Да можеш да пазиш тайна е почти талант. Един е

Да можеш да пазиш загадка е съвсем гений. Един е кадърен и дума да не продума за това, което си му поверил, различен го сърби езика и до момента в който не се освободи от бремето, няма покой. Невъзможността да се пази загадка поражда интриги, злословия, недоразумения и дълги пояснения. Отношения сред хората стават подозрителни, натоварени с доста отрицателни страсти. Ами в случай че въпреки всичко мълчанието постепенно ни убива? Вариант - споделяме я, да вземем за пример, единствено на един, но доста сигурен човек, с цел да ни олекне. Ала знаем приказката за царя Траян с магарешките уши и непоносимата за носене загадка. Закопана в дупка, само че въпреки всичко изречена – най-после тя отново излиза на бял свят.

Няма спор - дискретността е скъпо качество. Има специалности, за които е наложителна – служители на реда, лекари, военни, юристи, свещеници. Това са хора, които поради същността на специалността си, научават непознати секрети, само че въпрос на професионална нравственос е да опазят наученото. Ако това не стане, в едни случаи ще пострада професионалната им известност и положително име, в различен ще попаднат под ударите на закона, в трети – на личната си съвест. В доста от компаниите се подписва декларация за конфиденциалност, държи се на безукорната преданост – все неща, които се свеждат и до това да се опазва вътрешната информация от непознатите уши.

Принципно обстановките са две – или някой умишлено ни е поверил своя загадка, или несъзнателно сме я разбрали, като сме чули или видели нещо, непредназначено за нас. В първия случай сме поели честен ангажимент пред този, които ни се е доверил, в реда на нещата е да бъдем на висота. Въпросът е при втория вид има ли причина да мълчим, откакто инцидентно сме станали притежатели на непознатата загадка? Изборът е дали желаеме да бъдем за малко център на внимание, трансформирайки тайната в пикантна клевета или избираме да не се месим в живота на другите.

Има обаче обстановки, които са същинско тестване. Това са случаите, когато сме раздвоени сред лоялността си към индивида, чиято загадка сме разбрали и моралния дълг да я споделим с този, на който тя нанася незаслужени вреди. Знаем, че брачният партньор на приятелката ни изневерява. Да й кажем ли? Видели сме, че приятелят на сестра ни играе на ротативки. Тя би трябвало ли да знае? Случайно сме мярнали съседката от втория етаж в близкия град хваната за ръка с различен мъж, до момента в който брачният партньор й се занимава вкъщи с децата. Или знаем, че наш другар е пред изпъждане от работа, нищо че у дома споделя по какъв начин във компанията не могат без него... Ситуациите са безчет. Понякога е елементарно да се вземе решение – когато излъганият, станал почтена жертва, ни е доста непосредствен, а тайната нарушава съществено ползите му. Най-сложно е обаче, когато стъпваме върху тънката нишка на връзките вътре в двойката, а и двамата са хора, на които държим. Изневери, неистини, лицемерие, накърнено доверие. Да, това е извънредно, само че дали приятелката ни сама не знае всичко това и умишлено не си затваря очите? А знае се, че постоянно убиват вестоносеца. Няма ли връзките сред двамата след кавги, сълзи и обещания да се оправят, а ние да бъдем пренесени в жертва и даже упрекнати, че ги съсипваме. Един би желал да знае нелицеприятните секрети на половинката си, различен избира да живее в незнание. Едва ли има само верен отговор в сходна обстановка, решението е комплицирано, откакто осветяването на тайната би могла да промени съществено живота на близки на сърцето ни хора или да съсипе нашите връзки с тях. Дилемата е сериозна – на кантар би трябвало да се сложат всички за и срещу, с цел да се избере това, което въпреки всичко в най-голяма степен пази интереса на индивида, на който държим. Както постоянно - всичко е въпрос на избор и на отговорността да понесем следствията от него.