Често се случва първото изречение, първата дума, първото впечатление да

Често се случва първото изречение, първата дума, първото усещане да бъдат неправилни. Мислейки какво е хубаво да напишем и какво е най-удачно да създадем, постоянно позволяваме неверните намерения и дейности да излязат от нас. Тези, които сме желали да покажем, остават заключени за неопределен срок.

Искам да споделя толкоз доста мисли, само че е мъчно. Не мога да пиша като френски поет или възрожденски наблюдаващ. А почтено да си кажем, методът, по който обещано нещо бива излъчено на публиката, е по-голям, поради въплътените различни страсти. В последна сметка обаче аз съм си аз и ще вложа максимума да предам мислите си по-възможно най-прекия начин.

Не съм от хората, които търсят другата си половина, тъй като аз съм едно цяло.

Запълвам пукнатините с дълги и всепоглъщащи диалози, скъпи другари, красиви прекарвания и приятна музика. Минутите минават като епохи, часовете – като секунди. Епохите, в които живеем, обновяват своя дизайн. Градовете променят своята архитектура, хората – своите полезности, културата – значимостта си. Тук няма да приказвам за поколенията и за обществото, в което живеем. Веднъж към този момент го направих. Не одобрявам повторенията.

Тук ще приказвам за хубост. Тук ще приказвам по абзаци.

Първи абзац. Замислих се какъв брой рядко пробваме нови неща, пътуваме, споделяме на някого това, което в действителност мислим. Преди няколко седмици посетих галерия на произведения от римския барок. Признавам си, обичам да обикалям галериите, да виждам с часове картините, които ме притеглят, да се учудвам на величието на архитектурните елементи и да намирам части от себе си на всички места. Чувството, което изпитах, е неописуемо. Чувствах се като че ли числя се на тази ера и че пристигам през днешния ден, с цел да развия това, което не съм могла преди. Беше красиво и мисля, че постоянно ще се връщам към оня миг. Ключовата част е, че би трябвало по-често да вършим неща, които ни вършат щастливи, въпреки да се опасяваме.

Няма по-хубаво възприятие от това да знаеш, че нещо те плаши до смърт и че макар това го правиш.

Втори абзац. Рядко пиша тъжни неща, тъй като тъгата не ми принадлежи, не я усещам своя, не я желая за леговище. Винаги намирам красивото, макар че считам прекомерно дългите описания на пейзажи за непотребни и по тази причина ще ги пропусна тук. И такива хора трябват на света. Всеки е специфичен по собствен невероятен метод, всеки има огън, посредством който може да опожари едно село и неговите покрайнини за по-малко от час. Всеки човек