Калин Терзийски: Непреходност
Човешкото е преходно, да, да, благи братчета и сестрици – вървя по света, разсуквам се, търча – целенасочен като трен за Вакарел, застоявам се и следя незначителните човешки придвижвания – в моловете и на бойните полета, в креватите и заведенията за хранене, в мозъците и сърцата на многолюдната навалица: придвижвания и пристрастености, които са нищо и половина и са единствено суетност... и в това време са единственото, с което разполагаме, тъй като човек и живот са едно и също. Всичко тече и всичко отминава - да си жив и здрав, Хераклите, за твоето „ панта рей ет уден меней ”! И ти, Протагоре, за твоето „ Човек е мярка за всички неща ”.
Сега ще ви опиша за тия неща с образец.
Отивам през вчерашния ден на откриването на изложбата на един художник. Ето – в този момент ще разказвам с натрупвания: Един огромен художник.
Един фамозен, огромен, доста надарен български художник.
Сега – пишейки и наставяйки това изречение – ми се стори, че на някой то може да прозвучи иронично.
И незабавно с тъга си дадох сметка за какво ще му прозвучи иронично. Защото, братчета и сестрици, в този момент, в случай че изразим възторга си от нещо и това нещо не е някой състезател с дълги крайници и познания колкото кутийка за емфие, а да речем, това нещо е човек на изкуството... в случай че възторгът ни не е провокиран от лъскава немска кола, а да речем – от картина – и го изразим с доста думи и с възклицания...
...хм, ще ни помислят или за несретник от тия, които нямат нови облекла от мола, а вървят с прокъсано фишу на врата и необичайно кожено елече от дядо; или за вманиачен. Или за подигравчия.
Е, да – от време на време със унес за изкуството приказват и снобите. Те имат и нови облекла, и си падат и по лъскави немски коли. Но в този момент интелектуалният снобизъм не е съвременен. Сега е съвременно да бъдеш себе си. Тоест – прям, безочлив, обичащ спорта и почивките в Гърция простак-патриот. Та по този начин. Стига толкоз – стана ли злобен, значи съм си пристигнал на думата.
Та по този начин. Отидох на откриването на изложбата на Кеазим Исинов. Голям художник.
Защо отидох? Това, братя и сестрици лекокрили, е значим въпрос; в случай че не си го задавате постоянно – в този момент е моментът! Грабнете въпроса Защо! До Коледа единствено на най-атрактивна цена от Малко мислене! Веднага някой необичащ да мисли ще каже: Ами тъй като на изложения е хубаво да се върви!
Не, не е! – ще кажа аз. И този път в действителност ще бъда сардоничен. Хайде пък в този момент ме убедете – тъкмо в това наше време, в което всеки си има правото да има своя си истина, и в случай че си заплаща постоянно сметките за джиесема и пазари постоянно – има право да си бъде себе си (мамка им идиотска!)...
...и да си е прав за себе си и да си постанова своята си идиотска истина и по този начин нататък, и по този начин нататък...
Хайде в този момент ме убедете, че в действителност е значимо да се върви по изложения!
Ако сте умни – ще разберете какво желая да подскажа. За другите ще кажа напряко: Живеем във време, в което някой може да каже: Сикстинската шапка е цялостно лайно! И в случай че си заплати – ще може да го споделя всяка вечер и в народен ефир. Във тип на продуктово позициониране.
Всичко е релативно. Всичко тече, нищо не остава.
Отидох на изложбата, тъй като аз съм от хората, които знаят, че при цялата релативност, при цялото това " Всеки е прав за себе си " при цялото това " Всеки си има своята истина ", при цялото това олигофренско " Бъди себе си " и " Всеки си има усети " (в обичаното на мъдрия ни народ шоу " Биг Брадър " един пич сподели: " Ами книгите не са моето нещо, не чета, те не са в стила ми " ), - та все пак това, аз мисля, че има универсални неща!
Неща, които ние – хората - по една свещена и животоспасяваща спогодба – сме приели да считаме за значими!
