Бях кръстен в ранна детска възраст и в неделя и

Бях кръстен в ранна детска възраст и в неделя и празници цялото ни семейство ходеше на черква. Това продължи до 12-годишна възраст. Тогава взех решение, че е по-лесно да пребивавам без Бог.

Родителите ми водеха диалози с мен, само че не упорстваха да навестявам храма. Някак инцидентно чух диалог, в който баща сподели, че ходенето на черква без религия е неефикасно и Господ ще заведе сина му в църквата, в случай че е належащо.

Имах прелестни, любящи родители. Имам единствено топли и нежни мемоари от тях.

Но те починаха рано, татко ми умря, когато бях на 17 години, скоро умря и майка ми, тогава станах на 19 години. По това време служех в армията. Научих за гибелта на майка ми от депеша от сестра й, моята вуйна.

След службата се върнах в празния фамилен апартамент, открих си работа във фабрика като спомагателен служащ и започнах независимия си живот.

Започнах новия си живот, признавам, по неверен метод. Целта на живота ми беше една – приемането на наслаждение. Намирах наслаждение в алкохола и девойките. Все отново живеех самичък и постоянно с мен се събираше радостна компания. Понякога имаше запои в продължение на няколко дни. Това продължи към две години.

Един ден нашата „ другарска “ група от 12 души реши да отиде на поход или по-скоро на пикник. Взехме малко алкохол и мезета и хванахме влака до едно уютно, красиво място на брега на река Искър.

Няма да неистина, първоначално беше занимателно, само че след няколко часа всички към този момент бяха доста пияни. Спомням си доста неясно какво се случи.

Казаха ми, че съм решил да преплувам реката; реката на това място не беше доста необятна и дълбока. Или съм се задавил, или сърцето ми нее издържало нна натоварването, само че потънах.

Приятелите ми не видели нищо. Добре, че едно семейство беше на отмора близо до нас: брачен партньор и брачна половинка и двама сина младежи. Именно те забелязали, че ми се е случила неволя, и без да се замислят, всички се втурнали във водата. Разбира се, не си припомням нищо за това и не можах да си спомня.

Но като насън се видях отвисоко; Хората се суетяха към мен, правеха нещо, а до мен, като че ли нищо не се е случило, приятелите ми седяха на същото място: смееха се и прегръщаха девойките.

И внезапно до мен до мен се появи майка ми, нежно реалокира ръката си до мястото, където лежах и сподели: „ Само в храма ще намериш себе си “.

Тогава отворих очи, хората се суетяха към мен и всички споделяха: „ Жив е, жив “. Скоро дойде кола за спешна помощ и ме откараха в болничното заведение.

В болничното заведение имах време да помисля за живота си, за моите по този начин наречени другари. И се почувствах изцяло печален: бях на 22 години и животът бе изгубил всевъзможен смисъл. Задавах си въпроси: „ Как да живееш, когато не искаш да живееш? Защо ме избавиха?

Събиранията с другари към този момент не ми доставяха никакво наслаждение и нямах нищо и никой в този живот. Но непрекъснато си спомнях оня сън, в който майка ми сподели: „ Само в храма ще намериш себе си “. Какво би означавало това? Най-вероятно нищо, просто естествен сън.

Седмица по-късно ме изписаха и в същия ден отидох на черква. Нямах никаква религия, само че се приближих до иконите, помолих се по собствен метод и помолих за отговор на посланието на майка ми. Но имах и подозрения: добре си спомнях думите на татко ми, който сподели, че ходенето на черква без религия е неефикасно.

Вечерта другари пристигнаха да ме викат да пием, споделяха, че би трябвало да отпразнуваме второто ми раждане. Но въобще не желаех да пия алкохол или да седнал съм с тях. Заведох всички в стаята, а аз отидох самичък в кухнята и седях там цяла вечер, спомняйки си съня и пътуването до храма, което не ми даде отговор на посланието на майка ми.

Вечерта помолих всички да си потеглят и излъгах, че пия хапчета, а докторът сподели, че нуждая се от отмора. Не желаех повече да идват.

В неделя още веднъж отидох на черква за работа. Думата на мама, даже насън, беше закон за мен.

Забелязах лицата на енориашите; те бяха хора, изцяло разнообразни от моите другари, спокойни, красиви и съсредоточени.

А тя стоеше до икона на Богородица и нещо шептеше. Тя изглеждаше на към 20 години, стройна, красива със кърпа и красива кафява рокля. Виждайки я, нещо се обърна с главата надолу в душата ми, в никакъв случай преди не бях изпитвал такива усеща.

Но допустимо ли е да се срещат хора в храм? Гледах я през цялата работа, само че по този начин и не посмях да я доближа. И по-късно започнах постоянно да отивам на черква, само че не от религия, а единствено с цел да я видя още веднъж.

Тя, несъмнено, забелязваше срамежливите ми погледи и постоянно се извръщаше сепнато. Това продължи два месеца.

Един ден, след службата, свещеникът се обърна към енориашите с молба да оказват помощ за почистването на храма и аз, несъмнено, останах, надявайки се, че моята непозната също ще остане.

Надеждите ми се оправдаха. Измихме подовете и деликатно избърсахме иконите с парцал. И на първо място се възхищавах на нейната хубост и нейната работа: преди да избърше иконата, тя прошепваше нещо и по-късно с обич започваше работата си.

След работа свещеникът ни благодари на всички, а аз се осмелих да се приближа до нея и й предложих да я заведа до дома.Тя се усмихна страхливо и се съгласи.

Така се запознахме и започнахме да се срещаме, и то освен в църквата. Въпреки че ходехме и на черква всяка неделя. Признах и се разкаях за мръсния си минал живот. Душата ми се усещаше някак по-чиста и светла.

Харесвах моята Полинка всеки ден от ден на ден и повече. Това бе чист, ярък човек, с който се усещах умерено, топло и не желаех да се деля.

Два месеца по-късно се обърнах към свещеника и го помолих да ме благослови и да предложи брак на Полина. Отецът се усмихна и ме благослови. И там в църквата заведох Полина до иконата на Богородица и й предложих брак.

Полина проля сълзи и сподели, че постоянно е била при тази икона с молба да я свърже с индивида, с който ще бъде щастлива през целия си живот. И да ги венчае тъкмо свещеникът от тази черква.

От тогава минаха 25 години. Завърших Медицинския уиверситет и сега работя в една от градските лечебни заведения. Имаме двама огромни сина и две внучки, всяка неделя вървим на черква с цялото семейство и всякога благодаря на Бог за посланието от другия свят от майка ми, че ми даде такава нежна, чиста, любяща брачна половинка, за моите деца, внучки и за това, че ме поведе по пътя, по който желая да ходя.

И несъмнено, апелирам се за фамилията, което ме избави в оня съдбоносен ден. Вярно, не им знам имената, само че Бог знае на кого дължа живота си.