Плачът не е капитулация, а акт на самосъхранение
Често хората свързват рева със уязвимост, само че тази визия е повърхностна и подвеждаща. Истината е, че сълзите не са знак на уязвимост, а на насъбрана мощ и устойчива битка. Плачът не е миг на капитулация, а освобождение на дълго арестувани страсти и напрежение.
Когато човек плаче, той не демонстрира липса на сила; в противен случай, плаче, тъй като е бил мощен прекомерно дълго.
Животът постоянно ни слага в обстановки, които изискват самообладание, непримиримост и прочувствена резистентност. Хората, които се сблъскват с тези провокации, постоянно се оказват в позиция, където би трябвало да бъдат мощни освен за себе си, само че и за другите.
Те натрупват вътрешно напрежение, отсрочват своите прочувствени реакции и се оправят със обстановките с забележима резистентност. Въпреки че тази мощ е възхитителна, тя носи и тежест, която в даден миг става прекомерно огромна за носене.
Тук идва моментът на сълзите. Когато човек е носил тази тежест прекомерно дълго, плачът се появява като естествено освобождение на насъбраното напрежение.
Това не значи, че индивидът е слаб; това значи, че е изчерпал своите запаси на мощ и е достигнал до точка, в която е належащо да изпусне тази насъбрана прочувствена сила. В този смисъл плачът е акт на самозапазване и възобновяване.
Има и един по-дълбок психически аспект на рева. Той е методът, по който човек се свързва със личните си страсти и накърнимост. Да признаеш, че имаш потребност да плачеш, е демонстрация на зрялост и осъзнаване.
Не е елементарно да се сблъскаш с прочувствените си граници и да си позволиш да бъдеш уязвим. Но тези, които го вършат, демонстрират, че имат освен мощ, само че и дълбока прочувствена просветеност.
Освен това, плачът има и обществена роля. Когато човек плаче, той освен показва своите страсти, само че и алармира на близките, че има потребност от поддръжка. Това е повсеместен език на човешката накърнимост, който сплотява хората и основава връзка на състрадание и схващане.
Следователно, когато забележим някой да плаче, не би трябвало да мислим за този човек като слаб. Той е човек, който е бил мощен, може би даже прекомерно дълго, и в този момент просто освобождава тежестта, която е носил.
В този акт на рев има хубост, тъй като той е доказателство за дълбоката мощ на индивида, който е устоял на житейските стихии и в този момент си разрешава да бъде същински, уязвим и хуманен.
Последвайте ЧЕТИЛИЩЕ в Телеграм :
Вижте още: Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен или по-безчувствен?
