Д-р Виолета К. РадеваВ стаята е тихо и здрачно. Нищо

Д-р Виолета К. Радева

„ В стаята е безшумно и здрачно. Нищо не дава мотив да се мисли, че последната минута е била страшна, безумна. Той лежи в своя кивот по този начин спокоен, по този начин прекрасен в гибелта, че тягостното възприятие на някакъв безразсъден боязън, което беше стиснало сърцата ни при влизане, незабелязано се разлетява.
Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му като че ли още живее и устните му шушукат тихи думи към някой неизвестен, пристигнал при него в този момент иззад великата межда на живота и гибелта, да го целуне незримо и постави върху лицето му светостта на страдалец. ”
Димчо Дебелянов, „ Прощаване с Яворов ”

Отрова и патрон поставят завършек на физическите и морални премеждия на Пейо Яворов. Този път гибелта не му изневерява. Поетът се самоубива на 16/29 октомври 1914 година, към 5 ч. следобяд. Същия ден Софийският областен съд за повторно изпраща на Софийския апелативен съд следственото дело по изясняване аргументите за гибелта на Лора Каравелова с настояването да сформира обвинителен акт против Яворов и съгласно тогавашната процедура да го съобщи на съд. Отровата и патронът поставят точка на едногодишната мъка, само че не и на яростните разногласия умъртвил ли е Яворов своята красива и известна жена или тя се е самоубила. 
Четейки спомените на Яворовите родственици и околните му другари, човек остава с натрапчивото усещане, че те освен са очаквали да се самоубие, само че като че ли в гибелта са виждали единствения начин 

да бъде разсечен възелът на ориста, 

сложила пред трагично тестване довчерашния обичан, боготворен и почитан стихотворец, драматург и македонски бунтовник с интернационален престиж и забележителна известност. Роднините и огромна част от откривателите на живота и творчеството на Яворов през миналите повече от 100 години упорито убеждават обществото, че той се е самоубил заради мизерията, в която изпада след първия опит да постави завършек на живота си и последващото ослепяване, както и заради клеветата, че е прострелял Лора след плевел скандал вследствие на решението ѝ да го напусне. 

Изпаднал в бедност и оклеветен! 

В едно от предсмъртните си писма той написа: „ Аз взех решение да умра към този момент. Вярвам тоя път гибелта да не ми промени. Аз се веселя на външните аргументи, които ме карат да побързам: неналичието на средства за битие и пристрастния съд, който си разрешава да отиде до имитация на данните ”.
Колкото до клеймото „ палач ”, дано да се доверим на неговите близки другари. Ето по какъв начин оплакват злочестата му орис в издадения от тях некролог: „ Изгубил след една нещастна преживелица зрението си, той ревниво събираше и последните искрици живот, с цел да изпее своята последна ария, с цел да увенчае с ореола своето велико страдалчество и своята велика обич. И може би щеше да каже още доста нови, въодушевени слова, и може би щеше да даде на българската лирика още доста нови, красиви изваяния на своята фантазия. Но изоставен от всички, останал без средства, терзан от една социална нападка, която надълбоко го огорчаваше, той падна под гнета на страшното жестокосърдечие на своето време. Замина той от нас без неговата татковина, която толкова обичаше, да му изпрати най-малко в предсмъртния час един щастлив, топъл безоблачен зрак ”.

Този некролог е по-скоро обвиняване към „ обществото ”, към „ времето ”, към България, а не израз на тъга. В него към този момент са заложени параметрите на структурата, в която отсега нататък ще бъде поместван разказът за трагичната орис на героя: мизерията, изоставеността и най-важното – непрекратеното следствено дело. За „ мизерията ” към този момент стана дума. Обсъждани са даже разновидности да стартира издаването на ново списание под негова редакция. Що се отнася до „ изоставеността ”, тематиката звучи на първо място в спомените на неговите родственици, въпреки самите те да не демонстрират кой знае каква ангажираност. Най-малкият от синовете на Тотю Крачолов, Атанас, се грижи за ослепелия стихотворец едвам в последните четири месеца от неговия живот – от края на юни 1914 година до самоубийството му, когато се записва студент в Софийския държавен университет. За малко време след първия опит да се простреля в София идва Никола Найденов, брачен партньор на сестра му Екатерина. Двете сестри обаче по този начин и не намират време или сили да посетят своя измъчен брат. В реалност, защото десетилетия околните на поета непрестанно пишат свои мемоари или дават изявленията, можем да попаднем и на по-достоверни разкази. Така Христо Недялков през 1978 година разгласява в седмичника „ Поглед ” публикацията „ Надежда за изгрев ” с подзаглавие „ Из спомените на Атанас Крачолов ”. Там четем: „ Понякога вечер ни идваха на посетители актьори от театъра – Адриана Будевска, Вера Игнатиева, Кръстю Сарафов. Яворов ги посрещаше очевидно разчувствуван, разпитваше ги за новите постановки, за функциите им... Когато му споделяха, че всички в театъра – актьори и спомагателен личен състав, съжаляват за него и че подобен драматург няма да намерят, по лицето му се появяваше лека усмивка. „ С душа и сърце работих в театъра... ” Посещаваха ни и писатели, най-често идваха доктор К. Кръстев, М. Кремен, М. Арнаудов, Ал. Паскалев, който още говореше за новото литературно списание с основен редактор Яворов, което щял да издава. Тодор Влайков и П. Тодоров също ни навестяваха и всеки от тях внасяше нещо свое в тематиката на диалога, носеше вести от културния живот. Както виждаш, бате не бе изолиран от външния свят ”. 
А „ топлият безоблачен зрак ”, който родината му е отказала, е отводът на Темида да прекрати делото за гибелта на Лора Каравелова. Така персоналната драма на поета интелектуалците от неговия другарски кръг извеждат до 

