Чували ли сте нещо за свободата? Най-вероятно – да. А

Чували ли сте нещо за свободата? Най-вероятно – да. А тез измежду вас, що са били в пандиза или са учили философия – дори са размишлювали връз тази феномена. Свободата.

Да. А чували ли сте инцидентно за свободата на догатките? Най-вероятно – не. Защото одеве аз измислих този тип независимост. Свободен ли съм да измисля нов тип независимост? Мисля, че да.

Естествено – ще речете и с право, че този тип независимост е измислян толкоз пъти, колкото пъти е въображаемо за свободата. Колчем човек е помислял за свободи и други такива, досещал се е и за тази независимост. Но аз свободен ли съм да не се интересувам дали преди мене някой е приказвал за тая независимост (на предположенията)? Мисля, че да.

Вие ще речете – е то ти си свободен и да бъдеш и простак, и необразован, дето не е приключил метафизичен науки в Югозападния, само че това няма да те издигне в нашите очи! А аз свободен ли съм да не се интересувам какъв съм във вашите очи? Мисля, че да.

Така по този начин. Свобода на догатките. На интуицията, на това у нас, което без да търси доказателства и разумни пътеки – стига до много точни заключения... Сещате се по какъв начин споделяме: Първото усещане е постоянно най-точно! - е, точно за това приказвам!

Първото усещане, мигновеното, доловеното не с очите, не с обонянието или слуха, не с кое да е настрана сетиво; осъзнато не през смешния ни здрав разсъдък (баналното всекидневно мислене), не посредством логиката... а възприетото за момент с цялото ни създание. Много по-съвършени сме, защото имаме точно това – интуицията. Много по-съвършени, в сравнение с си мислим. (мисля си от време на време – и свободен ли съм да допускам това? – мисля, че да). Просто интуицията ни е тъпкана и тъпкана епохи. Най-вероятно, тъй като ни прави свободни. А това, разправят някои, не било добре за нас.

Така по този начин. Свобода на догатките.

Викате – ти си предполагай, каквото си искаш – и си свободен да го правиш! Но не и обществено! Не и на глас. Защото изказани на глас догатки, изключително от прочут човек, изключително в известна медия – имат към този момент тежест на оръжие. Оръжие, с което се трансформират настройки на хората.

Затова, викате, като си прочут човек – трай си. Или се мери приказките! И като приказваш пред хора – казвай единствено това, което няма да ги обърка или да ги накара да мислят неща, разнообразни от публично признатите.

Тоест – викате – не казвай неща, предизвикващи подозрения. А аз мисля, че подозрение и мислене са прекомерно близки неща. Който не се съмнява, кажи речи – не мисли. Правилно ли мисля?

И по този начин. Прочитам: Кметът на Младост задържан.

Ха - крещя си - Кметът не ли беше кметица?

Ааа, да, да – сещам се незабавно - в този момент в нашето изключително червейско време дори и езикът се гъне от жалки старания да е двуличен и повече от двуличен: да е политически правилен. Като червей се гъне – и както ни кажат от господарските страни – по този начин си гънем езика. Казват ни – не може „ кметица ” да викате! Тя мъж ли е, жена ли е – все си е кмет... Както и да е. Кмет, но жена. Да, знам, че има изключително голяма дълбочина в аргументите довели до тая смяна в езика – да не се вика на служителя с всякакви омаловажаващи имена от женски жанр, с всякакви „ кметици ” (женският жанр се оказа обезценяващ, Боже благи?!). Но аз свободен ли съм да запазя своя език, в който има и женски жанр и няма жалка опортюнистична политическа уместност? Мисля, че да.

Та по този начин. Викат, хванали кмета със сеемсе илядо лв. рушвет. Кмета на Младост.

И я запрели в центъра на града. А та стояла и не влизала в колата. Три часа не желала да влезе в колата. На полицията национална. А когато я питали хора-минувачи „ Какво става? ”, тя се пробвала да вика нещо като: „ Намериха пари, не знам какви са, а аз нямам юрист ”.

Свобода на догатките. Помнете това.

Известен-неизвестен – аз имам вътрешен глас, имам и независимост да чувствам нещата и да ги споделям. А в случай че не са правилни, да кажа: Тю бре – не излезе права тоя път моята вътрешен глас. Но въпреки всичко моята вътрешен глас не породи ли подозрения? А не са ли точно подозренията най-важното ни оръжие против робството и несвободата?

Ако не се съмняваме – идват, поставят ни хомота на врата и ни споделят: А, това е просто една панделка! И ние, тъй като не се съмняваме, имаме вяра, че това тежко, дървено нещо е панделка за през врата ни!

Та когато тя не желала да влезе в колата на полицията – викала на хората. Кметицата викала. А една полицайка се пробвала да и запуши устата. Сега: Философите-скептици имат една такава дума: Епохе.

Това значи да се въздържаш от съждения. Казваш единствено виденото и чутото. А не казваш: това е по този начин, па това – онака. Но аз съждения не върша.

