Как животните разбират смъртта
Чували сме най-различни избрания за гибелта, това занятие самотно, само че може би Ницше е съумял да прикове вниманието и да подсети, че един човек в действителност е доста надалеч от последния си момент:
„ Колко необичайно е, че това само нещо, което е несъмнено и общо за всички, не оказва съвсем никакво въздействие върху хората и те са най-далеч от братството на гибелта “
През 2018 година косатката Тахлекуа ражда своята женска рожба. Нейното новородено живее няколко часа и умира малко по-късно. В такива моменти майката изоставя дребното и продължава напред, до момента в който учените се пробват да схванат какво се е объркало, само че това не е този случай. Майката прави нещо невиждано в животинския свят и трансформира напълно упованията на света. Майката взима дребното си и го носи на всички места със себе си. Прави това в продължение на седмици и мнозина разказват самото пътешестване като турне на тъгата. В този интервал съвсем не се храни, не спи. Когато спи, нейните родственици се грижат за безжизненото тяло на новороденото.
Различни новинарски платформи пътуват до Сиатъл, с цел да следят протичащото се. Симпатия идва от целия свят, стартират да се качват най-различни картини и рисунки на страдащата майка.
На 12 август 2018 година след близо 17 дни, майката най-сетне пуска своето малко. Тялото потъва на дъното на Тихия океан. След няколко дни учените удостоверяват, че майката продължава своя път и ловува покрай остров Сан Хуан.
Четете тези редове вярно, китът-убиец, едно от най-свирепите същества на този свят, на практика се потвърждава като един от страдащите типове. Делфините страдат за дребните си, постоянно може да се види по какъв начин майките са подготвени да носят дребните си и непрекъснато ги вадят на повърхността за глътка въздух. Делфините се грижат за болните членове на фамилията и също им оказват помощ да дишат, оказват помощ с лова и обезпечаването на храна.
Обикновено този развой продължава няколко часа, само че в никакъв случай не е 17 дни. След миналите седмици, учените стартират да се тормозят, че майката е отслабнала, не са малко и учените, които са смутени от обстоятелството и видяното. Въпросът тук е: в случай че виждаме една сходна покруса в животинския свят и то от толкоз заветен див звяр, то допустимо ли е да има и други такива незабелязани случаи?
В природата възприемаме гибелта по най-различни други способи. Очевидно е, че те схващат гибелта и я посрещат по доста човешки метод. Възможно ли е този бозайник да осъзнава болката на доста по-дълбоко равнище? Дали в действителност сме хората, които схващат гибелта. Дарвин е мислил по тази тематика преди повече от 150 години. Искал е да знае какво тъкмо е чувството на една най-обикновена крава, когато е заобиколена от заболели и множеството са потърпевши, човек елементарно може да забележи смяната в държанието. Барбара Джей Кинг споделя, че животните от дълго време показват горест и страдат при загубата на непосредствен. Делфините го вършат, само че около тях ще открием, че същото се случва с кокошките, шимпанзетата, слоновете, козите и още доста други.
Науката също слага доста въпроси в тази сфера и се пробва да разбере тяхното познание. Какво значи гибелта за тях.
Мравките са известни с това, че когато една от тях почине, другите наложително ще я изхвърлят от гнездото, изключително откакто стартират да се усещат некромоните. Това обаче не е тъкмо оплакване – мравките реагират по един друг метод и се пробват да избягат от аромата на разлагащо се създание. Точно затова изхвърлят мъртвите.
Други животни са надалеч по симпатизиращи. Приматите също имат практиката да носят своите дребни и да се грижат за тялото им даже седмици след гибелта му. Майките демонстрират и други качества като обществена отдалеченост, издаването на тъжни звуци, отхвърлят да се хранят и не спят. Тъгата при животните наподобява извънредно доста на нашата, просто ние използваме повече думи.
Науката продължава да счита, че тъгата е нещо, което се възпитава измежду животните. Новороденото делфинче няма никаква визия за гибелта, само че стартира да се възпитава и схваща какво би трябвало да следва – най-често майка си. В началото чака, че всички ще бъдат дружно, до момента в който гибелта не вземе своето. След гибелта на делфин, дребните стартират да следят внезапна смяна в хабитата. Делфинът не познава смъртността и не знае, че рано или късно гибелта ще го застигне. Те знаят, че творение може да почине, само че не познават наложителната гибел.
Има фундаментална разлика при учените и философите, по отношение на осъзнаването на гибелта.
С други думи, едно животно познава гибелта и може да страда, само че не схваща повода. Това прави косатката при започване на историята, това вършат приматите, постоянно това вършим и ние, егоистично, без да разбираме какво тъкмо губим.