И също така - отидох на изложбата, тъй като Кеазим Исинов е съселянин на майка ми. Две селянчета. Селото е Садовец, Плевенско. На река Вит. В устието на която през 447-а година хуните на Атила са претърпели проваляне от римляните, водени от гота Арнегискъл. Какво ви приказва това? Че тук – в тоя край, на тия пусти Балкани – са се клали (но най-вероятно и обичали!) доста и доста хора от какви ли не народности, доста от които към този момент изчезнали и забравени. Не доста надалеч от Вит – на изток, в Никюп – за първи път е преведена Библията на немски език. Но не на настоящия, а на немския готски език. От Свети Урфила, също гот. Кой ли в настоящето безочливо забързано време знае такива „ непотребни ” неща?
Но Кеазим не е гот. Нито пък майка ми. Заведох и нея на изложбата. Те са съвсем връстници. Той е по-голям. Като са били деца, той е бил батко. Но тогава пък турчетата и българчетата дали са се смесвали? Това не знам. Страх ме е и да попитам – с цел да не изплува от историята ни още някой противен расизъм, от който след това да се срамя. Я да ви попитам: Само да се гордеете с историята ни ли сте привикнали?
Мисля, че както срамът от делата на от дълго време изчезнали хора е малоумен, по този начин и гордостта от техните каузи е не по-малка нелепост. Но кажи това на олигавените патриоти и ще те изпохапят!
Та по този начин. Осемдесет и... хайде в този момент да не издребняваме... ха! Над осемдесетгодишен мъж в разцвета на силите си. Чичко Кеазим! Прекрасно самоуверено, велико, дребничко старче, слязъл от коня дребен мускетар или по-скоро – татарин! С чингизханови мустачки и плитка на врата; с барета и костюм като същински художник от Монпарнас, който заран пие кафе с Фуджита, по обед пие вино с Жорж Папазов, вечер яде кроасан с Жул Паскин и преглежда последния план на паметника на Винсент и Тео на Осип Цадкин, оле!
Бях чувал, от майка ми, че Кеазим има картини в Лувъра. Но не подпитвам, тъй като не желая да схвана, в случай че инцидентно не съм запомнил вярно, че той няма. За мен (!) той има картини в Лувъра!
Изложбата на Кеазим е в галерията на Министерството на културата. Аз не съм от писателите, които ги канят там. Не знам някой публицист да го канят там. В министерството – имам поради. А в случай че има подобен публицист – ще му препоръчам да не върви. Министерството на културата в последните години има общо с живата, дишаща просвета, колкото (или по-малко) общо има с културата БДЖ. Но аз не отивам в министерството, а при Кеазим. Ето – ще кажат някои – създали са галерия на индивида – значи се грижат!
Да, създали са – ще въздъхна аз. Но не те – от министерството - а жена му Калина. Тя е може би най-вдъхновеният артистичен управител, който познавам. И знаейки по какъв начин стоят нещата – несъмнено е трябвало много да се бори, с цел да се получи тая галерия. А също така ще кажа – то и писатели се возят от време на време с трен на БДЖ, тъй че и там има някаква просвета.
Кеазим стои в средата на залата – към него се доближава майка ми – дъщерята на учители – дребна като бяла мишка, смела като бял тигър. И двамата са дребни и по тази причина наподобяват като извънземни. От някаква остаряла извънземна раса от Йоди, които владеят особена мощ. И мъдрост. Слабички и живички, с погледи повече остроумни, в сравнение с мъдри. Мъдростта е духовитост, в действителност. Здрависват се и си приказват за древността. За времена пристигнали малко след борбата на Атила с римляните.
А аз преглеждам.
Ето тук ще кажа: Боже, Боже!
Какви са тия работи, дето ме лимитират?! Разните там неща като Всичко е релативно и Всичко е преходно? Я да вървят на майната си! Аз... до момента в който съм жив Аз - Аз дефинирам Кое е Важно за Мен и Кое е Велико! Относителността – засмивам се на разум – е небивалица на тия, които вършат Световната Конспирация! Всичко е релативно, братчета и сестрици – само че защото ние имаме единствено един живот...