общобългарска покруса

 Действително в един трансцендентен смисъл това е общобългарска покруса.
Племенницата на Яворов Ганка Найденова, както и доста откриватели след нея настояват, че поетът въобще, освен в последните месеци от живота си, едвам е съществувал със „ скромната си чиновническа заплата ”. Това е едно от многото лъжливи изказвания във внушителната литература за поета. По времето, когато ослепява, Яворов е артистичен секретар на Народния спектакъл и заплатата му никога не е „ скромна чиновническа ”. Да не приказваме, че се играят и две негови пиеси, които му носят доста добър приход, както и това, че те са отпечатани и се радват на огромен интерес измежду читателите. Без подозрение, откакто е освободен от Народния спектакъл заради невъзможността да извършва повече служебните си отговорности, той по всяка възможност изпитва известни финансови усложнения.

Ганка Найденова написа: „ Изхвърлен от службата си в театъра, съвсем кьорав, без никакви средства за битие, притеснен от непрекъсната опасност, че ще бъде задържан и измамен под отговорност за ликвидиране на жена си от пристрастния съд, Яворов забива патрона в главата си, „ с цел да резервира своето достолепие на човек и стихотворец ” съгласно личната му изповед в едно от предсмъртните си писма. Високо нравствена персона, той намира единствения метод на митинг посредством патрона, насочен сякаш против самия този безчовечен свят ”. (Г. Найденова-Стоилова. П. К. Яворов. Историко-литературно проучване. „ Наука и изкуство ”, С., 1957, с. 14.)
В показанията си пред следователя Яворов споделя, че откритите в чекмеджето на Лора хиляда лв., които тя е изтеглила от банката няколко дни преди застрелването си, не били предопределени за нейното пътешестване до Париж, а за капариране на къща, която щели да купуват. Другаде за същите пари твърди, че Лора ги изтеглила, с цел да си купува всякакви женски работи. Ако историята за къщата е истина, то значи, че поетът е имал нужните средства, с цел да се снабди със лична къща.
Съществуването на Яворов, въпреки и по-скромно, в сравнение с в годините до съдбовния 30 ноември 1913 година, е обезпечено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, чийто бележит дълготраен деятел е. Той де факто е един от нейните ръководители, комуто са поверени средства на организацията, оръжия и обилни пълномощия. Близкото персонално другарство с Тодор Александров, чиято глава „ стърчеше като знаме и като фар на македонската освободителна битка ” (цитатът е от брошурата „ Заговорът срещу Тодор Александров ”, 1924 г.) е сигурна гаранция, че и отсега нататък отдалият 10 години от живота си на македонското освободително придвижване стихотворец няма да бъде оставен на произвола на ориста. Организацията има честен дълг към него. От 1 януари 1902 година, когато в София се появява новият ежедневник „ Дело ”, орган на ВМОРО с основен редактор напусналия службата си като шеф на телеграфо-пощенска станция София IV Пейо Крачолов, до 1912 година поетът Яворов е редактор или основен редактор на изданията на организацията. След в. „ Дело ” се редят „ Свобода или гибел ”, „ Автономия ”, „ Илинден ”, „ Революционен лист ”, „ Отечество ”, както и други свързани с Македония и македонските битки издания. За подсигуряване живота на ослепелия стихотворец, луковитският народен представител Христо Бояджиев, брат на писателя Трифон Кунев (по това време шеф на в. „ Воля ”), приготвя предложение до Народното събрание да му бъде отпусната национална пенсия.

