Да платиш над 18 хиляди лева за две седмици на

Да платиш над 18 хиляди лв. за две седмици на екзотична отмора за четирима в хотел пет звезди, а да те пратят в карцер под летището в Мексико. Задържаните българи Елена Параскова, Галин Ефендиев, бременната Павлина и брачният партньор й Димитър описват за патилата си пред Флагман бг.

Това е шокиращата история, почтена за сюжет – продължение на поредицата на Люк Бесон “Taken ”. Ето какво описват те:

„ На 9 януари кацаме на летището в Канкун с упования за прелестна двуседмична отмора в 5-звезден хотел с всички резервирани екскурзии към нея. Това щеше да е плануваната ни фамилна отмора – подарък от родителите ни за мен, сестра ми и мъжете ни.

Още на ръкава след самолета чиновник на миграционните служби отдели всички пасажери, които не са с испански паспорти или с мексикански и ни събра документите.

Казаха ни, че за нас ще има зелен кулоар, надлежно ние бяхме поласкани, тъй като в залата имаше най-малко 1000 души. Сред нас имаше румънци, украинци, руснаци, французи, грузинци… Останахме последни и на гишето на паспортен надзор стартира общоприетоо изявление.

Предоставихме цялата информация за резервацията ни, самолетните билети и паспортите ни. Когато схванаха, че не приказваме испански език, се изсмяха. Взеха ни телефоните, документите и паспортите, които сканираха.

Един чиновник също ги снима с персоналния си телефон, след което им постави ластик и ги пусна в някакъв долап. Цялата информация записваха на хвърчащ лист.

Постоянно споделяха: „ Чакай, чакай! “ После водиха мъжете от нас, започнаха да ги обискират, а ние бяхме накарани да оставим ръчния багаж в някакво общо помещение. След това ни бутнаха в килия с четири литовки, една арменка и една българка.

Стая от 20 квадрата, с каменни нарове, вътре най-вече 12 градуса, а ние сме по къси ръкави и джапанки – като за лятна отмора на Карибите.

Мислехме, че ще извършат инспекция и почивката ни ще продължи, само че ни държаха по този начин пет дни. Арменката беше пристигнала сама, момиче на 23 години. Тя изпадна в цялостен ступор.

Гадаехме за какво ни държат, не съвпадаше нито един фактор в нашето идване тук, нямаше нито един общ симптом, като се изключи че сме от Източна Европа.

Две бургаски фамилии, измежду които и бременна жена, са хвърлени в тюрма в Мексико

Условията вътре в тази килия бяха покъртителни. За да стигнеш до тоалетната, газиш във вода и краката ти непрестанно са мокри в студа.

Казахме, че сестра ми Павлина е бременна, помолихме да ни донесат облекла, а те отхвърлиха. За нея донесоха едно фолио, което се употребява при хипотермия, с цел да се завива с него.

24 часа след задържането ни мен и сестра ми ни пуснаха да се преоблечем, а мъжете – не. Първата заран очевидно се объркаха и ни дадоха две бутилки вода – първата и последна естествена за престоя ни, през останалото време носеха торбички с течност, за която твърдяха, че е вода с лимон и захар – странна консистенция, която приличаше на отгазирана лимонада.

Чиста вода не дадоха никаква, ние обяснявахме, че сестра ми е бременна и не може без това. 48 часа никой не донесе бутилирана вода.

Храната беше безобразна – закуската идваше в 11 часа, обядът – в 17 часа, а вечерята – в 23 часа вечерта. Хранеха ни със изсъхнал ориз, пюре от черен фасул и няколко късчета варена тиквичка.

И по този начин 5 дни. Колкото и да ти е гадно, в един миг го ядеш, тъй като няма нищо друго. Тази храна се осигурявала от самолетната компания, с която сме пристигнали, а не от летищните власти…

Предполагаме, че помещението се е намирало в под земята етаж, слизахме два етажа надолу на летището, нямаше прозорец, нямаше вентилация.

Заключиха ни зад железна врата с дребна решетка. През цялото време някой от нас на смени викаше и блъскаше, с цел да притеглим вниманието им и да продължим да търсим пояснение за какво ни държат.

Нищо не ги спираше, даже това, че измежду нас има деца. Вкараха две фамилии литовци, общо 4 деца лежаха на земята, нямаше място.