... и защото той е перверзно къс и незабелязан – по тази причина нямаме нито право, нито потребност да считаме всичко за релативно!
Глупаво е да считаме всичко за релативно и по тази причина да го омаловажаваме! Аз мога да кажа, че картините на тоя човек, на тоя дребен татарски живописец Кеазим, са безусловно велики.
И аз – воден от едно надълбоко схващане за субективността, която е в действителност единствената обективност – ще допълня: щом за мен са велики, значи по принцип са велики!
Момиче на декор от златни жита, бунтовник и солдат, пейзажи с дъги, иконообразни лица с проблясващи като светлини на свещи отражения в пламтящо жълто. Картините са нещо неуместно за разказване. Разглеждам ги и изпитвам прелестно възприятие.
Нещо като смях стартира да се надига в мен. Случвало ли ви се е като дете да се стремите към нещо, което сте считали за доста мъчно и да се разсмеете от наслада и облекчение, когато го постигнете? А и от горделивост? Смехът е доста по-универсален, в сравнение с в този момент го мислим. Хората в чисти времена са се смеели, правейки обич. Смеели са се дори умирайки за положително дело. Сега ръмжим на смешките на Слави Трифонов, майчице милостива. Аз се засмях. Това беше смях от наслаждение. Така се бях смял когато съумях да подкарам колелото си за първи път – на седем.
Сега се смеех, тъй като бях съумял да се трогна.
А аз съм изсъхнал човек, вгорчен от пошлостта на живота. Простете ми. Срамно е за човек на изкуството, само че просто аз имам прекомерно изострен взор. И виждам това това. Но в този момент съумях да видя и друго. Тоест – да видя, че оттатък грозотата и пошлостта в тоя свят има и превъзходни неща!
Не си мислете, че картините на Кеазим са някакви садистични шедьоври на виртуозността! О, не. Те са кротки и смирени като икони. Помислих си, че са подобаващи за един прекрасен, благ селски парадайс.
Отидох при мъничкия татарин. Поговорихме си. За село. Там аз не обичах да вървя, тъй като съм претенциозно гражданче. Но го излъгах, че доста обичам да вървя. За да му стане прелестно. Казах си: Има освен благородни неистини – има и свещени неистини! Тия, които са от доброта и карат хората да са щастливи. Поне за малко. Защото кое в живота не е малко? И би трябвало ли при цялата тая релативност да пестим лъжите си, с цел да пестим от щастието, което можем да създадем на другите?
После се наведох над ухото му. Той се дръпна и сподели: От казармата с това не слушам! Аз се наведох над другото му ухо. И споделих: Да ти кажа, майсторе, ти си огромен художник!
И в този момент не го лъжех. Колкото и песимистичен, подигравателен, извит и жилест от надсмешка към света да съм станал с годините, нямаше по какъв начин да не му го кажа!
Всичко в света е релативно! – по този начин крещеше някакъв гневен демон в мене. Какво му се подмазваш?! – крещеше също дяволът. Защо с тия патетични думи? – заливаше се от завист той. Нищо не е велико! – давеше се от отровната си плюнка даволът. Какво му е великото на тоя доверчив дядо-художник?! – ревеше и стенеше безсилно мръсникът.
Но аз, аз (защото аз не съм едно и също с дяволите в себе си) се наведох още един път и повторих: Да, майсторе, ти си огромен художник!
А Кеазим се извърна и обезпокоеното забърбори: Не, не, нищо велико няма в мене... аз единствено предавам това, което е от Бога, единствено той, единствено той...
...така си забръщолеви той, заоправдава се, че не е отговорен за прелестните си картини, а че Бог, разбираш ли, е отговорен... А аз ги знаех тия неща, които споделят създателите, най-хубавите и огромните, когато ги похвалят доста хубаво и от сърце. И го тупнах по рамото и му споделих: Така е. Но въпреки всичко – ти!
