Четем двойна биография на Чърчил и Оруел
„ Чърчил и Оруел. Борбата за независимост ” – книгата за силата на куража в лицето на авторитаризма – ще има премиера на 12 ноември от 18 и 30 часа в American сorner в Столичната библиотека. В самобитната полемика ще вземат участие професор Веселин Методиев, Весела Чернева, основателят на поредицата „ Власт и отговорност “ в „ Сиела “ Свилен Спасов и виновният редактор на томчето Христо Блажев. Уникалната по рода си двойна биография на Томас Рикс опълчва живота на две от най-влиятелните персони на XX век и преплита орисите на общественик и публицист, поставяйки въпроса за разликата сред слово и деяние. Когато Европа се сблъсква с Втората международна война, на карта са сложени не просто политическите контури на страните и животът на огромни групи в обществата, само че и самата независимост. Военните старания на фронта водят до успеха над войските на Райхстага, а опазването на морала в домашния фронт съхранява успеха над властническата идеология. Далновидността, визионерството и проактивността на единици съумяват да предпазят демокрацията от заканите на авторитаризма – и от крайнодясното на Хитлер, и от лявото на Сталин. Непоклатимостта и даже жестокостта на Чърчил резервират политическата независимост на Англия, последния бастион в Европа в кулминационната точка на нацистката агресия през 1942-а и водят английската нация до победа.
В същото време Оруел води не по-малка битка от студиата на BBC, дефинирайки опасността от авторитаризма във „ Фермата на животните ” и по-късно в „ 1984 ”. Чърчил предизвестява за заканите от комунизма. Оруел от рано обръща внимание върху заплахата от Сталин. Дали това, което двамата вършат, е същностно друго? Като публицист Оруел въздейства на политическия пейзаж. Не по-малко умелият с думите Чърчил отразява същата мощ на духа в безсмъртните си речи. Двама поклонници пред силата на словото, двама дейци с интензивно присъединяване в политиката – две персони, построили Европа такава, каквато я познаваме.
„ Чърчил и Оруел. Борбата за независимост ” от Томас Рикс прави преглед на целия живот и труда на двамата визионери – от началото на века, през двете международни войни, чак до следствията от битката против Хитлер. С неповторимия си метод Рикс опълчва – и в същото време с това добавя – орисите на политик и публицист, трансформирайки общата им биография в красиво удостоверение за силата на моралното разбиране и куража да останеш правилен на правилата си, без значение от събитията. Предлагаме ви фрагмент от „ Оруел и Чърчил. Борбата за независимост ”. „ На 13 декември 1931-а петдесет и седем годишен британски политик, към момента народен представител, само че много недолюбван от държавното управление на личната си партия, слиза от такси на нюйоркското Пето авеню. Той е в Ню Йорк за поредност от лекции, с които да си възвърне част от финансовите вреди, претърпени от борсовия провал две години по-рано. Тъй като е англичанин, а евентуално и потопен в грижи, той поглежда в неправилната посока и не вижда идващата с към петдесет километра в час кола, която го бута и влачи по паважа, оставяйки го с няколко счупени ребра и спукан череп. Ако тогава бе умрял, щеше да бъде запомнен от шепа експерти по британска история от началото на двайсети век. Ала той остава жив. Името му е Уинстън Чърчил. Близо шест години по-късно, на 30 май 1937 година, различен англичанин се буди призори и изпълзява от неуместната си обител в окопите по фронтовата линия на Испанската революция в Североизточна Испания на юг от Пиренеите. Въпреки че служи като боец, в реалност е публицист, непретенциозен създател на посредствени романи, които не се продават добре. Той счита себе си за ляв, само че с последната си книга, в която с методите на социологията изследва живота на бедните хора в Англия, провокира известно комплициране и евентуално губи някои другари с рецензията си против социалистите. И въпреки всичко в Испания той се бори на страната на проправителствените социалистически сили на Испанската република. Той е висок и крачейки в обърнатите на запад окопи, с цел да ревизира хората от своя взвод, главата му хвърля сянка от изгряващото