. Но без тактика и визия, който и да стане министър, няма да направи нищо.
И едно конкретизиране – министър бих станал единствено и само в случай че най-сетне тая заветна цифра от най-малко % от Брутният вътрешен продукт за просвета стане действителност, тъй като сега е в действителност тъпо да сме на последно място в Европейски Съюз по пари за просвета.
Какво вършим с поколението Z, което е единственият действителен късмет на България, само че живее във виртуален свят?
Този въпрос може да се зададе и по различен метод – какво вършим с децата си? Аз съм безапелационен оптимист – децата ни са бъдещето. Те нямат нашата параноя, те не имат нашата идеологическа обремененост, те не са истерично-патетични, те не са одобрявани в Комсомола, а преди този момент не са ходили с бяла ризка и алена връзка. Нашите деца не са разпънати сред социалистическата манифестация и заведенията за джънк фууд. Те не са сложени пред алтернативата да строят капитализма с изразните средства на социализма. Нашите деца ще изградят едно по-добро място за живеене. А по отношение на виртуалния живот – не, не си прав, виртуален живот водим ние, възрастните.
Кои са твоите идоли? И кои би трябвало да са идолите на поколението Z?
Моите са доста – Чарлз Буковски и Игор Стравински. Франк Запа и Кърт Кобейн. Гео Милев и Николай Лилиев. Марин Големинов и Панчо Владигеров. Пиер Булез и Василий Кандински. Даниил Хармс и Александър Введенски. Хавел и Валенса. Кумири са ми хората от ъндърграунд-сцените у нас, които дадоха първия отпор против комунизма. Кой би трябвало да е идол на поколението Z ли?
Във всеки случай никой от нас. Ние сякаш се провалихме във всичко, което искахме да създадем. А може би в този момент е моментът да създадем по този начин, че да бъдем кумири за идващото потомство? Дали ще успеем? Или ще продължим с махленските си разправии?
Ясно, че гледаш с известна подигравка на всичко (hello!), и изключително на концепцията за хайлайф, само че по какъв начин да излезем от това тресавище без помощта на културни елити?
Обожавам Бекет. Гледал съм „ В очакване на Годо ” в оная велика режисура на Леон Даниел в Театъра на армията няколко пъти.
Бекет споделя – „ Няма нищо по-смешно от нещастието ”. Затова посрещам нещата с подигравка. Но самият аз не съм радостен воин.
Напротив – всякога, когато се опитам да напиша нещо смешно и радостно, се озовавам в позицията на Чехов, който все желал да напише „ водевил хороший ”, само че все му се получавали нещастия... Културен хайлайф се основава тогава, когато културата е главен народен приоритет.
Днес културтрегерите честичко поработват друго, с цел да могат да си разрешат лукса да вършат същинско изкуство, да вземем за пример. Аз свирих 10 години в пиано-бар, с цел да мога да си разреша да пиша горе-долу класическа музика. А и думата „ хайлайф ” ме отблъсква (тук очевидно надълбоко заспалият в мен левичар се пробужда за секунда). Впрочем, когато приказвам за хайлайф, все се сещам за онази сцена в „ Братя Карамазови ” на Достоевски, в която елитна дама обясняваше по какъв начин давала пари за подкрепяне на бедните. „ Бедните обичам и им оказвам помощ. Но обособения дрипльо не мога да претърпявам ” – споделяше дамата (цитирам по памет) и всякога, когато заговорим за „ хайлайф ”, си представям точно такива самозаблудени люде, обитаващи някаква кула от слонова кост, от която не могат да видят какво става в близост. Не от хайлайф имаме потребност, а от превръшане на културата в народен приоритет.
Не мога да се въздържа, ще ми позволиш един превъзходен откъс от “Братя Кармазови ”: “Боже, кто говорит, и в народе грех. А пламень растления умножается дори очевидно, ежечасно, сверху идет. Наступает и в народе усамотение: начинаются кулаки и мироеды; уже купец всё больше и больше желает почестей, стремится показать себя образованным, образования не имея ни мало, а для сего гнусно пренебрегает древним обычаем и стыдится дори веры отцов. ” Но: по какъв начин би трябвало да наподобява патриотизмът през твоите очи?