А той сподели: Само Бог е огромен! – и уточни нагоре.
А аз показах надолу и споделих: Само че ние живеем единствено тоя живот. И нямаме други ограничения с изключение на своите – човешките. Аз не съм виждал ни един Божи метър. Ни едно Божие ах и ох. Ни един Божи килограм; ни едно Божие утвърждение или възхита не съм чул. Само човешки ограничения съм виждал и чувал!
Божиите, Кеазиме, са неопознаваеми! Да, аз съм агностик. А кой е виждал Бог? И не лекуваме ли с халоперидол и рисперидон тия, които го виждат?
Ние, Кеазиме, колкото и да ни се ще да е другояче, въпреки всичко постоянно си боравим единствено с нашите, човешки ограничения! И ще сме най-мъдри, в случай че се смирим с това! И приемем, че постоянно ще мерим всичко по нашите си, човешки ограничения. Моите и твоите. И ето – в този момент аз измервам по моите ограничения, защото други не знам. И по моите ограничения ти си огромен художник! Нали по този начин?
Ами да, да... - раздвижи се Кеазим, заоглежда се – тържеството започваше.
И начело излезе Стефан Цанев - в този момент е моментът всички злобари да излеят злобата си и към него, само че ние ще ги отминем с презрителна усмивка - и Стефан Цанев, който е просто един огромен стихотворец и няма какво да гледаме друго, тъй като ще изпаднем в дребна завист – той сподели трийсетина думи... Не повече.
И какво? Взе, че сподели едно стихотворение! Като едно време. Стихотворение, написано особено за случая! И аз се почувствах в действителност като в историята. Като в оная цялостна с достойнство античност, в която поетите не са мрънкали, а са възпявали и богатство са леели ямбове за ваятели и магьосници. Почувствах се като измежду готи и римляни и антични свещеници на някави неведоми религии, в които няма зли и ревностни богове, а единствено един общ Бог на всички...
...Бог на всички - които са релативно положителни и релативно зли, само че всички са хора и по тая причина са мярка за всички неща!
И най-после си потеглих, изцяло уверен, че аз съм мярка за всички неща. Защото съм човек. И съм дори малко повече човек от колкото бях преди час. Защото бях изпитал удивление. А индивидът е от дребното същества, които могат да се възхищават. Май не се сещам за други.
Добър ден.
Сега ще ви опиша за тия неща с образец.
Отивам през вчерашния ден на откриването на изложбата на един художник. Ето – в този момент ще разказвам с натрупвания: Един огромен художник.
Един фамозен, огромен, доста надарен български художник.
Сега – пишейки и наставяйки това изречение – ми се стори, че на някой то може да прозвучи иронично.
И незабавно с тъга си дадох сметка за какво ще му прозвучи иронично. Защото, братчета и сестрици, в този момент, в случай че изразим възторга си от нещо и това нещо не е някой състезател с дълги крайници и познания колкото кутийка за емфие, а да речем, това нещо е човек на изкуството... в случай че възторгът ни не е провокиран от лъскава немска кола, а да речем – от картина – и го изразим с доста думи и с възклицания...
...хм, ще ни помислят или за несретник от тия, които нямат нови облекла от мола, а вървят с прокъсано фишу на врата и необичайно кожено елече от дядо; или за вманиачен. Или за подигравчия.
Е, да – от време на време със унес за изкуството приказват и снобите. Те имат и нови облекла, и си падат и по лъскави немски коли. Но в този момент интелектуалният снобизъм не е съвременен. Сега е съвременно да бъдеш себе си. Тоест – прям, безочлив, обичащ спорта и почивките в Гърция простак-патриот. Та по този начин. Стига толкоз – стана ли злобен, значи съм си пристигнал на думата.
Та по този начин. Отидох на откриването на изложбата на Кеазим Исинов. Голям художник.
