Кака, батко, братче, сестриче
Да имаш дете е едно непрекъснато предизвикателство. Когато е едно, ролята му в фамилията е неоспоримо основна. То е в центъра на всички събития, вниманието, ресурсите, любовта е ориентирана единствено към него. За положително или за неприятно. Но когато заплануваме и създадем второ дете, ситуацията му стремително се трансформира.
Всички родители се стараят, притесняват и надяват за едно – „ да обичам децата си еднообразно ”. Уви, тази вяра в никакъв случай не намира реализация. Нито децата, нито ние в разстояние на времето сме идентични. Дори и да даваме поравно любовта и грижата си, още от самото си раждане те поемат избрани функции, съгласно поредността на появяването им в фамилията и от нас зависи само да разбираме и да реагираме съответно, тъй че вниманието, любовта и ресурсите да бъдат в случай че не по равно, то най-малко заслужено разпределени.
Голямото дете е за известно време само дете. Ако то няма три години до появяването на второто, се счита, че още не е получило минимума от вниманието на родителите си, вследствие на това, ревността към братчето или сестричето е постоянно срещано събитие. Но каквато и да е възрастовата разлика, по- огромното дете е по- умерено душевен, то не се състезава от самото си раждане с братчето или сестричето. От този прочувствен комфорт се раждат ред преимущества. По- огромните са по- уравновесени, виновни. Те са уверени в себе си и са научили най- значимия си урок: с цел да те обичат мама и тати, би трябвало да следваш желанията им, те са усвоили механизма, до момента в който дребното дете към момента се учи. По- огромните деца работят крепко, по- амбициозни са, имат преимущество по отношение на обучение и грижи, качественото време, прекарано с тях е повече. Изследвания демонстрират, че те са по- висок коефициент на просветеност. Заради грижите пък към по- дребното дете, с които постоянно ги товарим, те като че ли порастват по- бързо. Очакванията към тях като към „ огромен ” се появяват доста по- рано, в сравнение с към по- дребните. Затова те се разпознават с престижи отвън фамилията доста по- рано, те са доста по- независими и поддържат връзка по- елементарно с възрастни хора. Негативите от това да си по- огромният също обаче не са за занемаряване. Тяхното детство като че ли се редуцира. От тях малко или доста се чака да оказват помощ в развъждането на идващите деца. Отговорностите порастват за сметка на игрите и заниманията. А и не всяко дете претърпява леко „ детронацията ” си при появяването на второто. Колкото е по- дребна разликата, толкоз по- мощна е ревността. Чувствата са бурни и сложни за преодоляване от „ към този момент не ме обичат и си взимат второ, за всеки случай ”, ориентирано към личната им личност, до „ ненавиждам това бебе, поради него не ми обръщат никакво внимание ”, ориентирано към новороденото.
Какво да сторим? Когато планираме второ бебе, би трябвало да се съобразим по какъв начин това рефлектира върху „ престолонаследника ”. Нека не мислим по какъв начин да преразпределим нашите грижи и внимание, а по какъв начин да ги удвоим. Не бива и да товарим повече от това, което детето единствено не желае. С грижите към бебето, с триумфа в учебно заведение, то би трябвало да е несъмнено в нашата обич и без да се потвърждава непрестанно. Трябва да му внушим, че не печели съперник, а другар и съдружник за цялостен живот.
По- дребното дете има напълно друга роля, даже радикално противополoжна на брата и сестрата. От позиция на родителите, те към този момент са надалеч по- спокойни и уверени в ролята си. По- отворени са към новостите в грижите и възпитанието, по тази причина второто дете получава правото да е „ особеното ”, „ бунтарят ”. То е по- креативен насочено, по- обществено и не слага триумфите в кариерата преди всичко. От друга страна обаче, то се ражда в конкурентна среда, постоянно и враждебна, по тази причина неговата задача е да притегли и задържи вниманието по- дълго. Затова в тях е водеща не толкоз упоритостта, колкото спортният дух. Нерядко в определeни връзки те изпреварват по- огромните – в основаването на семейство, на по- необятен другарски кръг. В обществен аспект, те са по- сполучливи. Освен това на по- дребните деца им се разрешава по- фриволно да избират специалност и по- дълго да се лутат в намирането на предопределение. Ако първото дете реши да е публицист, това би разтревожило родители, които влагат в него очаквания по- скоро за юрист или доктор. Но в случай че второто избере творчеството за своя специалност – това към този момент не би основало чак толкоз грижи. По- дребното дете печели близките с сексапил и наличие, то не усеща тежестта на отговорностите в тази степен, която важи за каката или баткото. Малките развиват за сметка на упоритостта и водачеството, еластичност, креативност в опитите си да привлекат вниманието на родителите. Те се отличават с възприятие за комизъм, до момента в който по- огромните са по- съществени.
