Димчо Дебелянов: Аз искам да те помня все така...
Да си спомним за Димчо Дебелянов - поетът на любовта и копнежите, на бляновете и спомените.
Той е роден в Копривщица на 28-и март 1887 година, последното от общо шест деца. Когато е едвам на 9 години, татко му умира и фамилията заживява в Пловдив. Дебелянов написа първите си произведения още в гимназията, само че след време ги изгаря. След като приключва учебно заведение, през 1904 година, заживява със фамилията си в София на ул. “Оборище “. Две години по-късно за първи път са оповестени и творбите му „ Когато вишните цъфнаха “ и „ На таз, която в нощи безмълвни “.
В ранните си години Дебелянов се възхищава от поезията на Пенчо Славейков, а по-късно и на Пейо Яворов. Записва право и литература, само че прекъсва следването си, заради липса на средства. През 1910 година издава „ Българска антология “ дружно с Димитър Подвързачов. Дебелянов сътрудничи на изданията „ Българска колекция “, „ Съвременник “, „ Оса “, „ Нов път “ и „ Звено “.
През 1916 година отива като доброволец на Южния фронт, където на 2-и октомври същата година намира гибелта си. Подпоручик Дебелянов е погубен в стълкновение край Горно Караджово и е заровен в двора на българската черква в Демир Хисар на 29 години. През 1931 година костите му са пренесени в родната му Копривщица, а домът, в който е израснал, е реставриран през 1958 година и до през днешния ден е къща-музей.
Димчо Дебелянов остава един от най-обичаните български писатели, съдействали доста за развиването на поезията ни. Нежните му красиви стихове са въодушевени и от душевните трепети на поета и най-много от най-голямата му невъзможна обич. Животът на Дебелянов се трансформира вечно, когато среща учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Двамата споделят общ интерес към литературата и си разменят доста писма, само че се срещат рядко, тъй като Иванка трябвало да пази репутацията си. Отношенията им били секрети и това измъчвало поета. След нея той имал още няколко любови, само че тя вечно остава „ момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман “.
В памет на популярния български стихотворец през днешния ден ще си напомним едно от най-красивите и докосващи негови стихотворения.
Аз желая да те помня все по този начин
Аз желая да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми печален лик склонила.
Градът надалеч тръпне в мъждив пушек,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни като че ли по е свята,
тъй като би трябвало да се разделим.
В зори ще потегли, ти в зори дойди
и донеси ми своя поглед сетен -
да го напомня правилен и скръбен
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в стихия скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш отново!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
разтуха сетна твойта отпадналост чака,
а в свойта религия самичък нямам доверие аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, взор в тъмнината впила,
изгубила даже за сълзи мощ. -
Аз желая да те помня все по този начин...
Той е роден в Копривщица на 28-и март 1887 година, последното от общо шест деца. Когато е едвам на 9 години, татко му умира и фамилията заживява в Пловдив. Дебелянов написа първите си произведения още в гимназията, само че след време ги изгаря. След като приключва учебно заведение, през 1904 година, заживява със фамилията си в София на ул. “Оборище “. Две години по-късно за първи път са оповестени и творбите му „ Когато вишните цъфнаха “ и „ На таз, която в нощи безмълвни “.
В ранните си години Дебелянов се възхищава от поезията на Пенчо Славейков, а по-късно и на Пейо Яворов. Записва право и литература, само че прекъсва следването си, заради липса на средства. През 1910 година издава „ Българска антология “ дружно с Димитър Подвързачов. Дебелянов сътрудничи на изданията „ Българска колекция “, „ Съвременник “, „ Оса “, „ Нов път “ и „ Звено “.
През 1916 година отива като доброволец на Южния фронт, където на 2-и октомври същата година намира гибелта си. Подпоручик Дебелянов е погубен в стълкновение край Горно Караджово и е заровен в двора на българската черква в Демир Хисар на 29 години. През 1931 година костите му са пренесени в родната му Копривщица, а домът, в който е израснал, е реставриран през 1958 година и до през днешния ден е къща-музей.
Димчо Дебелянов остава един от най-обичаните български писатели, съдействали доста за развиването на поезията ни. Нежните му красиви стихове са въодушевени и от душевните трепети на поета и най-много от най-голямата му невъзможна обич. Животът на Дебелянов се трансформира вечно, когато среща учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Двамата споделят общ интерес към литературата и си разменят доста писма, само че се срещат рядко, тъй като Иванка трябвало да пази репутацията си. Отношенията им били секрети и това измъчвало поета. След нея той имал още няколко любови, само че тя вечно остава „ момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман “.
В памет на популярния български стихотворец през днешния ден ще си напомним едно от най-красивите и докосващи негови стихотворения.
Аз желая да те помня все по този начин
Аз желая да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми печален лик склонила.
Градът надалеч тръпне в мъждив пушек,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни като че ли по е свята,
тъй като би трябвало да се разделим.
В зори ще потегли, ти в зори дойди
и донеси ми своя поглед сетен -
да го напомня правилен и скръбен
в часа, когато Тя ще победи!
О, Морна, Морна, в стихия скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш отново!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
разтуха сетна твойта отпадналост чака,
а в свойта религия самичък нямам доверие аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, взор в тъмнината впила,
изгубила даже за сълзи мощ. -
Аз желая да те помня все по този начин...
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