С малкия ми брат останахме съвсем сами, но продължихме да вярваме в нашия татко!
Бях на единадесет години, когато майка ми ни изостави. Остави ни сами с брат ми и татко ми.
Брат ми беше единствено на 8 месеца. Татко непрекъснато изчезваше или на работа, или в бара с новите си другари. На никой не му пукаше за мен и Тома. Само баба и дядо ни носеха храна и приспособено мляко. Скоро обаче те починаха и ние останахме сами.
Въпреки че баща скърбеше малко, това не продължи дълго. Срещите му с приятелките му се реалокираха в нашата кухня. Никой не гледаше нито брат ми, нито мен.
Тома и аз като че ли бяхме обособена галактика. Гледахме анимационни филми дружно. Все още не разбираше нищо, само че харесваше ярките картини. Разхождахме се на открито, сменях му памперса и го хранех с грис, който се научих да върша без помощта на възрастни.
Чувствахме се добре дружно, само че периодическите кавги на татко ми с неговите другари ни пречеха доста. Често ми се постановяваше да се затварям в стаята си, надалеч от всичко.
Една заран татко ми потегли за работа. Беше изцяло спокоен и най-важното изтрезнял. Той ме погледна в очите, пристигна да ме целуне по бузата, безшумно сподели: „ Съжалявам за всичко, ще се върна скоро “ и си потегли.
Тогава не му придадох никакво значение на случилото се, само че бях извънредно сюрпризирана. Той не се бе държал по този начин от доста от дълго време.
Бях доста гладна. С Тома на ръце отидох в кухнята да направя сандвич и каша. На масата имаше пари и дребна записка в плик:
„ Елена, грижи се за братчето си, аз ще се върна скоро и животът ни ще се промени към по-добро, давам обещание! “
Два месеца живяхме сами. Всъщност нищо не се промени, единствено стана по-спокойно. Нямаше ги купоните на баща в кухнята с непознати хора. Тома и аз можехме да ядем, когато си желаяме, да се къпем и да спим умерено.
Вярно, съседите започнаха да питат къде е татко ни и за какво постоянно сме сами. Социалните идваха при нас няколко пъти и желаеха да ни вземат в сиропиталище. Опитвах се да го убеди, че ни гледа татко ни и той работи от заран до вечер.
Тръгва си, когато всички още спят, и се връща, когато всички към този момент спят. Излъгах, че при брат ми идва бавачка, когаот аз съм на учебно заведение.
Татко даде обещание, че ще се върне, не можех да им разреша да ни заведат в сиропиталището! Вярвах с цялото си сърце, че всичко ще бъде наред!
И скоро той в действителност се върна! Точно както даде обещание. Дори лицето му се беше трансформирало. Беше станал по-спокоен и най-важното не пиепе! Той беше оздравял! Вероятно в никакъв случай не съм имала по-щастлив ден в живота си!
Оттогава заживяхме надалеч по-щастливо и заедно.