Атанас Крачолов оповестява на проф. Михаил Арнаудов: „... през всичкото време македонците, в лицето на Александрова, предлагаха пари. Той не вземаше. Ако желаеше той да използува разположението им, би живял с огромно доволство. Александров му говореше, че посредством своето перо може да бъде потребен на делото, дори посредством своя живот единствено ”. (Арнаудов, Михаил. Из живота на П. К. Яворов. С., 1934, с. 40.) Какви претекстове могат да диктуват такова държание? Гордост? Едва ли. Изключително близкото другарство сред Яворов и Александров и като видни дейци на македонското революционно придвижване, и в чисто човешки проект, за което свидетелстват техните писма, прави малко евентуално такова съмнение. Желание да се самонакаже? Потребност да се почувства потиснат и отлъчен? 

Нужда от възмездие?

 Днес към този момент надали някой би могъл да даде достоверен отговор. А тогава, в годината на неговото страдалчество и осмисляне на късия му, само че толкоз динамичен и кондензиран със пристрастености, възходи и падения живот, може би никой не е и поискал да разбере сходен избор. А в случай че е схванал, евентуално е запазил отговора за себе си.
Колкото до клеветата, че е умъртвил жена си – в случай че беше имал търпението и силата да дочака насрочването на правосъдното дело, то, бидейки почтен, както се заклева в своето Завещание, писано на 18 март 1914 година и допълнено на 8 септември, зъбът на тази клюка щеше да бъде счупен и името му изчистено от всяко съмнение и обвиняване. Уви! Вместо това, той изпива чашата с отрова и със сигурната ръка на умел, професионален бунтовник, ходил месеци с македонски чети в Турско и взел участие в сражения, изстрелва този път безгрешен патрон. Яворов се е подготвил усърдно за последното деяние от своя живот. 
В Дневника си Боян Пенев, останал правилен на поета и след съдбовния 30 ноември 1913 година, разказва своите усещания от срещи с него през септември 1914 година. В запис без точна дата отбелязва: „ За Лора не може да приказва умерено. Очите му се насълзяват и гласът му се разтреперва. Още по-неспокойно приказва за следствието. Следствието още не е привършило. Това прекалено много го нервира. Той подозира, че тук има някакъв комплот срещу него лично; съдиите преднамерено правят това, подбудени от неговите врагове, с цел да го измъчат и да го пречупят изцяло. Така мисли Яворов. Владимир Василев ми изяснява след това, че работата не е така; съдиите просто от доста старание желаят да се покажат доста добросъвестни, тъй като обществото е мощно заинтригувано, и все не могат да дойдат до единно решение; следствието се изпраща от едно място на друго и времето минава. Яворов се бои, че могат да го арестуват, с тази мисъл той по никакъв метод не може да се помири. Владимир Василев изяснява, че в случай че го привлекат като обвинен, може да го арестуват за няколко дни единствено. Но тъй като Яворов е болен, може да прекара ареста в някоя болница. Какво от това! Владимир Василев е уверен изцяло, че в края на краищата Яворов ще бъде напълно оневинен. Няма никакви данни, с цел да бъде упрекнат и наказан. От всичко се вижда, че той е почтен ”. (Пенев, Боян. Дневник. Спомени. Български публицист, С., 1973, с. 206)

С наближаването на края на септември, очаквайки разпореждане на Софийския апелативен съд за преустановяване на следствието, душевното положение на Яворов става все по-мрачно и несигурно. Обзели са го разнообразни страхове – от възможен арест и от безпаричие. Пак Б. Пенев написа: „ Получавам една бележка от Владимир Василев: Яворов е доста зле, мисли да се самоубие, да ида при него; Владимир не може да изтърпи повече, напълно е раздразнен. Отивам у Яворов. Намирам го самичък... Казва ми, че след няколко дни ще остане напълно без средства. Убеждавам го, че ние, неговите другари, няма да го оставим без средства. При това, като се свърши следствието, евентуално е Народното събрание да му отпусне пенсия. Списанието също ще му обезпечи един приход. Стана дума за арест. /Не има вяра, че не могат да го арестуват./ Ще прекара ареста в някоя болница. Нищо от това. И по-късно ще бъде изцяло оневинен ”. 

Защо се опасява от възможен арест и следващ развой Пейо Яворов? Както е твърдял уверено пред него приятелят му Владимир Василев, който е правист и познава добре освен законите, само че и юридическите процедури, няма по какъв начин да бъде наказан, тъй като няма доказателства за виновността му, а без доказателства, въз основата единствено на догатки и съмнения, никой съдийски състав не би отсъдил друго, с изключение на „ почтен ”. Но Яворов сякаш не може да понесе точно развой. Така тогавашният бунтовник, поетът Яворов, се самоубива. Той не умира, когато броди с чета из планинските усои на останалите под робство български земи. Но гибелта му в последна сметка е 

за Македония и поради престижа на македонското освободително придвижване

 Когато излиза наяве, че макар напъните на цялата организация и персонално на Тодор Александров делото не е прекъснато и има заплаха Яворов да бъде съден, неговата орис е решена.