Преди нас пуснаха другата българка и ние й написахме с молив за устни на парче тоалетна хартия телефона на майка ни – да й се обади и да й каже, че сме живи и здрави.

Категорично ни беше отказано да използваме телефон. Дори хората в пандиза имат право на телефонно позвъняване, а на нас такова ни беше отказано.

Пет дни не сме спали въобще, лампите светеха и не знаехме ден ли е, или е нощ. Всеки ден ни лъжеха, че на следващия ден ще летим.

В четвъртък започнаха да ни носят храната с военни с автомати. Толкова напористо искахме някой да ни даде някакво пояснение, че идваха с въоръжени военни да ни носят храна или в случай че би трябвало да създадат нещо за нас. Ние сме заключени, а те ни изясняват, че не сме задържани.

А за какво ни взеха телефоните, паспортите, за какво ни заключиха, за какво нямахме достъп до персоналните си движимости? Мъжете ни си взеха облеклата след втората нощувка на студа, към момента са заболели затова.

В сряда литовската група, които бяха общо 8 души, подвигнаха огромна блъсканица и ние се възползвахме, настояхме да ни реалокират при мъжете ни и това се случи.

Докараха четирима души, които споделиха, че идват от Америка. След няколко часа пристигна чиновник, който приказва добре британски език и им изясни, че няма да ги пуснат да влязат в Мексико.

Те питаха какъв е казусът да не ги пуснат. Един от мъжете сподели, че жена му с двумесечното им бебе е останала на летището. Казаха им, че ще ги изведат след няколко часа, след което да се свържат с посолството на Съединени американски щати. „ Проблемът е Вашата народност “ – аз слушам през стената по какъв начин това им го изясняват.

След това желаех контакт с този чиновник, който приказва британски език, само че ми беше изрично отказано.

В петък знаехме по пътя на логиката, че би трябвало да летим назад. В 18,30 часа обаче пристигнаха и изведоха бременната ми сестра, без да ни дадат пояснение.

Аз й извиках: „ приказва мощно, с цел да знам, че си наоколо. “ След 40 минути я върнаха, за нас това беше доста дълго време, поради обстановката. Изкарали я, поставили я на един стол и й споделили да чака. На въпросите й никакъв отговор не се давал от самото начало.

И четиримата приказваме съветски, британски, френски и немски – нито един от тези езици не приказват летищните управляващи в Мексико или най-малко по този начин споделят.

Та – при сестра ми идва някакъв чиновник, който споделя, че е там да й преведе, че чака позвъняване. Дават й телефон, по който дама от българското консулство се свързва с нея и й споделя: „ единствено ме слушайте, тъй като не знам какъв брой време ще ни оставят да приказваме, звъня от три дни и единствено подвигат и затварят. “

Задава й въпроси – „ къде сте, от какъв брой дни сте там, за какво ви задържаха, къде се намирате. “ Сестра ми изяснява всичко – че сме в килии, заключени, в Канкун на летището, че тя е бременна, студено е и няма естествена храна и вода.

Жената споделя да записваме всичко, което помним и да подадем тъжби до всички виновни институции. Казва, че не знаят какво се случва на това летище и че има и други хора, които са потърсили помощ, само че прибирайки се, не са алармирали никого за случилото се. Така разбрахме, че има и други потърпевши с изключение на нас.

Междувременно, откакто не се отзоваваме, от хотела се обаждат на нашия туроператор и на организацията, от която сме си купили почивката, че не сме се явили на трансфер и не сме се настанили в хотела.

Туроператорката, която е наша позната, се свързва с третата ни сестра, която остана тук в България и пита за какво нямаме нито една фотография или пост от там.

Сестра ни споделя, че някаква жена се е обадила на майка ни да й каже, че сме на летището. Така вземат телефона на дамата, свързват се с нея и по този начин схващат истината.

От там Министерството на външните работи им желаят да потвърдят родствена връзка с нас. В 18,30 часа вечерта сестра ми съумява и звъни непосредствено по телефона в Консулска работа, свързва се с дамата, с която в действителност са ни дали да приказваме и на нас, изяснява й кои сме, какви сме, че едната ни сестра е бременна и няма връзка с никого.

Така тази дама от Консулството ни в Мексико за един ден пуска три имейла на сестра ми, а външно министерство към момента не са дали никаква информация. Тук братът на брачна половинка ми и нашата сестра контактуват с Консулството.

