Опера на върховете дава нов живот на познатото
Д-р Магдалена МАНОЛОВА
В прегръдката на едно от чудесата на света - Белоградчишките скали, за трета година се "отвори завесата " за неповторимия летен фестивал "Опера на върховете ". Въображение, визионерство, креативна смелост раждат тази магична сцена, на която оживяват оперни, балетни, концертни спектакли. Сцена, която един от извънредно новаторските български режисьори акад. Пламен Карталов сътворява след огромните си опуси "Опера на площада ", пред храм-паметника "Александър Невски ", на исторически подиуми и други места. Тази невероятна негова пристрастеност да открива нови и нови пространства под небето този път дръзвам да настоявам, че е най-провокативната, най-смелата. Да разгърнеш театрално пространство, което органично да включва в тази ситуация каменната снага на Белоградчишките скали като част от сценографията и действието в един извънредно сложен терен се изисква въображение и огромна храброст. Изисква се воля да направиш съпричастни своите съучастници - целия отбор. Да убедиш артистите, че в този многопланов театрален пейзаж би трябвало да съумееш да изкачиш върха и да слезеш тъкмо сега, когато към този момент би трябвало да пееш на сцената в подножието. Или просто казано - да имаш чувството за обединение на естествената даденост със театралното пространство, да влезеш в кожата на героя си по този начин, че да не изпитваш никакво вокално усложнение, когато би трябвало да запееш към този момент там, долу на сцената. Нещо, което в тази ситуация трябваше да направи дон Хосе в сюжета на "Кармен " от Бизе, както и други сходни епизоди, които се разиграват в други опери.
Това схващане на Пламен Карталов за правене на спектакъл в разнообразни естествени среди е едно от нещата, основало и неговите актьори артисти. За тях няма нищо невероятно, просто тъй като са усетили усета на тази игра, на това правене на спектакли и на най-трудните терени под намерено небе. Необичайните театрални решения в авторския план на Пламен Карталов основават спектакли запазена марка, бих споделила. Духът на мястото предизвика очевидно въображението, ражда се нещо друго, новаторско. Нещо, което дава нов живот за познатото и на публиката.
Третото издание на фестивала "Опера на върховете " се откри с балета "Корсар " след триумфалния триумф в Болшой спектакъл в Москва. Оперната стратегия стартира с "Реквием " от Джузепе Верди, след което последва "Кармен " от Бизе, само че за жалост "Тоска " от Пучини не се състоя заради неприятното време.
В богатата стратегия от оперни и балетни спектакли изключително преживяване бе Реквиемът на Джузепе Верди. В подножието на Белоградчишките скали, в пространството на магичната каменна катедрала една история от не по този начин далечни времена, история за разтърсващи събития със своята свирепост, за храброст и всеотдайност, за мъжество в името на свободата оживяха с музиката на маестро Верди. Реквиемът бе отдаден на три исторически годишнини - 370 години от основаването на Никополската епархия (1648), 330 години от Чипровското въстание (1688) и в памет на жертвите от въстанието в Северозападна България (1850). Заупокойната меса на маестро Верди разсъни загатна за тези събития.
В прегръдката на невероятния каменен олтар - Белоградчишките скали, се въздигна молитва към небесата, молитва за утешение на душите на починалите, молитва, която влезе в сърцата ни, изправи на крайници публиката, потънала първоначално в безмълвие, последвано от нестихващи бурни овации. Сякаш духът на това място, очевидец на свирепост, бе рафиниран, като че ли душите на починалите се успокоиха. И самата природа бе стихнала, безмълвна в настъпващата вечерна тишина и успокоение, а небето, осеяно от звезди, участваше в това съпреживяване.
Тук, в естествения фон на естествения храм на Белоградчишките скали, посланието на заупокойната меса на маестро Верди закупи нови измерения в неповторима естетика с духа на историческото място.
Маестрото на италианската гражданска война основава своя "Реквием " във време на мощни душевни разтърсвания, разочарования от живота и събития от политическата сцена. Духът е повален, само че не и грохнал, това внушава величественото му създание, разгърнато в седем елементи. Една изключителна драматургия, построена от спорове и контрастни положения. Трагичният увод (Реквием и Кирие), последван от страшния съд (Диес ире) е разтърсваща музика. Третата част (Оферториум), положение на съзерцаване, е последвана от протест против гибелта в "Санктус ". "Агнус деи ", "Лукс етерна " основават самобитен поетичен център, а финалът "Либера ме " е кулминационната точка, в която бушува страшният съд и неукротимата мощ на живота. Взривът от обезсърчение ненадейно секва, като че ли дъхът е спрял. Финалът, това е злокобен шепот, шепот на освобождението на духа от тялото.
Всичко това бе сътворено по величествен метод от солистите, хора и оркестъра под палката на маестро Ерих Вехтер. Солистите Камен Чанев, Габриела Георгиева, Гергана Русекова, Сами Лутинен дружно с хора като че ли бяха в някаква магия. Те извайваха тези контрастни положения с извънредно нюансирана вокалност, и освен това - дружно с оркестъра изграждаха под палката на маестро Вехтер тази вилнееща от сила и примирение драматургия на Реквиема.
Това бе една незабравима вечер под притихналото небе, осеяно от звезди, една запалена свещица в каменния олтар под Белоградчишките скали за религия и вяра в бъдното. Необикновено събитие, под звездите на естествения храм, което завладя душите ни. Събитие, родено от вдъхновението, въображението и смелостта да изкачиш високите върхове на скалите и да сътвориш опера на върховете.