„... В четвъртък вечерта (16 октомври), таман пишех лекция за Пушкина, идва вкъщи брат му, малко обезпокоен, и пита вкъщи ли е Яворов. Казвам му, че не е идвал – записва на 19 октомври 1914 година Боян Пенев. – Той го дирил на доста места, само че не го намерил; стаята му заключена; чукал, никой не се обадил; били дружно до 41/2 часа след обяд, пили дружно кафе; Яворов настоятелно пращал брат си в университета на лекции; споделил му да купи хартия за писма, с цел да написа на сестрите си. Казал му още в 6 часа да иде в гостилницата – там ще се срещнат на вечеря... Беше лунна нощ – продължава Б. Пенев, – лицето извърнато против прозореца и осветено от лунната светлина. Зад мене бяха Атанас, Владимир и един от квартирантите. „ Тук е... ” – извиквам и усещам по какъв начин гласът ми трепери. Отивам при Пея, блъскам го: „ Пейо, Пейо... ”, и чувствам, че тялото му е студено. Запалваме електрическата лампа и виждаме Пея в такова състояние: лежащ на кушетката, главата му наклонена наляво, очите затворени, дясното ухо цялостно със съсирена кръв. Дясната ръка поставена върху корема, а до нея комплициран върху корема един огромен револвер. Лицето не показва някаква особена, мощна тъга. Познава се, че е починал мигновено: никакви спазми не личат, краката по никакъв начин не са изкривени. Лявата ръка малко отпусната надолу. До нея стол, а на стола поставена чаша. На дъното е утаен някакъв бял прахуляк. На масата едно писмо (затворено) за Атанас и две мемоари: да се измие чашата, тъй като е пил отрова от нея, и молба до следователя да не му се прави аутопсия. Иска амнистия от хазайката и съквартирантите, задето им предизвиква тягост. Окачил е на един стол палтото и жилетката си, останал е по горна риза, яка, вратовръзка. Върху масата са поставени черни очила, една кутия отворена с папироси и бели листи... Нищо по-ужасно не съм виждал през живота си. ” (ЦДА, ф. 10, оп. 3, а.е. 112, л. 3, 4 и 5) Свидетелството на Б. Пенев е от изключителна значимост, защото фиксира случилото се и видяното единствено три дни след самоубийството.
Ето и сбития късен роман на Владимир Василев: „ Не ща и няма да приказвам нищо за оная вечер на 16 октомври, когато дружно с брат му Атанас отидохме и го намерихме в стаята му... Веднага отидохме у Тодор Александров, македонския негов сподвижник, и му съобщихме. Той посрещна известието ни без забележима изненада, умерено – знак, че е знаел, той му е дал средствата... ” В дневник за срещите си с писатели, поетът Димитър Липен е записвал своите диалози с Владимир Василев, когато през юни 1953 година по негова покана критикът е гостувал в Ловеч. Отровата и револверът били дадени от Тодор Александров. Редакторът на сп. „ Златорогъ ” споделил също, че когато отворили вратата на стаята, револверът бил паднал на земята. (Виж: в. „ Литературен конгрес ”, бр. 8, 27. II. – 5. III. 2001, с. 10)

В края на загатна за своя приятел Яворов и съредактор на в. „ Илинден ”, Данаил Крапчев отбелязва: „ Кой му даде револвер – не знам. Може би Тодор Александров ” (в. „ Зора ”, бр. 4606, 4 ноември 1934 г.). Същото допускат и други съвременници. Защо върху видния македонски бунтовник, който взема живо присъединяване в ориста на поета и, както ще забележим, поставя огромни старания да бъде прекъснато следственото дело по гибелта на Лора Каравелова, падат съмненията за решителна интервенция в самоубийството на Яворов? На този въпрос през днешния ден мъчно можем да отговорим.

Михаил Тихов, в чийто дом гостува преди застрелването на Лора семейство Яворови, за същия този ден твърди, че до 31/2 ч. следобяд бил с поета в клиниката на доктор Сарафов и били разговаряли за осиромашалата българска литература след гибелта на Пенчо Славейков.
Според Боян Пенев минавало среднощ, когато напущат стаята на Яворов, а там останал единствено един жандарм. И добавя: „ Излизаме на улицата да намерим Александров. Няма го... връщаме се. Стражарът стои на улицата, пред къщата, сподели ни, че заключил стаята. Към 2 часа след среднощ си отидохме. Атанас отиде у Влади. Цяла нощ призрачен сън. Все това лице пред мен... ” (ЦДА, ф. 10, оп. 3, а.е. 112)

А Владимир Василев твърди, че отишли у Тодор Александров, видели се с него и му споделили за самоубийството на Яворов, само че той приел вестта без изненада, умерено. 
Не по-различно е ситуацията, опитаме ли се непротиворечиво да възстановим по какъв начин са изтекли последните часове от земното съществуване на облъхнатия към този момент от гибелта и насочен към отвъдното Яворов. Какво е правил, по кое време и с кого е разменил предсмъртни реплики? 
Според брат му Атанас били дружно до 4 1/2 ч. следобяд, когато той отишъл на лекции. 