Какво да вършим? С две деца към този момент налице са определeни функции. В това няма нищо неестествено, само че и не трябва тези функции да стават закон, който не трябва да се престъпва. Голямото дете заслужава занимания, не трябва да злоупотребяваме с това, че то може да се грижи за братчето или сестричето. По- огромното дете не би трябвало да обира всичките ни упоритости и има право да бъде себе си, каквото желае да е. Разбира се, дребното дете би трябвало да поема своите отговорности и да не минават „ сред капките ”, когато нещата станат съществени. Малкото не трябва да се толерира повече, като по- чаровно и по- ексцентрично, не трябва всичко да му е простено. По отношение на родителската ни суровост и внимание, те би трябвало да са равни.
Когато децата са три, функциите още веднъж се трансформират. По- огромното резервира ролята си, само че до неотдавна най- дребното същински пострадва. От една страна, само че един път претърпява стрес от конкуренцията, само че от друга - то страда от „ детронацията ” на новороденото. Доскоро любимец на ориста, в случай че не е единственото момче или единственото момиче, то напълно се обезличава – губи статуквото, губи ролята си. Но това му дава късмет да е медиатор и съединителната частица в едно към този момент многочленно семейство. То е мостът сред братята и сестрите, сред тях и родителите си. Малко неблагодарна роля, само че скъпа за фамилното благополучие.
Най- дребното дете е изтърсакът. С раждането на трето дете, родителите като че ли в действителност се отпускат, те се забавляват. Образно казано, силите им да са строги и виновни родители са съвсем изчерпани. Ако приемем, че всеки от тях има желание към някое дете, то изтърсакът е всеобщият любим. И множеството от тях доста добре го осъзнават. Те са отлични манипулатори, тъй като богатствата за разпределeние, вниманието, към този момент са напълно нищожни. Те хем са обгрижени от всички страни, хем се раждат в усилна конкурентна среда. В тях се усеща възприятие на инфантилност, на незрялост, които те добре прикриват с обаянието си. Намалената родителска упоритост обаче не ги прави изключително сполучливи в професионален проект, до момента в който в житейски те се дефинират като по- щастливите от братята и сестрите си.
Какво да вършим? Да обърнем внимание на междинното дете. То има своето място в фамилията и е добре да го знае. Най- дребното обаче не трябва да се разминава постоянно със сериозните диалози. То би трябвало да усеща строгостта на родителите си, които да го тласкат към триумфи в ученето, към потребна дисциплинираност. То би трябвало да разбере, че не постоянно всичко се реализира с една усмивка, а че за значимите неща, би трябвало труд и неизменност.
Правилата в фамилията би трябвало да важат за всички деца в идентична мощ – може би най- сложната задача за нас като родители. Когато ти дават бебето в родилния дом, никой не ти подсигурява, че ще е елементарно. Че ще прочетеш или чуеш някъде нещо и то ще важи за теб, твоето бебе, семейство, в този миг. Учим се в придвижване и бързо, само че от най- положителните учители – нашите деца и личните ни инстинкти.
Всички родители се стараят, притесняват и надяват за едно – „ да обичам децата си еднообразно ”. Уви, тази вяра в никакъв случай не намира реализация. Нито децата, нито ние в разстояние на времето сме идентични. Дори и да даваме поравно любовта и грижата си, още от самото си раждане те поемат избрани функции, съгласно поредността на появяването им в фамилията и от нас зависи само да разбираме и да реагираме съответно, тъй че вниманието, любовта и ресурсите да бъдат в случай че не по равно, то най-малко заслужено разпределени.
Голямото дете е за известно време само дете. Ако то няма три години до появяването на второто, се счита, че още не е получило минимума от вниманието на родителите си, вследствие на това, ревността към братчето или сестричето е постоянно срещано събитие. Но каквато и да е възрастовата разлика, по- огромното дете е по- умерено душевен, то не се състезава от самото си раждане с братчето или сестричето. От този прочувствен комфорт се раждат ред преимущества. По- огромните са по- уравновесени, виновни. Те са уверени в себе си и са научили най- значимия си урок: с цел да те обичат мама и тати, би трябвало да следваш желанията им, те са усвоили механизма, до момента в който дребното дете към момента се учи. По- огромните деца работят крепко, по- амбициозни са, имат преимущество по отношение на обучение и грижи, качественото време, прекарано с тях е повече. Изследвания демонстрират, че те са по- висок коефициент на просветеност. Заради грижите пък към по- дребното дете, с които постоянно ги товарим, те като че ли порастват по- бързо. Очакванията към тях като към „ огромен ” се появяват доста по- рано, в сравнение с към по- дребните. Затова те се разпознават с престижи отвън фамилията доста по- рано, те са доста по- независими и поддържат връзка по- елементарно с възрастни хора. Негативите от това да си по- огромният също обаче не са за занемаряване. Тяхното детство като че ли се редуцира. От тях малко или доста се чака да оказват помощ в развъждането на идващите деца. Отговорностите порастват за сметка на игрите и заниманията. А и не всяко дете претърпява леко „ детронацията ” си при появяването на второто. Колкото е по- дребна разликата, толкоз по- мощна е ревността. Чувствата са бурни и сложни за преодоляване от „ към този момент не ме обичат и си взимат второ, за всеки случай ”, ориентирано към личната им личност, до „ ненавиждам това бебе, поради него не ми обръщат никакво внимание ”, ориентирано към новороденото.