зад него слънце. Снайперист националист го зърва от към 175 метра и изстрелва 7-милиметров патрон с медно покритие. Изстрелът е съвършен и изпраща патрона в основата на врата на англичанина, малко настрана от сънната артерия. Изненадан, той се строполява на земята. Съзнава, че е улучен, само че заради шока не знае къде тъкмо. Като схваща, че е прострелян във врата, чака гибелта да настъпи за минути, тъй като не е чувал някой да е оживял с сходна рана. Ако бе умрял тогава, то надали през днешния ден някой щеше да си спомни за него с изключение на шепата експерти по недотам известни британски разказвачи от средата на двайсети век. Но той не умира. Името му е Ерик Блеър, прочут под псевдонима Джордж Оруел. Привидно двамата са доста разнообразни. Чърчил е доста по-стабилен във всяко едно отношение; роден двайсет и осем години преди Оруел, той го надживява с петнайсет години. Но по някои съдбовни въпроси те са сродни души. В основните съвпадащи години от живота им в средата на века двамата се сблъскват с едни и същи огромни въпроси – Хитлер и фашизмът, Сталин и комунизмът, Америка и нейното предимство над Англия. Те дават отговор със сходни качества и средства – със своя разсъдък, своята религия в личната си преценка, даже тя да е порицавана от техни съвременници, както и с изключителните си умения да боравят с думите. И двамата се водят от главните правила на демократичната народна власт: свободата на мисълта, на словото и на сдружаването. Пътищата им в никакъв случай не се пресичат, само че всеки се възхищава от другия, въпреки и от разстояние, и когато идва времето Джордж Оруел да напише „ 1984 “, той кръщава героя си Уинстън. Според някои свидетелства Чърчил толкоз доста харесва романа, че го изчита два пъти. Независимо от разликите си за двамата един приоритет е преобладаващ – човешката независимост. И той се трансформира в тяхна обща идея. А те в действителност са радикално разнообразни, със напълно друг житейски път. Буйната екстровертност на Чърчил, ораторските му умения и неговите апели за всеотдайна въоръжена защита му печелят публичното самопризнание, което значително моделира днешния ни свят. А по-флегматичният и срамежлив темперамент на Оруел, комбиниран с краен идеализъм и пунктуално разбиране и описване на нещата, го трансформира в публицист, който се бори за запазване на персоналното пространство в актуалния свят...
В средата на двайсети век тези двама мъже стават политически и интелектуални пътеводители против двойната тоталитарна опасност от фашизъм и комунизъм. В деня на влизането на Англия във Втората международна война Чърчил декларира: „ Присъщо на тази война е да издигне правата на индивида на непревземаеми скали, това е война за възобновление на човешкото достолепие “. Оруел изрича същата мисъл в своя по-опростен жанр: „ Живеем във времена, в които обособената персона престава да съществува “, ще каже загрижено той две години по-късно. Оруел и Чърчил схващат, че основният въпрос на века в последна сметка не е кой управлява средствата за произвеждане, както счита Маркс, или по какъв начин действа човешката душeвност, както учи Фройд, а по-скоро по какъв начин да се опази свободата на личността във времена, в които страната все по-силно нахлува в персоналния живот. Историкът Саймън Шама ги разказва като архитектите на своето време. Според Шама те са „ най-невъобразимите съдружници “. Общата им идея е да спрат възхода на вълната от убийства, осъществявани от страни, който стартира през 20-те и 30-те години и доближава своя разцвет през 40-те години “.
В същото време Оруел води не по-малка битка от студиата на BBC, дефинирайки опасността от авторитаризма във „ Фермата на животните ” и по-късно в „ 1984 ”. Чърчил предизвестява за заканите от комунизма. Оруел от рано обръща внимание върху заплахата от Сталин. Дали това, което двамата вършат, е същностно друго? Като публицист Оруел въздейства на политическия пейзаж. Не по-малко умелият с думите Чърчил отразява същата мощ на духа в безсмъртните си речи. Двама поклонници пред силата на словото, двама дейци с интензивно присъединяване в политиката – две персони, построили Европа такава, каквато я познаваме.