За част от времето до 3 1/2 ч. следобяд претендира, както разбираме, и Михаил Тихов, който го намерил в клиниката на доктор Сарафов. 
Радка Кръстева, брачна половинка на доктор Кр. Кръстев, способства за все по-мътната, неразбираема картина на този 16 октомври: „ Последното му идване у нас беше някой час преди да посегне на живота си и, в случай че бяхме по-внимателни, щяхме да подозрем желанието му да тури завършек на живота си, тъй като всеки път ми споделяше „ Довиждане, госпожо ”. Последния ден от живота си беше пристигнал доста рано вкъщи, преди да станем и като станахме, намерихме го седнал под историческия дрян, под който са стояли и Пенчо, и Петко и другите другари – и мъртви, и живи. Когато си потегли, не ми сподели „ Довиждане, госпожо ”, както до в този момент, а „ Сбогом, довиждане, госпожо ”. Чак когато дотърча брат му да ни се обади, че се е самоубил, се досетихме, що е значало това „ Сбогом, довиждане, госпожо ”. 

За това посещаване приказва и доктор Кръстев в текста, поместен в литературния алманах „ Мисъл ” през 1917 година, отдаден на годишнина от гибелта на поета: „.. единствено волята за живот /подч. от доктор Кр. Кръстев/, единствено тя потвърждава правотата на живота над гибелта. Угасне ли тя в нашите гърди  – всички причини на живота се стопяват като нежна снежинка в ръцете ни. А тя бе угаснала у Яворова още в оня ужасяващ момент на неговия живот, пред прага на гибелта, когато Лора, към този момент пронизана от патрона, към този момент със гибел в душата, припаднала на гърдите му... И една вечер, единствено пет дни преди своята гибел, иде той с братчето си – да го видя „ надвит ” от моите красноречиви „ причини на живота ”. И жив, нервозен, възбуден – с афектацията /!/ на здравия Пейо, – заприказва той за своята стихийна воля за живот, за своето властно предпочитание да надвие клеветата. Ала какво му е коствало това, можех да видя – в случай че не бях аз слепият от двама ни – още на другата утрин, когато ме откри, отново вкъщи, доста рано, отново с братчето си, само че тоя път напълно грохнал и погубен духом и тялом. Той бе не запомнил маската си – или пренебрежително бе я захвърлил, преди да пристъпи прага на моята къща ”. (Цит по: Кръстев, доктор Кръстю. Етюди, рецензии, рецензии. Изд. „ Български публицист ”, С., 1978, с. 337.)

Десетилетия за мястото на Тодор Александров – Богдан в най-близкия кръг на Яворов и за ролята му в неговия живот се мълчеше. Или се загатваше пътем, като нещо инцидентно или незаслужаващо изключително внимание. В излезлите през 1960 година Събрани съчинения на Яворов в 5 тома да вземем за пример е оповестено, от немай-къде, предсмъртното писмо на поета до водача на Вътрешна македонска революционна организация в раздела „ До разнообразни лица (единични) ”. А по какъв начин се обръща към него Яворов? С „ Брате Тодоре ”! И продължава: „ Прости ме ти, дано ме простят и всички други, че променям на Македония. Аз загивам тук. Ще легна при моята блага Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и елементарни. Целувам те надълбоко разчувстван от грижите, които постави за мене през дни на огромни тествания. ” 