Какво да сторим? Когато планираме второ бебе, би трябвало да се съобразим по какъв начин това рефлектира върху „ престолонаследника ”. Нека не мислим по какъв начин да преразпределим нашите грижи и внимание, а по какъв начин да ги удвоим. Не бива и да товарим повече от това, което детето единствено не желае. С грижите към бебето, с триумфа в учебно заведение, то би трябвало да е несъмнено в нашата обич и без да се потвърждава непрестанно. Трябва да му внушим, че не печели съперник, а другар и съдружник за цялостен живот.
По- дребното дете има напълно друга роля, даже радикално противополoжна на брата и сестрата. От позиция на родителите, те към този момент са надалеч по- спокойни и уверени в ролята си. По- отворени са към новостите в грижите и възпитанието, по тази причина второто дете получава правото да е „ особеното ”, „ бунтарят ”. То е по- креативен насочено, по- обществено и не слага триумфите в кариерата преди всичко. От друга страна обаче, то се ражда в конкурентна среда, постоянно и враждебна, по тази причина неговата задача е да притегли и задържи вниманието по- дълго. Затова в тях е водеща не толкоз упоритостта, колкото спортният дух. Нерядко в определeни връзки те изпреварват по- огромните – в основаването на семейство, на по- необятен другарски кръг. В обществен аспект, те са по- сполучливи. Освен това на по- дребните деца им се разрешава по- фриволно да избират специалност и по- дълго да се лутат в намирането на предопределение. Ако първото дете реши да е публицист, това би разтревожило родители, които влагат в него очаквания по- скоро за юрист или доктор. Но в случай че второто избере творчеството за своя специалност – това към този момент не би основало чак толкоз грижи. По- дребното дете печели близките с сексапил и наличие, то не усеща тежестта на отговорностите в тази степен, която важи за каката или баткото. Малките развиват за сметка на упоритостта и водачеството, еластичност, креативност в опитите си да привлекат вниманието на родителите. Те се отличават с възприятие за комизъм, до момента в който по- огромните са по- съществени.
Какво да вършим? С две деца към този момент налице са определeни функции. В това няма нищо неестествено, само че и не трябва тези функции да стават закон, който не трябва да се престъпва. Голямото дете заслужава занимания, не трябва да злоупотребяваме с това, че то може да се грижи за братчето или сестричето. По- огромното дете не би трябвало да обира всичките ни упоритости и има право да бъде себе си, каквото желае да е. Разбира се, дребното дете би трябвало да поема своите отговорности и да не минават „ сред капките ”, когато нещата станат съществени. Малкото не трябва да се толерира повече, като по- чаровно и по- ексцентрично, не трябва всичко да му е простено. По отношение на родителската ни суровост и внимание, те би трябвало да са равни.
Когато децата са три, функциите още веднъж се трансформират. По- огромното резервира ролята си, само че до неотдавна най- дребното същински пострадва. От една страна, само че един път претърпява стрес от конкуренцията, само че от друга - то страда от „ детронацията ” на новороденото. Доскоро любимец на ориста, в случай че не е единственото момче или единственото момиче, то напълно се обезличава – губи статуквото, губи ролята си. Но това му дава късмет да е медиатор и съединителната частица в едно към този момент многочленно семейство. То е мостът сред братята и сестрите, сред тях и родителите си. Малко неблагодарна роля, само че скъпа за фамилното благополучие.
Най- дребното дете е изтърсакът. С раждането на трето дете, родителите като че ли в действителност се отпускат, те се забавляват. Образно казано, силите им да са строги и виновни родители са съвсем изчерпани. Ако приемем, че всеки от тях има желание към някое дете, то изтърсакът е всеобщият любим. И множеството от тях доста добре го осъзнават. Те са отлични манипулатори, тъй като богатствата за разпределeние, вниманието, към този момент са напълно нищожни. Те хем са обгрижени от всички страни, хем се раждат в усилна конкурентна среда. В тях се усеща възприятие на инфантилност, на незрялост, които те добре прикриват с обаянието си. Намалената родителска упоритост обаче не ги прави изключително сполучливи в професионален проект, до момента в който в житейски те се дефинират като по- щастливите от братята и сестрите си.
Какво да вършим? Да обърнем внимание на междинното дете. То има своето място в фамилията и е добре да го знае. Най- дребното обаче не трябва да се разминава постоянно със сериозните диалози. То би трябвало да усеща строгостта на родителите си, които да го тласкат към триумфи в ученето, към потребна дисциплинираност. То би трябвало да разбере, че не постоянно всичко се реализира с една усмивка, а че за значимите неща, би трябвало труд и неизменност.
Правилата в фамилията би трябвало да важат за всички деца в идентична мощ – може би най- сложната задача за нас като родители. Когато ти дават бебето в родилния дом, никой не ти подсигурява, че ще е елементарно. Че ще прочетеш или чуеш някъде нещо и то ще важи за теб, твоето бебе, семейство, в този миг. Учим се в придвижване и бързо, само че от най- положителните учители – нашите деца и личните ни инстинкти.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