Да, опълченците на Шипка. И след това – числото пи.

Да, опълченците на Шипка. И по-късно – цифрата пи.

Което ме подсеща, че на клавиатурите на общоприетите преносими компютри няма буквите от старогръцката писменост. Та да напиша едно пи като хората. Старогръцките букви се употребяват нормално в науката. Лаптопите, възнамерявам се, очевидно не са за учени, а за елементарни хора. Има ли в последно време същински учени хора?

Защо Опълченците на Шипка и за какво цифрата пи?

Защото това, което желая да опиша, по нещо ми замязя на стихотворението Опълченците на Шипка, а цифрата пи е в чест на тоя занимателен (и не изключително забавен) табиет на продуцентите да вършат втори, трети, а от време на време и пети, шести и десети епизод на някой филм, на който оригинала е бил доста сполучлив. М-да. Май Опълченците на Шипка си беше тоталния шлагер на Вазов и по тази причина – да създадем някой и различен римейк (не знам точния термин, въпреки че си припомням, че имаше). И по този начин:

Опълченците на Шипка – пи.

Значи! Тая заран ходя към мола, където още веднъж, по волята на милостивия ни Творец, аз пиша своите скромни трудове. Мола на Цариградско шосе. Което си е един трансбалкански път от няколко хиляди години, като огледа човек. Както съм казвал нееднократно, най-вероятно по него са докарали - през злощастната 1091-а година - и разрушените, поробени печенеги, след борбата при Левунион, с цел да ги заселят околовръст – та да поникне от техния корен лошотия и опак шопски народ. Към който и аз се числя. Вървя си към мола по уличката Петър Протич.

Сега ще ви кажа – тъй като всяко мое писание би трябвало да е и урок по писане – в този момент ще пиша на правилото на волните, свободни асоциации – вихрените асоциации, ненасилвани от баналното условие за целеустременост и за ординерност. Ще жонглирам с термини, думи, показа и там – каквото ми падне. За ваша изгода. Нали се сещате – това е утилитаризмът на Бентъм. Всяко потребно е и положително! – нали по този начин?

Вървя си към мола и по уличката – що да видя аз?! Тротоар. То не че и преди нямаше тротоар, само че в този момент нещо го прави незабравим. Преди, сещам се незабавно, тоя тротоар предизвикваше в сърце ми сал една тъга и възприятието като от пръст - пропуснат в чекмеджето, па прескрипан. Неравен тротоар, непосилен, с дупки като гранд каньони и локви като мъртви морета и пукнатини като рима пуденди на най-долни продажни дами от Вавилон...неподходящ за вървене-по-него тротоар, рисков в най-истинския смисъл; тротоар, по който в случай че вървиш без да гледаш, току виж си се събудил в института Пирогов и си целият в бяло и гипсово и в кръвта ти бушуват едни ми ти фентанили и едни манитоли и едни Бог знае какви рингерови разтвори.

Обичаен български тротоар, изработен - като множеството публични неща в България - изцяло и напълно проформа...за да се отбие номера, с цел да се отметне, че е свършена работа, с цел да се вземат там шибаните жалки заплатки, та да се пийне по една ракия и да му йебем майку фашистичку...

Тротоар, който не става ни за вървене, ни за гледане, ни за живеене наоколо, ни за мислене за него, ни за нищо! Гаден тротоар.

Обикновен за България, изработен от елементарните български хора, които – в случай че нещо е публично – (за смут, постоянно и в случай че е тяхно собствено) – вършат го по този начин, че на нищо да не наподобява и да е овеществен облик на тяхната тотална, злобна, плашеща небрежност. Ха, тук се сещам за учителките по литература, които пишат „ немърливост ”, разумно заключавайки, че думата произлиза от „ мърлям ” а не от „ немара ”. Тротоара, тротоара, тротоара.

Но в този момент е по-друг. Тук идват опълченците, благите.

Сега тротоарът на улица Петър Протич е – в продължение от към 200 метра – ограден от улицата с...не с друго, а с камънье и дървье! Да.

Грамадни, мощни парчета асфалт, бетон, че дори и същински витошки гранити! Някои от канарите – по моя преценка – тежат над петдесет кг. О, българи юнаци! Още преди да съм се сетил каква е функционалността на тая палисада от канари – аз изпитвам удивление, безшумно удивление от упорството и силата на тия, що са домъкнали и подредили тая каменна стена, която да...

...да, сещам се – тя би трябвало да защищити...о да! Тя би трябвало да ПРЕДПАЗИ! Тротоара от нахлуващите отвсъде коли и транспортни, да им е..а маменцето, транспортни средства!

Та да се избави тротоарът, да има тротор...да има тротоар, по който да вървят хората и техните престарели майчици и техните невръстни дечица и техните колички инвалидни и техните колички детски и техните всевъзможни там човешки неща, що по тротоари е редно и обикновено някак си да вървят!

Щото другояче разбийш ли (веднага възприемам логиката на тия могъщи циклопи, що канарите са редили) нема да има никакъв късмет – просто колите и другите транспортни единици незабавно се подреждат по тротоара, тирове стопират, камази, беемвета пререждат бентлита, фиести и безкрайни празници и голфове и какво ли не! Тротоарен Содом, пешеходен Гомор – задръстен с безчет коли...Това ще настане! Ако ги няма канарите, по този начин прозорливо сложени тая заран! Та това са Опълченците на новата Шипка! – виквам аз във екстаз – бранители на тротоара, бранители смели на пешеходния парадайс...

...щото без тротоар хората квартални най-безпомощно щъкат по самата улица, по платното, пък по нея всякакви луди-млади си карат така радостно и нехайно със 100, щото е гот да имаш количка мегаяка на лизинг разбийш ли и да я надупиш е по този начин в квартала, щото си е гот некво такова разбийш ли.