Снимка БНР
В прегръдката на едно от чудесата на света - Белоградчишките скали, за трета година се "отвори завесата " за неповторимия летен фестивал "Опера на върховете ". Въображение, визионерство, креативна смелост раждат тази магична сцена, на която оживяват оперни, балетни, концертни спектакли. Сцена, която един от извънредно новаторските български режисьори акад. Пламен Карталов сътворява след огромните си опуси "Опера на площада ", пред храм-паметника "Александър Невски ", на исторически подиуми и други места. Тази невероятна негова пристрастеност да открива нови и нови пространства под небето този път дръзвам да настоявам, че е най-провокативната, най-смелата. Да разгърнеш театрално пространство, което органично да включва в тази ситуация каменната снага на Белоградчишките скали като част от сценографията и действието в един извънредно сложен терен се изисква въображение и огромна храброст. Изисква се воля да направиш съпричастни своите съучастници - целия отбор. Да убедиш артистите, че в този многопланов театрален пейзаж би трябвало да съумееш да изкачиш върха и да слезеш тъкмо сега, когато към този момент би трябвало да пееш на сцената в подножието. Или просто казано - да имаш чувството за обединение на естествената даденост със театралното пространство, да влезеш в кожата на героя си по този начин, че да не изпитваш никакво вокално усложнение, когато би трябвало да запееш към този момент там, долу на сцената. Нещо, което в тази ситуация трябваше да направи дон Хосе в сюжета на "Кармен " от Бизе, както и други сходни епизоди, които се разиграват в други опери.
Това схващане на Пламен Карталов за правене на спектакъл в разнообразни естествени среди е едно от нещата, основало и неговите актьори артисти. За тях няма нищо невероятно, просто тъй като са усетили усета на тази игра, на това правене на спектакли и на най-трудните терени под намерено небе. Необичайните театрални решения в авторския план на Пламен Карталов основават спектакли запазена марка, бих споделила. Духът на мястото предизвика очевидно въображението, ражда се нещо друго, новаторско. Нещо, което дава нов живот за познатото и на публиката.
Третото издание на фестивала "Опера на върховете " се откри с балета "Корсар " след триумфалния триумф в Болшой спектакъл в Москва. Оперната стратегия стартира с "Реквием " от Джузепе Верди, след което последва "Кармен " от Бизе, само че за жалост "Тоска " от Пучини не се състоя заради неприятното време.
В богатата стратегия от оперни и балетни спектакли изключително преживяване бе Реквиемът на Джузепе Верди. В подножието на Белоградчишките скали, в пространството на магичната каменна катедрала една история от не по този начин далечни времена, история за разтърсващи събития със своята свирепост, за храброст и всеотдайност, за мъжество в името на свободата оживяха с музиката на маестро Верди. Реквиемът бе отдаден на три исторически годишнини - 370 години от основаването на Никополската епархия (1648), 330 години от Чипровското въстание (1688) и в памет на жертвите от въстанието в Северозападна България (1850). Заупокойната меса на маестро Верди разсъни загатна за тези събития.
В прегръдката на невероятния каменен олтар - Белоградчишките скали, се въздигна молитва към небесата, молитва за утешение на душите на починалите, молитва, която влезе в сърцата ни, изправи на крайници публиката, потънала първоначално в безмълвие, последвано от нестихващи бурни овации. Сякаш духът на това място, очевидец на свирепост, бе рафиниран, като че ли душите на починалите се успокоиха. И самата природа бе стихнала, безмълвна в настъпващата вечерна тишина и успокоение, а небето, осеяно от звезди, участваше в това съпреживяване.
Тук, в естествения фон на естествения храм на Белоградчишките скали, посланието на заупокойната меса на маестро Верди закупи нови измерения в неповторима естетика с духа на историческото място.
Маестрото на италианската гражданска война основава своя "Реквием " във време на мощни душевни разтърсвания, разочарования от живота и събития от политическата сцена. Духът е повален, само че не и грохнал, това внушава величественото му създание, разгърнато в седем елементи. Една изключителна драматургия, построена от спорове и контрастни положения. Трагичният увод (Реквием и Кирие), последван от страшния съд (Диес ире) е разтърсваща музика. Третата част (Оферториум), положение на съзерцаване, е последвана от протест против гибелта в "Санктус ". "Агнус деи ", "Лукс етерна " основават самобитен поетичен център, а финалът "Либера ме " е кулминационната точка, в която бушува страшният съд и неукротимата мощ на живота. Взривът от обезсърчение ненадейно секва, като че ли дъхът е спрял. Финалът, това е злокобен шепот, шепот на освобождението на духа от тялото.
Всичко това бе сътворено по величествен метод от солистите, хора и оркестъра под палката на маестро Ерих Вехтер. Солистите Камен Чанев, Габриела Георгиева, Гергана Русекова, Сами Лутинен дружно с хора като че ли бяха в някаква магия. Те извайваха тези контрастни положения с извънредно нюансирана вокалност, и освен това - дружно с оркестъра изграждаха под палката на маестро Вехтер тази вилнееща от сила и примирение драматургия на Реквиема.
Това бе една незабравима вечер под притихналото небе, осеяно от звезди, една запалена свещица в каменния олтар под Белоградчишките скали за религия и вяра в бъдното. Необикновено събитие, под звездите на естествения храм, което завладя душите ни. Събитие, родено от вдъхновението, въображението и смелостта да изкачиш високите върхове на скалите и да сътвориш опера на върховете.
Снимка БНР
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