„ Чърчил и Оруел. Борбата за независимост ” от Томас Рикс прави преглед на целия живот и труда на двамата визионери – от началото на века, през двете международни войни, чак до следствията от битката против Хитлер. С неповторимия си метод Рикс опълчва – и в същото време с това добавя – орисите на политик и публицист, трансформирайки общата им биография в красиво удостоверение за силата на моралното разбиране и куража да останеш правилен на правилата си, без значение от събитията. Предлагаме ви фрагмент от „ Оруел и Чърчил. Борбата за независимост ”. „ На 13 декември 1931-а петдесет и седем годишен британски политик, към момента народен представител, само че много недолюбван от държавното управление на личната си партия, слиза от такси на нюйоркското Пето авеню. Той е в Ню Йорк за поредност от лекции, с които да си възвърне част от финансовите вреди, претърпени от борсовия провал две години по-рано. Тъй като е англичанин, а евентуално и потопен в грижи, той поглежда в неправилната посока и не вижда идващата с към петдесет километра в час кола, която го бута и влачи по паважа, оставяйки го с няколко счупени ребра и спукан череп. Ако тогава бе умрял, щеше да бъде запомнен от шепа експерти по британска история от началото на двайсети век. Ала той остава жив. Името му е Уинстън Чърчил. Близо шест години по-късно, на 30 май 1937 година, различен англичанин се буди призори и изпълзява от неуместната си обител в окопите по фронтовата линия на Испанската революция в Североизточна Испания на юг от Пиренеите. Въпреки че служи като боец, в реалност е публицист, непретенциозен създател на посредствени романи, които не се продават добре. Той счита себе си за ляв, само че с последната си книга, в която с методите на социологията изследва живота на бедните хора в Англия, провокира известно комплициране и евентуално губи някои другари с рецензията си против социалистите. И въпреки всичко в Испания той се бори на страната на проправителствените социалистически сили на Испанската република. Той е висок и крачейки в обърнатите на запад окопи, с цел да ревизира хората от своя взвод, главата му хвърля сянка от изгряващото зад него слънце. Снайперист националист го зърва от към 175 метра и изстрелва 7-милиметров патрон с медно покритие. Изстрелът е съвършен и изпраща патрона в основата на врата на англичанина, малко настрана от сънната артерия. Изненадан, той се строполява на земята. Съзнава, че е улучен, само че заради шока не знае къде тъкмо. Като схваща, че е прострелян във врата, чака гибелта да настъпи за минути, тъй като не е чувал някой да е оживял с сходна рана. Ако бе умрял тогава, то надали през днешния ден някой щеше да си спомни за него с изключение на шепата експерти по недотам известни британски разказвачи от средата на двайсети век. Но той не умира. Името му е Ерик Блеър, прочут под псевдонима Джордж Оруел. Привидно двамата са доста разнообразни. Чърчил е доста по-стабилен във всяко едно отношение; роден двайсет и осем години преди Оруел, той го надживява с петнайсет години. Но по някои съдбовни въпроси те са сродни души. В основните съвпадащи години от живота им в средата на века двамата се сблъскват с едни и същи огромни въпроси – Хитлер и фашизмът, Сталин и комунизмът, Америка и нейното предимство над Англия. Те дават отговор със сходни качества и средства – със своя разсъдък, своята религия в личната си преценка, даже тя да е порицавана от техни съвременници, както и с изключителните си умения да боравят с думите. И двамата се водят от главните правила на демократичната народна власт: свободата на мисълта, на словото и на сдружаването. Пътищата им в никакъв случай не се пресичат, само че всеки се възхищава от другия, въпреки и от разстояние, и когато идва времето Джордж Оруел да напише „ 1984 “, той кръщава героя си Уинстън. Според някои свидетелства Чърчил толкоз доста харесва романа, че го изчита два пъти. Независимо от разликите си за двамата един приоритет е преобладаващ – човешката независимост. И той се трансформира в тяхна обща идея. А те в действителност са радикално разнообразни, със напълно друг житейски път. Буйната екстровертност на Чърчил, ораторските му умения и неговите апели за всеотдайна въоръжена защита му печелят публичното самопризнание, което значително моделира днешния ни свят. А по-флегматичният и срамежлив темперамент на Оруел, комбиниран с краен идеализъм и пунктуално разбиране и описване на нещата, го трансформира в публицист, който се бори за запазване на персоналното пространство в актуалния свят...
В средата на двайсети век тези двама мъже стават политически и интелектуални пътеводители против двойната тоталитарна опасност от фашизъм и комунизъм. В деня на влизането на Англия във Втората международна война Чърчил декларира: „ Присъщо на тази война е да издигне правата на индивида на непревземаеми скали, това е война за възобновление на човешкото достолепие “. Оруел изрича същата мисъл в своя по-опростен жанр: „ Живеем във времена, в които обособената персона престава да съществува “, ще каже загрижено той две години по-късно. Оруел и Чърчил схващат, че основният въпрос на века в последна сметка не е кой управлява средствата за произвеждане, както счита Маркс, или по какъв начин действа човешката душeвност, както учи Фройд, а по-скоро по какъв начин да се опази свободата на личността във времена, в които страната все по-силно нахлува в персоналния живот. Историкът Саймън Шама ги разказва като архитектите на своето време. Според Шама те са „ най-невъобразимите съдружници “. Общата им идея е да спрат възхода на вълната от убийства, осъществявани от страни, който стартира през 20-те и 30-те години и доближава своя разцвет през 40-те години “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