Защо отидох? Това, братя и сестрици лекокрили, е значим въпрос; в случай че не си го задавате постоянно – в този момент е моментът! Грабнете въпроса Защо! До Коледа единствено на най-атрактивна цена от Малко мислене! Веднага някой необичащ да мисли ще каже: Ами тъй като на изложения е хубаво да се върви!
Не, не е! – ще кажа аз. И този път в действителност ще бъда сардоничен. Хайде пък в този момент ме убедете – тъкмо в това наше време, в което всеки си има правото да има своя си истина, и в случай че си заплаща постоянно сметките за джиесема и пазари постоянно – има право да си бъде себе си (мамка им идиотска!)...
...и да си е прав за себе си и да си постанова своята си идиотска истина и по този начин нататък, и по този начин нататък...
Хайде в този момент ме убедете, че в действителност е значимо да се върви по изложения!
Ако сте умни – ще разберете какво желая да подскажа. За другите ще кажа напряко: Живеем във време, в което някой може да каже: Сикстинската шапка е цялостно лайно! И в случай че си заплати – ще може да го споделя всяка вечер и в народен ефир. Във тип на продуктово позициониране.
Всичко е релативно. Всичко тече, нищо не остава.
Отидох на изложбата, тъй като аз съм от хората, които знаят, че при цялата релативност, при цялото това " Всеки е прав за себе си " при цялото това " Всеки си има своята истина ", при цялото това олигофренско " Бъди себе си " и " Всеки си има усети " (в обичаното на мъдрия ни народ шоу " Биг Брадър " един пич сподели: " Ами книгите не са моето нещо, не чета, те не са в стила ми " ), - та все пак това, аз мисля, че има универсални неща!
Неща, които ние – хората - по една свещена и животоспасяваща спогодба – сме приели да считаме за значими!
И също така - отидох на изложбата, тъй като Кеазим Исинов е съселянин на майка ми. Две селянчета. Селото е Садовец, Плевенско. На река Вит. В устието на която през 447-а година хуните на Атила са претърпели проваляне от римляните, водени от гота Арнегискъл. Какво ви приказва това? Че тук – в тоя край, на тия пусти Балкани – са се клали (но най-вероятно и обичали!) доста и доста хора от какви ли не народности, доста от които към този момент изчезнали и забравени. Не доста надалеч от Вит – на изток, в Никюп – за първи път е преведена Библията на немски език. Но не на настоящия, а на немския готски език. От Свети Урфила, също гот. Кой ли в настоящето безочливо забързано време знае такива „ непотребни ” неща?
Но Кеазим не е гот. Нито пък майка ми. Заведох и нея на изложбата. Те са съвсем връстници. Той е по-голям. Като са били деца, той е бил батко. Но тогава пък турчетата и българчетата дали са се смесвали? Това не знам. Страх ме е и да попитам – с цел да не изплува от историята ни още някой противен расизъм, от който след това да се срамя. Я да ви попитам: Само да се гордеете с историята ни ли сте привикнали?
Мисля, че както срамът от делата на от дълго време изчезнали хора е малоумен, по този начин и гордостта от техните каузи е не по-малка нелепост. Но кажи това на олигавените патриоти и ще те изпохапят!
Та по този начин. Осемдесет и... хайде в този момент да не издребняваме... ха! Над осемдесетгодишен мъж в разцвета на силите си. Чичко Кеазим! Прекрасно самоуверено, велико, дребничко старче, слязъл от коня дребен мускетар или по-скоро – татарин! С чингизханови мустачки и плитка на врата; с барета и костюм като същински художник от Монпарнас, който заран пие кафе с Фуджита, по обед пие вино с Жорж Папазов, вечер яде кроасан с Жул Паскин и преглежда последния план на паметника на Винсент и Тео на Осип Цадкин, оле!
Бях чувал, от майка ми, че Кеазим има картини в Лувъра. Но не подпитвам, тъй като не желая да схвана, в случай че инцидентно не съм запомнил вярно, че той няма. За мен (!) той има картини в Лувъра!