Опълченците на Шипка тая заран бяха сложили към 100 къса канара по тротоара, с цел да го защитят от нашествието хаха на колите. Които – няма какво да си приказваме – въпреки всичко би трябвало някъде да стопират. Защото тоя жилищен комплекс, тоя едипов и електрин жилищен комплекс Младост незнам си коя не е единствено жилищен...в него има и офиси, и сума ти и печатници, и камара други такива – работни места – на които хората идват денем и са с колите си и би трябвало да паркират някъде шибаните си коли...И – щото няма накъде – хайде – на тротоара. И пешеходците – хайде – на платното. И хайде под гумите на камионите, идващи разбързано да докарат още малко бетон за новите 100 градежа. И хайде – бай бай лайф, бай бай хепинес!

Ето в този момент моето жонглиране. Моите свободни асоциации.

В София има към 890 хиляди автомобила. Това са единствено тези със софийска регистрация. Всяка година броят им се усилва с 4000. Реалният брой на колите, движещи се из София обаче е над милион и половина. София, по публични данни, е с население 1 286 хиляди. Милион и двеста и осемдесет и шест хиляди. По данни от 2015-а година. Което ще рече, че в София и бебетата, и грохналите старци, и страдащите от дълбока умствена назадничавост, и изумените от тежка старческа деменция и изобщо – безусловно всички хора карат коли. Ако естествено загърбим обстоятелството, че формалните данни за броя поданици няма нищо общо с неофициалните, т.е. - същинските. Или в случай че не приемем, че в София има хиляди и хиляди фокусници, които умеят да карат по едно и също време по две, три или пет коли.

От друга страна – ей го къде е – е Амстердам. Там живеят публично 800 хиляди индивида. 480 хиляди от тях се придвижват с колела. За 20 години броят на велосипедите в Амстердам се е нараснал с 44%.

От трета страна Брутният вътрешен артикул на глава от популацията, който (естествено – знаете!) е един прекомерно безапелационен индикатор за благосъстоянието на един народ, та БПВ на глава от популацията на България е 6 300 евро (годишно). На кралство Нидерландия е 40 500 евро на глава от популацията.

Брутният вътрешен артикул (БВП) е стопански термин, който отбелязва измерването на общата стойност на стоките (продукти) и услугите, създадени в избрана териториална област (обикновено една страна), през избран интервал (обикновено една година). „ На глава от популацията ” значи тъкмо това – на глава от популацията. Друг е въпросът колцина от това население в действителност имат глави.

Нидерландският народ е тъкмо 6,42 пъти по-богат от българския.

За българите ще поясня, че...- и го разяснявам с вдигнат заплашително пръст! – в това време българите са в пъти по-богати от 70% от хората по на Земята! Тоест – всяко жалване и мрънкане на тематика „ най-бедни сме на света ” заслужава шамар в мутрата.

Нидерландците не вървят на работа с колите си. А българите дори и до лошотия мол вървят с колите си. Малките, сладки хиалуронови кифли – с персоналните си джипчета и кокетни аудита. А нидерландците - в случай че изобщо решат да отидат до мола (макар че по разкази на дълго живели там мои другари те избират да вървят по галерии и музикални клубове) - се качват на велосипедите си и – хайде – чистичко, тихичко – към мола. По холандската улица Петър Протич, т.е. – по нейния холандски аналог. По който няма, сигурно няма канари, камънье и дървье. Защото никой не би си и помислил да си качва автомобила на тротоара. Защото в случай че си един богат, почтен, кротичък холандец – просто нямаш автомобил.

Нидерландия е татковина на Рембранд, Франс Халс, Вермеер, Барух Спиноза, Винсент ван Гог, Еразъм Ротердамски. На лалетата, дървените обувки, вятърните мелници и очевидно – велосипедите. На умните, мъдрите, умерените, овладяно целеустремените, смислените хора.

България е татковина на две коли на глупак от популацията, на селяците, за които да карат джип в града е най-висш израз на разцвет и триумф в живота, на слабоумците и неграмотниците, които купуват на дванайсетгодишните си хлапета коли на остаряло, с цел да ги приучат на бензин от рано, та да въртят цялостен живот геврека е да лежат цялостен живот под колите си, както е великата и исконна българска традиция...България е татковина на оглупелите сиромаси, които поставят безчовечен старания да наподобяват като богаташи, карайки удобните си автогробници по разрушените улици на кочината...кочината, която те сами са си организирали върху едно място, което другояче напълно умерено би могло да бъде и земен парадайс.

И е татковина на опълченците. Които – от немай къде – с канари и бетонни парчета – се пробват да се защитят от напиращата отвред безочливост, лакомия, дивотия, безсрамие, предпочитание за още и още, по този начин особено за освирепелия, затъпял дрипльо - безпаричен и по разум и по сърце.

Вървя по уличката Петър Протич, мисля за всичко това и си споделям тъжно:...така ли ще мине тоя мой живот...? Ей го – на следващия ден ставам на 48! Трябва ли да си отравям живота с вглеждане във всичко това? Не е ли по-добре да виждам просто небето? Ама в случай че го виждам – няма ли някое стърчащо от земята, от родната ни земица бетонно желязо да разпори крайници ми... и да си умра ей така – мърцина – лежащ на мръсния асфалт?

Я да взема и аз да пренеса няколко едри канари, та да заприщя тия Термопили, та да не вземе врагът да проникне със своето МПС.

Боже, какъв брой...незнам и аз какво толко има по тоя свят, Боже...може би: какъв брой нелепост има по тоя свят, да речем, нали? А, Боже?