През годините на тяхното

общо служене на една свята идея

поетът и революционерът стават  близки другари, които споделят интимни секрети. За това свидетелства тяхната преписка, както оповестена, по този начин и премълчаните от етични съображения няколко карти. Това, а освен ползите на Вътрешна македонска революционна организация изяснява енергичната интервенция на Тодор Александров в проточилото се една година разследване след гибелта на Лора. Румена Паскалева, внучка на Васил Беленски, притежател на къщата, където наематели са Лора и Яворов, ме осведоми, че нейният дядо, откакто изпраща племенника си доктор Николиев да даде първа помощ на ранения в главата Яворов, незабавно отива да заяви за нещастието на Тодор Александров, живеещ напълно близо. Така преди идването на стражаря лидерът на Вътрешна македонска революционна организация има опция да отнесе част от намиращите се в квартирата оръжия и документи на организацията. В ЦДА се пази писмо на Тодор Александров до прокурора на Апелативния съд Милош Станишев1. от септември 1914 година. Тъй като то е съвсем незнайно, ще го изтъквам напълно. Ето неговото наличие:
„ Уважаеми година Станишев,
В желанието си да услужа, не на другаря Пею, а на революционера и поета – Яворов, отнесох се до Вас, тъй като имах наивната религия, че Вие, като Македонец и като горделив, безстрашен и самостоятелен човек – за подобен беше Ви предложил и година Хр. Матов, ще бъдете изцяло обективен и ще сторите сичко допустимо от Ваша страна, с цел да се прегледа независимо и по-скоро – единствено това се искаше от Вас – препратеното в Апелативния съд дело на Яворова.
Обясних Ви какъв брой зле въздейства на неговите изхабени нерви това дълго разтакаване делото; разправих Ви мизерията, която претърпява той и Ви прибавих, че депутати, негови приятели, са обещавали да наредат да му се отпусне една пенсия от Народното събрание, с цел да не почине от гладна гибел и от обезсърчение тоя заслужил на Македонската идея и на България човек. Обаче основната пречка по разпределяне пенсия бе делото. Поради това се принудих да апелирам Вас да сторите потребното от Ваша страна, с цел да се прегледа делото по-скоро, додето заседава камарата и при разглеждането му, персонално Вие да присъствувате – гаранция, че ще се прегледа независимо.
Молех съда по-скоро и независимо да си каже думата по това дело, та, в случай че е почтен Яворов, да се успокоеше по-скоро той и да се наредеше въпроса с неговата прехрана, с цел да отпочне нова креативна работа в литературното поле като използува останалите си сили и качества, а, в случай че е отговорен, да бъде по-малко за наказание и по-малко възмутително това повърхностно, безмилостно, незаконно зафърляне тоя заслужил българин в бедност и обезсърчение от българското общество и от българската страна.
Вие ми обещахте тогава, че неотдавна ще се преглежда делото и че безусловно Вие ще вземете присъединяване при разглеждането му, като добавихте: „ асла няма кой различен – сички са в отпуска ”.
Какво бе моето очудване, като дознах, че в дните, когато се гледало делото, Вие сте се „ поболели ” от простуда, а през същите вечери стоехте по цели часове во влажната градина на „ Градското казино ”! А какво бе моето отвращение, когато научих, че Вие сте се опитвали да влияете на следствието во щета на Яворова още в Окръжния съд, като по телефона сте обръщали внимание на година прокурора там да разпореди да се ревизират известни булевардни клюки, които мощно уличавали Яворова, като палач!
Компетентни лица намират това Ваше държане за незаконно, определението на Окръжния съд по това дело – чудовищно, а определението на Апелативния съд, евентуално стъкмено от Вас за фанфаронско: хем намирате за погрешно изпращането на делото при Вас, хем, като го връщате, влияете майсторски върху съдиите от окръж. съд.
Не знаех нищо за порядките в правосъдното ведомство на Царството. Пред тип на събитието, че закона за несменяемостта на съдиите им подсигурява ситуацията, допусках, че в съдилищата най-малко има по-голяма правдивост и истина и че измежду съдийския личен състав има по-голям морал; че съдиите са безпристрастни, добросъвестни и с цялостно схващане за дълг и отговорност. Обаче от това малко, което научих в последно време, се доста разочаровах.
Нещастна страна!
Злочест народ!
Счетох за собствен дълг да изкажа Вам възмущението си, въпреки в това да доставя Вам, може би, отегчение.
Извинете, апелирам, за безпокойството, което Ви предизвиквам с писмото си.
С респект: /Т. Александров/
София,
Септември 1914 година ”
Едва след 1989 година се появиха проучвания за забележителния бунтовник, видяха бял свят архивни материали, излязоха мемоари за него. 

С какво Тодор Александров беше „ заслужил ” комунистическата анатема?

Защо и той, героят от Балканските войни, беше мразен и очернян като хиляди други предани на България и нейната национална идея мъченици? Отговорите би трябвало да търсим в мястото, което заема в македонското революционно придвижване и в отношението му към коминтерновската политика на Балканите. 
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 година в Щип, където татко му е преподавател. Завършва българското педагогическо учебно заведение в Скопие през 1898 година с отличен триумф. Още тук, едвам 16-годишен, той се включва във ВМОРО, притеглен от шефа на учебното заведение Христо Матов. След 1906 година Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Всецяло предан на битката, той се употребява с огромен престиж като кадърен уредник и удобен човек. Не се впуска в непотребни теоретични разногласия, не утвърждава терористичните актове, а работи за основаването на революционна мрежа по сходство на мрежата от комитети, построена от Левски. Противопоставя се на вътрешните разногласия, раздиращи по това време ВМОРО и водещи до братоубийствени битки. По отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските управляващи и опитите на Сърбия да приготви почвата за завземане на Македония, Тодор Александров е праволинеен. За него в брошурата „ Заговорът... ” се споделя: „... борческият път на Александрова не сподели нито един завой на съмнение или измяна. Любовта към родната земя и битката за нейното избавление от непознато подтисничество за него беше един светоглед и една вяра, на която той служеше с фанатизма, упоритостта и себеотрицанието на християнските пустинници ”.