А споделям това, което съм прочел. И разказвам персоналните си подозрения и догатки, които да имам и да споделям съм свободен. И по тази причина одеве се въздържах да направя следното умозаключение: Ах, каква полиция си имаме! – запушва устите на арестуваните, по кое време те викнат да кажат нещо на народа.

Да. Така по този начин.

Рекох си да попрочета за тая кметица. И що да видя?! Куп публикации, в които я назовават „ инцидентната кметица ”, „ извънредно некомпетентната кметица ”, „ несъответствуващата ”, „ изцяло лишената от потенциал за тоя пост ”.

Тук към този момент може би – в случай че не сте затъпели напълно от медийната обработка – ще усетите същото, каквото и аз. Съмнение.

Подкупът за кметицата бил за предоставяне позволение за градеж. В няколко от публикациите, писани много преди тоя арест, се споделя, че тя била някаква такава - никаква - преди този момент. Просто някаква си жена, инцидентно появяваща се в медиите, участничка в митингите против презастрояването.

В тия публикации, напълно явно очернящи, подигравателни, само че и някак – усещах при четенето им - стряскащо прибързани (все едно незабавно писани за бързо обезглавяване на неуместен човек) се споделяше „ така нареченото презастрояване ”. Тук интуицията ми изръмжа. Аз не съм изключително недоверчив човек. Но когато видя по какъв начин неудобно се употребяват дискредитиращи, загрозяващи или омаловажаващи езикови похвати; пейоративни смисли на думи, не изключително тънки подмятания... и си споделям – тук някой прави всичко допустимо да смачка с думи някого.

И продължавах да чета.

Кметицата отхвърлила няколко напълно законни градежа. Въпреки че имали всички вероятни документи. С думите „ Аз съм кмет, аз вземам решение! ”. Да.

Тук, споделих си, пишещият очернящи публикации свири на тънка струна. Тънката струна в душата на българина, наречена „ заповядване с вдигнат пръст ”. Българинът, всеки всред нас, не стига, че е смирен плебей, ами и ужасно се нервира, когато някой намерено му заповядва с вдигнат пръст... като в това време не е задоволително мощен да го прави.

Иначе казано – българинът търпи да е плебей. Добре търпи. Но! Но единствено на тоя, който в действителност може да го пребие и изнасили: на мутрите, на ченгетата от държавната сигурност, на олигарсите (бивши мутри и ченгета). Но в случай че някой, който не е от пашите и бейовете, който е просто некъв си кмет, а пък реши да упражни власт – българинът ще го изяде! Българинът в никакъв случай, в никакъв случай не се е вдигнал против същинска власт! Примерно – кой е нападнал владеещите страната групировки (в предишното – незаконни, в този момент – икономически)? Хаха – различен път!

Та по този начин. Свобода на догатките.

Кметицата, преди да стане кметица, се борела против презастрояването. После инцидентно я изтикали на тоя пост. (да, за българинът изборните резултати са инцидентно нещо, друго си е да те натикат някъде с връзки! С връзки си е същинско, българско, по велика наша традиция, родно!).

Сложили я там с някакви си инцидентни избори и тя незабавно се оказала несъответствуваща. И завалели публикации против нея. Но тя не падала и не падала. И забранявала градежи и забранявала. Законни и всевъзможни. Продължавала да се бори с презастрояването. И внезапно я хващат с рушвет. Но тя вика за юрист. И не желае да влезе в колата на служителите на реда. Стои на улицата и не влиза. А когато желае да приказва с хората на улицата – полицайка и запушва устата. Това тук е казано с епохе. Тоест - без да върша съждения.

Сега малко без епохе. Няма напълно да се възпирам от съждения. Ще си задавам въпроси.

Колко ли коства да построиш мол или друга огромна постройка в относително хубавия регион Младост? Колко ли облага може да ти донесе една такава постройка? Колко ли би бил подготвен да платиш, с цел да премахнеш всички спънки пред построяването на тая постройка?

Колко ли коства една очерняща публикация във вестник?

Колко ли коства един български служител на реда? Колко ли коства един български кмет?

Сега за по-прозорливия четец ще подмята ей подобен въпрос: Какво ли възприятие, каква ли интуитивно зародила мисъл се е появила в главата ми, когато съм прочел, видял, сглобил всичко това?

Кметовете и кметиците взимат подкупи. Това е ясно. В България който има власт – взима. Но не взимат ли и органите на Министерство на вътрешните работи, не взимат ли и магистратите, не взимат ли и публицистите? Не дават ли подкупи и не си ли купуват цели машини за качване и събаряне на служители тия, които имат същинската власт – т.е. – връзките и парите?

Колко коства човешкия живот, когато става въпрос за огромни облаги? За огромен бизнес?

Свобода на догатките. Така по този начин.

Политическа партия Въобще в никакъв случай не съм познавал кметицата на Младост. Моля се на Бог по този начин: И не ме води в прелъщение, да допускам някого, без той да е отговорен. И ми елементарни, както и аз прощавам на своите длъжници!