Човекът е рожба на физическия свят, но духът му произхожда

Човекът е рожба на физическия свят, само че духът му произлиза от друго съществуване, което надвишава този свят по полезност.

Затова той се осъзнава освен като естествено, само че и като духовно създание, надарено с характерност и независимост. Това го дефинира като персона.

Съществуването на индивида се прави оценка в връзките му с хората и Бога, а полезността на личността му се признава от теологията, философията, логиката на психиката, педагогиката и публичните науки.

Индивидуалността на индивида го отличава от другите хора, посредством нея се разкрива неговата единственост и несравнимост.

Като изразител на качествата му характерността е толкоз по-съвършена и ярка, колкото индивидът е интелектуално по-издигнат.

Това се вижда най-силно при гениалните хора, които резервират своята уникалност в историята на човечеството.

Индивидуалността не може да бъде разбрана или обяснена по научен метод, може да бъде единствено почувствана. Затова невероятните хора биват разбирани мъчно.

Лице е антропологическа и психическа категория. Човекът се разграничава от животните и се издига над света на движимостите, тъй като е лице.

Всъщност духът откроява индивида от останалите живи същества и го легитимира като лице. Човекът е лице с помощта на духа.

Най-характерно за лицето е опцията му да израства в персона, която твори.

Личността се развива посредством работа. Не всяко лице съумява да се развие в пълноценна персона.

Предпоставка за прекосяването на лицето в персона е по-високата степен на самопознание.

В християнски смисъл лицето е битийна даденост, а личността е усъвършенстващо се духовно съществуване, което се стреми към идеала Иисус Христос.

От тази бегла характерност на индивида е ясно, че лицето, което се трансформира в персона, е нашето най-голямо духовно завладяване в този свят.

Така човек стои над всички биологични същества на земята и ги превъзхожда по полезност.

За личността приказва от личен опит Йохан Гьоте. Той е уверен, че не гениите основават индивида на делото. Личността е това, от което зависи всичко.

Характерът се основава върху личността, а не въху гения. Също по този начин човек оказва въздействие върху другите хора единствено посредством личността си.

Човешката персона е директно обвързвана с Божията персона, тя е Божи план, който човек изражда през земния си живот.

Човешката персона е христоцентрична

Христоцентричност значи, че Иисус Христос заема централно място в живота на индивида. Човекът е сътворен по облика на Иисус Христос, самичък Спасителят му оповестява избавителното обучение и Той се жертва, като освобождава индивида от виновността му.

Освен това Иисус Христос е пример, към който се стремим. За да съобщи тъкмо характера на нашата христоцентричност, деятел Павел употребява израза „ да се изобрази Христос в нас ”, което значи да станем по-добри и да приличаме в държанието си на Спасителя.

Човешката персона е цел сама на себе си

Това значи, че никой човек не може да бъде употребен за реализиране на някаква цел.

Стремежът на индивида към безспорното положително – Бога, е в същото време блян към себе си, защото индивидът е облик на Бога.

За потребление на индивида като средство не помисля и Бог.

Тази истина би трябвало да се ползва и в общестевните връзки, където не трябва индивидът да бъде приравняван с някоя движимост.

Основание срещу злоупотребата с индивида е нашето роднинство – всичко сме произлезли от една кръв и сме братя; и никой няма преимущество по съществуване пред другия.

В това се състои и голямата разлика от еволюционната доктрина по отношение на произхода на индивида и същността на неговата персона.

Във философията тази максима също е безапелационна. Защото употребяването на индивида за каквато и да е цел е поругаване на неговото достолепие.

А достолепието постоянно се счита за по-ценно от живота.

Бихме могли да илюстрираме тези мисли с образци от българската история, от времето на османското господство, когато доста мъже и дами са предпочели да умрат почтено като християни, вместо да бъдат лишени от чест.

Така е било и по време на ранното християнство. Има многочислени свидетелства за това по какъв начин откакто са били подложени на насилия, дами и девойки са търсели гибелта си, с цел да изчистят името си от срам.

Много значимо е да се знае, че поругаването на достойнството срещу волята на личността не накърнява достойнството и достолепието на индивида пред Бога.

И другото нещо – самоубийството не способства за възобновяване на непринудено поруганата чест.

Христос предлага доста по-достен и единствен излаз от сходно положение – това е пътят на опрощението. За подобен излаз Христос споделя, че в никакъв случай не е късно, до момента в който човек е жив.

Човешката персона е самостоятелна

В живота си ние приказваме за политическа, икономическа, религиозна и креативна самостоятелност.

Във връзка с този блян на индивида към по-голяма независимост се появяват хрумвания и за обособяването му от Бога.

Несъмнено стремежът да придобием самостоятелност е добър, само че е рисково желанието да бъдем самостоятелни и от Бога.

Автономията на индивида е обвързвана с неговото достолепие и с възприятието му за отговорност.

Зависимият човек не е свободен и той не би трябвало да се усеща виновен за делата си.

Да си представим по какъв начин би изглеждала една общественост, в случай че нейните членове, лишени от независимост, са с лимитирани благоприятни условия да мислят и да работят свободно.

Тогава си спомняме думите на Мигел де Сервантес, че свободата е най-великото богатство, с което небето е дарило индивида. Благо, с което не могат да се съпоставят нито благосъстоянието, нито славата, нито почестите.

Християнството пази автономията на човешката персона, даже демонстрира толерантност и към Христовите съперници, с цел да не ги принуди срещу волята им да обикнат Спасителя.

Даже любовта към Бога, в случай че не е свободна, губи смисъл и е лишена от полезност.

Автономията произтича от природата на човешката персона.

Всеки човек има своя сфера на деяние, където е свободен и самостоятелен, когато се управлява от нравствения си закон и личната си съвест.

Човешката персона е дейна

Бог работи непрекъснато. За Божията интензивност приказва Иисус Христос: „ Моят Отец до момента работи, и Аз работя ”. Човекът като Негов облик също работи.

Книга Битие показва това къса, само че доста ясно: „ Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте… ”.

На индивида е предоставена да ръководи земята, да я обработва и да се употребява от богатствата й.

Апостол Павел счита, че работата – т.е. човешката интензивност, е наложителна: „ Който не желае да се труди, не трябва и да яде ”.

Иисус Христос показва Своето настоятелно условие към индивида да работи в притчата си за гениите.

Целта на интензивността е положителното на индивида – неговото развиване и рационализиране. Затова, когато индивидът се труди, той освен трансформира света, само че усъвършенства и себе си.

Личността стартира да се построява от началото на човешкия живот. Тя се развива дружно с нашето тяло, с мозъка и гениите ни.

Личността може да доближи висока степен и да се трансформира в духовно положение – умъдрял, духовно извисен и прочувствено облагороден човек.

Хора, които са постигнали това съвършенство, служат на по-хуманни цели на обществото.

Инфо: „ Хриситянска нравственос “
Автори: проф. доктор Димитър Киров, проф. доктор Дечко Свиленов, Димитър Коруджиев