Три съществителни, описващи смисъла на живота и характера на Т. Александров, вършат усещане: фанатизъм, непримиримост, мъжество. Тези свои качества той е подчинил напълно, без излишък на македонската идея. За тази идея е подготвен да жертва и жертва всичко: време, сили, средства, хора, себе си. Приятелства? Те съществуват, само че доколкото са в унисон с главната цел и доколкото не вредят на делото. В битката за реализиране заветната цел – свободата на Македония, Александров е подготвен даже на договорка с Дявола. А когато я прави, го застига възмездието.
През 1907 година Т. Александров учителства в Бургас, само че в края на годината Христо Матов го вика да поеме, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, касата на Задграничното посланичество на ВМОРО. През ноември 1907 година е определен за областен челник от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Участва в подготовката на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 година. По време на Хуриета става основен инспектор на българските учебни заведения в Македония. След несполучлив опит да бъде задържан през 1909 година, той се укрива в България. И нито за момент не стопира да работи за идеята на освобождението.

ВМОРО е възобновена през 1910 година и Александров обикаля с чета Скопския революционен окръг. По време на обезоръжителната акция в 1910 година неговата чета се усилва доста. Заради пуснатите измежду популацията възвания със закани за гибел при предаване на оръжието, къщата на Александров в Щип и на чичо му Доне са изгорени от управляващите. Харизматична персона, той оказва мощно влияние върху съзнанието на съвременниците си. За почитта, с която се употребява приказва даже прякорът „ Старио ”, с който го посочват грубите, само че почтени мъже от села и паланки. За да го интервюират, репортери на най-авторитетни европейски издания поемат риска да се движат по незаконни пътеки с заплаха за личния им живот. От началото на 1911 година, според правилника на Вътрешна македонска революционна организация, с документално съгласие сред деятелите той е определен, дружно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев, за член на Централен комитет на ВМОРО. Като спомагателен член е посочен ген. Александър Протогеров и по този метод най-малко официално се изглаждат тогавашните разпри с така наречения върховизъм.

По време на Балканската война ВМОРО работи дружно с българската войска. Александров е отпред на чета № 52 на Македоно-одринското опълчение, която доближава до 117 души. С нея навлиза в град Кукуш и го предава на настъпващите български военни елементи. Преди това четата провежда базата си сред Карадаг и Арджанското езеро, провежда селската милиция в региона и прави два атентата в Солун, три-четири опита за взривяване на ж.п. линията Солун-Скопие и Солун-Цариград – при Саръ-Гьол, в Дойран и на моста сред Дойран и Килиндир. Под командването на Тодор Александров работят четите на Гоце Междуречки и Георги Мончев. По-късно той е включен в щаба на Девета велешка тайфа. За смелата си, самоотвержена активност и поради презрението си към заплахите и гибелта е награден с медал „ За военни заслуги ”. 
При такава биография, в случай, че е бил в първите редици на бойните дейности по време на войната, няма подозрение, че Тодор Александров е освен именита персона и всецяло предан на делото бунтовник, само че и доста авторитетна фигура измежду ръководещите кръгове в България. Още повече, че на високи постове във войската, в политиката, в правосъдната власт, в държавното управление, в средите на интелигенцията са македонци, ангажирани по един или по различен метод с идеята на Македония и с Вътрешна македонска революционна организация. Тази си позиция той губи едвам с идването на власт на Александър Стамболийски, който, поради мечтаното от него и от партията му Български земеделски народен съюз доближаване със Сърбия, твърдо е решен да унищожи организацията и нейните водачи. Едва тогава Тодор Александров минава в конспиративност и стартира първият нечовечен и кървясъл епизод от целенасоченото очистване на Вътрешна македонска революционна организация. Вторият е след преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев на 19 май 1934 година, сбъднат с концепцията да бъде свален цар Борис, а България да стане част от Югославия. Третият, още по-жесток, върхов епизод, е след военния прелом на 9 септември 1944 година, последвал окупацията на България от руската войска, когато комунисти, земеделци, социалдемократи и звенари вземат властта под компанията Отечествен фронт и необмислено избиват, пращат в затвори и лагери или предават на сръбската УДБ-а всички по-изявени емигранти от изгубената вечно Македония.
В Централния държавен списък, фонд 10, има непокътнат ръкопис от 51 страници. Заглавието му е 