Благодаря ти за този въпрос (смях). Много пъти съм питал класическия български ракиен родолюбец, откакто прочета някой негов пост за България на три морета, дали знае имената на петима български писатели. Или на композитори? Знаеш ли, вбесява ме фактът, че тези, които приказват за национализъм, си показват танцуване на хора в Седемте рилски езера, или пък някакви всеобщи соц-вечеринки с национални носии. Ами не, патриотизмът не е това. Патриотизъм е да направиш страната си добра за живеене. Но патриотизмът е и да си наясно с великите постижения на просвета, изкуство, спорт, просвета, основани от твоите сънародници. Ти, като музикант, знаеш - имаме над 20 солисти на най-големите международни оркестри. Да си чул някой „ родолюбец ” да приказва за това? Не, те приказват за някакви артефакти отпреди доста епохи, с които и сами не са наясно. Моите идеали са музиката, словото, хубостта на платната на великите български художници (аз съм от Кюстендил, градът на Владимир Димитров-Майстора, на Стоян Венев). Моите идеали са и в учителя Теодосиев, закупил със личната си заплата очукана сграда в Стара Загора, с цел да образова там математици, които печелят всички олимпиади и отиват в най-престижните международни университети. И тук няма по какъв начин да не кажа, че буйствувам, когато чета някакви нови концепции на демократичния комсомол, съгласно които ние сме зле, православието ни е кофти, фолклорът – цялостна тъпота, кирилицата – написана от Путин, че не сме основали нищо и не ставаме за клин за зеле. И тук е моята дебела разграничителна линия с демократичния комсомол – нездравия марксистки нихилизъм. Ако се водим от концепцията, че всичко ни е кофти, то тогава защо ни е да се опитваме въобще да вървим напред?
Не спирай. Какво те вбесява?
Вбесявам се, когато борци за права стартират да наскърбяват гнусно несъгласните с тях. Случвало ми се е доста пъти. Вбесявам се, когато Борисов каже – „ не знаех, че имаме четири оркестъра към БНР, това е пъклен доста ”. Вбесявам се, когато министърът на културата изяснява, че не знае по какъв начин да се оправи със постройките от културното ни завещание и никой още не му е изискал оставката. Вбесявам се, когато демократични НПО-активисти излизат по малките екрани и изясняват кое може да се приказва и кое – не, като някакви нови почитатели на другаря Жданов. Вбесявам се, когато видя афиш на Наско Ментата, а до него малко плакатче за типичен концерт. Вбесявам се от това, че допуснахме чалгата да се трансформира освен в обичана музика, само че и в жанр на живот и държание.
Аз също “идвам ” от киркегоровата подигравка, да не кажа, че съвсем самичък я привнесох у нас преди време (смях). Но: единствено с подигравка не се живее. Как и какво вършим, с цел да променим това болно статукво, което изяжда бъдещето на децата ни?
Като начало ще влагаме в децата си – цялата си обич, всичко, което можем да им дадем – полезности, почитание, познания, образование.
Може би това би трябвало да създадем – да покажем на децата си, че всичко зависи от тях. Включително промяната на статуквото. А ние – ние към този момент ще продължаваме да се самоизяждаме. Преди няколко години написах една ария – „ Не ме познаваш ”. Тя разказваше за нас, за нашето потомство. И за „ всесилния ” ни стопанин, който е решил да ни остави да се самоизядем. Дали това ще се случи, или не – следва ни да разберем. Времето е пред нас. Уви, времето доста от дълго време не е „ наше ”. А напълно скоро ще създадем 45 години „ фасадна ” народна власт и огромното ми терзание е дали децата ни няма да пеят още веднъж „ 45 години стигат ”... Какво да създадем ли? Имаме един всесилен зложелател – самите себе си. И е редно най-сетне да се победим в тая борба, разкрачени сред остарялото и новото време, и да поемем напред, счупвайки оковите на недоверието, омразата, страха, параноята и елементарната самовлюбеност.
ОК. Умерен черноглед.
Да. Но това е изцяло обикновено за пролетарий, роден при започване на 70-те в провинцията и откърмен с Шьонберг и Франц Кафка (смее се).
Понеже сподели “Кафка ” и тъй като надълбоко имам вяра, че въпреки всичко сме същински притеснен “пишещ ” хайлайф: “Wenn ich etwas sage, verliert es sofort und endgültig die Wichtigkeit; wenn ich es aufschreibe, verliert es sie auch immer, gewinnt aber manchmal eine neue. ”
Е доста ясно (смее се).
Още на facebook.com/ивайло noisy цветков
NB! Адвокатът на OFFNews.bg припомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става единствено с категорично документално позволение от OFFNews.bg и създателя.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