От друга страна в килията ние не знаем по кое време ще летим към момента, молим се да има места в полета в 21,20 в петък вечерта. До този миг не знаем къде е главният ни багаж, с един кат облекла сме, от пет дни в едно подземие като килия. Лягаме с обувките и якетата, даже не се разкопчаваме, тъй като е студено.

Питахме за куфарите си, споделят, че няма да ни ги дадат. Чакаме в петък, става 21,20 часа и нищо. Няма чиновник. Блъскаме, викаме. В 21,30 часа чуваме, че някой приказва в коридора за „ Ибероджет “ – нашия транспортьор.

Изкараха ни с военни с автомати като тежки нарушители. Ескортираха ни до самолета по този метод. Излизайки в офиса на летището, настояхме за документи, в които написа за какво сме арестувани.

До този миг сме взели единствено ръчния си багаж, в който проверихме да не са добавили нещо – при тази обстановка чакахме всичко към този момент, съмнявахме се във всичко.

Поискахме си документите, телефоните, багажа, а те ни махаха с ръка да вървим напред. С една дума: мълчи си, в случай че искаш да летиш. Питам представител на „ Ибероджет “ къде е персоналният ни багаж, желаеме документи за неговото чекиране. Ние не сме го чекирали и желаеме да забележим кой го е направил.

Ако открият нещо вътре на летището в Испания, ние няма по какъв начин да потвърдим, че не сме имали достъп до багажа пет дни. Ще им опиша историята за килията и ще ме помислят за луда.

До слизането си в Испания не знаехме дали паспортите, които един човек в самолета държи, са си нашите. Дадоха ми телефона, когато прекрачих в самолета, с цел да не мога да го включа и да се свържа с никого, нито да фотографирам. Нямаме един кадър в Мексико.

Платихме повече от 18 хиляди лв. за двуседмична отмора за четирима в петзвезден хотел ол инклузив с всички екстри, а се оказахме в килия.

Избрахме Мексико пред Тайланд и Доминиканска република, тъй като там ни се стори най-интересното предложение от трите.

Резервирахме си екскурзии, занимания, които ни привлякоха – плуване с делфини, археологически екскурзии, щяхме да посетим пирамидите на маите.

А какво видяхме – кацнахме в Канкун по мрачно и излетяхме по мрачно – не видяхме нищичко.

Де факто на бордните ни карти написа, че сме депортирани.

Кацнахме в Испания, върнаха ни паспортите, нашите си бяха и от там мислим къде е багажът ни. Минаваме паспортен надзор и чакаме да излезе багажът. Четирите куфара са с разрушени ключалки, всичко си е вътре и няма нищо в допълнение за благополучие.

Пет дни не бяхме спали, не водихме естествен метод на живот, бяхме заключени с един кат облекла на гърба си, затова след претърпяното бяхме даже несъответстващи. Решихме да си наемем хотел в Мадрид, с цел да се изкъпем, преоблечем и да поспим. Свързахме се с агентката ни, която ни презавери билетите.

Прибрахме се и досега нямаме пояснение за какво ни се случи това. Адвокатите ни сега се занимават с подаването на тъжби. Ще си търсим обезщетение освен за „ почивката “… Това беше едно доста скъпо петдневно престояване в Мексико за нас – и финансово и чисто прочувствено. Ще търсим обезщетение и за всички морални вреди, които сме понесли.

Много българи влизат в Мексико и това не се случва на всички. Наши другари – българин и унгарка, предния ден летяха от Унгария и ни чакаха. Те нямаха платена резервация пет звезди, кацнаха и си наеха рент а кар, разхождаха се и си наемаха хотели за деня. Оказва се, че от миграционните управляващи в Мексико не се интересуват дали имаш, или нямаш нает хотел.

Когато нашият туроператор изследва нещата, се оказва, че има доста други сходни случаи. След нас са арестувани 10 души от Стара Загора, които са част от група. От 20 души пускат 10 изборно.

Не можем да намерим принцип, по който се вземат решение тези неща. Чакаме отговор от външно министерство. От тук нататък нашите юристи ще заведат искове. Призоваваме и други хора, които са претърпели сходен призрачен сън, да го създадат.

Не ги стопира нито фактът, че си с дребни деца, че има бременна жена. Никой не даде никакво обяснени, не ни обърнаха внимание, не ни дадоха право да се обадим, с цел да са спокойни околните ни… “