„ Когато навлизащите генерации призоват на съд убийците на Яворова ”

 и има като мото мисъл на Гьоте: „ Истините не се изгубват за потомството ”. Претенцията на създателя е да помогне „ на безпристрастието и на справедливостта ”, тъй като се приближавало времето за „ съденето на виновниците за тежката орис и за гибелта на Яворова ”. Приятелите на Яворов и публицистите били „ сбирщина ” и не било тяхна работа „ прогласяването и тронирането на поетите ”. През неговите стихове, продължава създателят Г. Т., „ минаха фибрите на дяволското сърце и на вдъхновението на гения. Гениалност тресе земята ни ”, само че: „ След гибелта на мургавия демон, сякаш нож пресече приемствеността. Прокоба, както би споделил самия той ”. Страница след страница ни заливат страсти като яд и ненавист. Напразно чакаме съответни обстоятелства, с които да бъдат разобличени и наказани виновниците. Вместо това четем: „ Останалото се знае. София, загадъчната, светската и лъжлива София умъртви артиста ”. Филипиката на създателя е прицелена в избран зложелател: „ Родствениците на Лора, тяхната династия подтикнаха и покровителстваха клеветниците и техния марш... Невъздържаността и заинтересоваността на династията вземат участие в убийството на Яворов... дребосъчета и отсявки, пигмеи и диваци, клеветници и завистници... салиерското и загадъчното в брака на поета, подкрепено от дебелокожото възприятие на едно мнение, завършено в салоните на династията, изкопаха гроба на поета ”.
„ Династията ” – това за създателя е „ династията на баба Каравелова… Против Яворова тази династия изнесе жупела и огъня. Тя сплоти и активизира тъмните сили на злото срещу поета... Пишущият имаше опция, по това време, да слуша и следи в редовете на тази среда; той можеше да узнава заради заеманото положение; можеше да следи и да следи какво ставаше по време нещастието на Лора и Яворов. Денонощно къщата на династията гъмжеше от пасмина и поклонници. Тук се съставяше нападателния проект, за залавянето на звера-мавър! ”

„ Фамозната Каравелова ” и 20 години след гибелта на поета не била намерила усмиряване на пристрастеността си и не била надделяла омразата си. Тя била вдъхновителката на антуража, който „ бързаше, буйстваше, немирстваше, темпераментничеше и това обединено в непрекъснатата оповестена война на провинциалния звяр, повдига цената на акциите на идеята на мадамата и порази стените на истината, като я показа изкълчена, изумена и преиначена, според скъпите инструкции на юрисконсулите на династията ”. По-нататък минава в „ конкретности ”, като отделя внимание в обособени точки на: Софийския областен съд; Метода; Следовател; Прокурор (Александър Огнянов, наименуван „ влъхвата ”, „ остарял виновник ”, „ сервилен благородник от новото време ” – бел. моя); Съдии (упрекнати, тъй като „ съдът знае едно: трупът е бил събличан отпреди и това прави събитието за рухване на патрона из долните облекла без значително значение ”. Трябва да се разясни, че трупът на Лора е бил събличан в деня на гибелта ѝ, когато е откаран в моргата за аутопсия. Тя стартира, само че следователят Божилов подрежда да бъде прекъсната с аргумента, че към този момент е притъмняло.  Отложена е за идващия ден, когато патронът изпаднал бил от роклята на Лора – бел. моя). За страдание вместо предстоящите „ конкретности ”, създателят философства за Темида, цитира мъдрости, изказани през древността, базира се на литературни епизоди и прави върху тази основа генерални систематизирания. 

Спирам се на този опус с искания за изчерпателен юридически разбор на делото, тъй като има индиректно отношение към личността на Тодор Александров и неговото място в политическия и публичен живот на България. Роднините и околните на поета упрекват Екатерина Каравелова като виновница за неговата гибел. В годините след 9 септември 1944-та някои откриватели отидоха още по-далече и стовариха виновността върху цар Фердинанд като директен гарант на „ хайката ” против ослепелия стихотворец. През 1934 година обачеКаравелова, провокирана от Димо Сяров, откакто двайсет години е пазила безмълвие, дава изявление, в което декларира, че доказателствата по разигралата се покруса под покрива на Яворови са манипулирани по внушението на всесилния в това време Тодор Александров. Но защото за него след установяването на комунистическия режим не се приказва, обвинителните гласове против „ фамозната Каравелова ”, която била на власт и въртяла политиците и Двореца на дребния си пръст, не млъкват. И не се замислят по какъв начин това се съчетава със специфичното отношение на Георги Димитров към нея, по чието разпореждане тя е положена в гроба на Петко Каравелов до църквата „ Свети Седмочис