Изложбата на Кеазим е в галерията на Министерството на културата. Аз не съм от писателите, които ги канят там. Не знам някой публицист да го канят там. В министерството – имам поради. А в случай че има подобен публицист – ще му препоръчам да не върви. Министерството на културата в последните години има общо с живата, дишаща просвета, колкото (или по-малко) общо има с културата БДЖ. Но аз не отивам в министерството, а при Кеазим. Ето – ще кажат някои – създали са галерия на индивида – значи се грижат!
Да, създали са – ще въздъхна аз. Но не те – от министерството - а жена му Калина. Тя е може би най-вдъхновеният артистичен управител, който познавам. И знаейки по какъв начин стоят нещата – несъмнено е трябвало много да се бори, с цел да се получи тая галерия. А също така ще кажа – то и писатели се возят от време на време с трен на БДЖ, тъй че и там има някаква просвета.
Кеазим стои в средата на залата – към него се доближава майка ми – дъщерята на учители – дребна като бяла мишка, смела като бял тигър. И двамата са дребни и по тази причина наподобяват като извънземни. От някаква остаряла извънземна раса от Йоди, които владеят особена мощ. И мъдрост. Слабички и живички, с погледи повече остроумни, в сравнение с мъдри. Мъдростта е духовитост, в действителност. Здрависват се и си приказват за древността. За времена пристигнали малко след борбата на Атила с римляните.
А аз преглеждам.
Ето тук ще кажа: Боже, Боже!
Какви са тия работи, дето ме лимитират?! Разните там неща като Всичко е релативно и Всичко е преходно? Я да вървят на майната си! Аз... до момента в който съм жив Аз - Аз дефинирам Кое е Важно за Мен и Кое е Велико! Относителността – засмивам се на разум – е небивалица на тия, които вършат Световната Конспирация! Всичко е релативно, братчета и сестрици – само че защото ние имаме единствено един живот...
... и защото той е перверзно къс и незабелязан – по тази причина нямаме нито право, нито потребност да считаме всичко за релативно!
Глупаво е да считаме всичко за релативно и по тази причина да го омаловажаваме! Аз мога да кажа, че картините на тоя човек, на тоя дребен татарски живописец Кеазим, са безусловно велики.
И аз – воден от едно надълбоко схващане за субективността, която е в действителност единствената обективност – ще допълня: щом за мен са велики, значи по принцип са велики!
Момиче на декор от златни жита, бунтовник и солдат, пейзажи с дъги, иконообразни лица с проблясващи като светлини на свещи отражения в пламтящо жълто. Картините са нещо неуместно за разказване. Разглеждам ги и изпитвам прелестно възприятие.
Нещо като смях стартира да се надига в мен. Случвало ли ви се е като дете да се стремите към нещо, което сте считали за доста мъчно и да се разсмеете от наслада и облекчение, когато го постигнете? А и от горделивост? Смехът е доста по-универсален, в сравнение с в този момент го мислим. Хората в чисти времена са се смеели, правейки обич. Смеели са се дори умирайки за положително дело. Сега ръмжим на смешките на Слави Трифонов, майчице милостива. Аз се засмях. Това беше смях от наслаждение. Така се бях смял когато съумях да подкарам колелото си за първи път – на седем.
Сега се смеех, тъй като бях съумял да се трогна.
А аз съм изсъхнал човек, вгорчен от пошлостта на живота. Простете ми. Срамно е за човек на изкуството, само че просто аз имам прекомерно изострен взор. И виждам това това. Но в този момент съумях да видя и друго. Тоест – да видя, че оттатък грозотата и пошлостта в тоя свят има и превъзходни неща!
Не си мислете, че картините на Кеазим са някакви садистични шедьоври на виртуозността! О, не. Те са кротки и смирени като икони. Помислих си, че са подобаващи за един прекрасен, благ селски парадайс.
Отидох при мъничкия татарин. Поговорихме си. За село. Там аз не обичах да вървя, тъй като съм претенциозно гражданче. Но го излъгах, че доста обичам да вървя. За да му стане прелестно. Казах си: Има освен благородни неистини – има и свещени неистини! Тия, които са от доброта и карат хората да са щастливи. Поне за малко. Защото кое в живота не е малко? И би трябвало ли при цялата тая релативност да пестим лъжите си, с цел да пестим от щастието, което можем да създадем на другите?
После се наведох над ухото му. Той се дръпна и сподели: От казармата с това не слушам! Аз се наведох над другото му ухо. И споделих: Да ти кажа, майсторе, ти си огромен художник!
И в този момент не го лъжех. Колкото и песимистичен, подигравателен, извит и жилест от надсмешка към света да съм станал с годините, нямаше по какъв начин да не му го кажа!
Всичко в света е релативно! – по този начин крещеше някакъв гневен демон в мене. Какво му се подмазваш?! – крещеше също дяволът. Защо с тия патетични думи? – заливаше се от завист той. Нищо не е велико! – давеше се от отровната си плюнка даволът. Какво му е великото на тоя доверчив дядо-художник?! – ревеше и стенеше безсилно мръсникът.
Но аз, аз (защото аз не съм едно и също с дяволите в себе си) се наведох още един път и повторих: Да, майсторе, ти си огромен художник!
А Кеазим се извърна и обезпокоеното забърбори: Не, не, нищо велико няма в мене... аз единствено предавам това, което е от Бога, единствено той, единствено той...
...така си забръщолеви той, заоправдава се, че не е отговорен за прелестните си картини, а че Бог, разбираш ли, е отговорен... А аз ги знаех тия неща, които споделят създателите, най-хубавите и огромните, когато ги похвалят доста хубаво и от сърце. И го тупнах по рамото и му споделих: Така е. Но въпреки всичко – ти!
А той сподели: Само Бог е огромен! – и уточни нагоре.
А аз показах надолу и споделих: Само че ние живеем единствено тоя живот. И нямаме други ограничения с изключение на своите – човешките. Аз не съм виждал ни един Божи метър. Ни едно Божие ах и ох. Ни един Божи килограм; ни едно Божие утвърждение или възхита не съм чул. Само човешки ограничения съм виждал и чувал!
Божиите, Кеазиме, са неопознаваеми! Да, аз съм агностик. А кой е виждал Бог? И не лекуваме ли с халоперидол и рисперидон тия, които го виждат?
Ние, Кеазиме, колкото и да ни се ще да е другояче, въпреки всичко постоянно си боравим единствено с нашите, човешки ограничения! И ще сме най-мъдри, в случай че се смирим с това! И приемем, че постоянно ще мерим всичко по нашите си, човешки ограничения. Моите и твоите. И ето – в този момент аз измервам по моите ограничения, защото други не знам. И по моите ограничения ти си огромен художник! Нали по този начин?
Ами да, да... - раздвижи се Кеазим, заоглежда се – тържеството започваше.
И начело излезе Стефан Цанев - в този момент е моментът всички злобари да излеят злобата си и към него, само че ние ще ги отминем с презрителна усмивка - и Стефан Цанев, който е просто един огромен стихотворец и няма какво да гледаме друго, тъй като ще изпаднем в дребна завист – той сподели трийсетина думи... Не повече.
И какво? Взе, че сподели едно стихотворение! Като едно време. Стихотворение, написано особено за случая! И аз се почувствах в действителност като в историята. Като в оная цялостна с достойнство античност, в която поетите не са мрънкали, а са възпявали и богатство са леели ямбове за ваятели и магьосници. Почувствах се като измежду готи и римляни и антични свещеници на някави неведоми религии, в които няма зли и ревностни богове, а единствено един общ Бог на всички...
...Бог на всички - които са релативно положителни и релативно зли, само че всички са хора и по тая причина са мярка за всички неща!
И най-после си потеглих, изцяло уверен, че аз съм мярка за всички неща. Защото съм човек. И съм дори малко повече човек от колкото бях преди час. Защото бях изпитал удивление. А индивидът е от дребното същества, които могат да се възхищават. Май не се сещам за други.
Добър ден.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