Колко е било скучно да си империалист
Британската империя в зенита си – когато слънцето не залязва върху нея – е място на необятно публикувана и на моменти смазваща еднообразност, защото тя се разраства и става все по-бюрократична, до момента в който в същото време опцията й да открива нови земи и да поддържа връзка с коренното население понижава.
Не всеки намира империята за скучна и би било несвоевременно да се допусна, че милионите хора, които британците ръководят, намират империята за скучна, макар че писателят Ямайка Кинкейд твърди в „ A Small Place “ (1988), нейният портрет на постколониална Антигуа, че: „ Всеки локален на всички места живее живот на поразителна и смазваща простащина и досада. “ И въпреки всичко туземците и английски заселници имат много насилствена и сложна връзка, а за доста индийци и африканци империята е опустошителна и безчовечна.
За британците обаче скуката от ден на ден се пробва да завземе империята, без значение дали става въпрос за маркизът от Хейстингс, който се оплаква, че пътуването му по река Ганг (снимката долу) през 1815 година е „ извънредно досадно “, или за златотърсачите в Австралия, които недоволстват за „ монотонността на живота в храстите “. Тази досада има напълно действителни последствия – от разпространяването на алкохолизъм измежду бойците, през емигрантите, които просто се отхвърлят и се прибират вкъщи, до чиновници, които напущат службата си. Ранната империя може да е очаровала с ноостите си, само че, както потвърждават идващите образци, Британската империята от 19 век е надалеч по-малко вълнуваща.
През 18 век пътуванията до Индия са вълнуващи и на моменти мъчителни. Корабите са малки; навигацията е примитивна; рискът от корабокрушение е постоянен; и дажбите са лимитирани, което изисква спирки на острови като Света Елена за прясна вода, а и за разходка измежду местните забележителности. Към средата на 19 век обаче, когато корабите към този момент вземат пасажери, които си заплащат за пътуването и не работят на борда, настройките се трансформират. Както Хенри Кийн декларира през 1897 година, поглеждайки обратно към годините си в Източноиндийската компания: „ Нищо не може да бъде по-скучно от дългото морско странствуване. “
Има доста аргументи бойците да скучаят. Най-отгоре в листата, съгласно Джулиъс Джефрис, хирург на армията в Каунпоре през 30-те години на 19 век, е „ скучната рутина на казармата “. Войниците, изключително в Индия, постоянно разясняват жегата, която ги затваряше по палатките в продължение на часове дневно, без да имат какво да вършат.
За някои това беше самата им работа. Джон Мерсие Макмален от 13-ата лека пехота напомни „ идентичната тъждественост “ на всекидневието си през 40-те години на 19 век, когато е ситуиран в Сукур. Всеки ден Джон става едновременно и отива в щаба на полка, където седи на „ същия стол и от същата страна на масата “, където работата му е „ съвсем постоянно със същия темперамент “. Той прибавя: „ Изминаха месеци, без да се случи събитие, което си коства да се забележи “.
Малко специалности са толкова уважавани в австралийската история, колкото тази на скуотъра (заселник или някогашен затворник). Реалността обаче е доста друга от романтизираните разкази. Както Едуард Кър написа в „ Спомени от визитата ми във Виктория “ (1883), „ Едно превозване на овцете през страната е толкоз сходно на идващото или предходното “. Кър, който отплава за Австралия през 1842 година, с цел да поеме ръководството на имението на татко си покрай Мелбърн, се усеща незадоволен от „ дребните домашен работи “, които лишават по-голямата част от дните му. Всяка заран той ставаше със слънцето и „ монотонната рутина от предходния ден стартира още веднъж “.
Освен четенето, единственото развлечение на Едуард Кър е да крачи напред-назад пред къщата си като животно в клетка, и да си припомня какъв брой му е скучно. Той написа за многото си „ интервали на уединение “, един от които трае три седмици, като през това време не вижда нито един човек: „ Чувствам се като пандизчия, който няма с какво да се занимава “.
Британската имперска агресия дава на откривателите невиждани благоприятни условия да изследват неразучени земи. Хенри Мортън Стенли пресича вътрешността на Африка, Чарлз Стърт пътува надълбоко в пустините на Австралия, а Мери Кингсли прониква през Конго. Но даже тези безстрашни мъже и дами се отегчават.
Самият Стенли написа за предизвикването да „ издържиш на смъртоносната еднообразност “ и се оплаква от „ безкрайните занимания “ по време на пътуването си „ през Тъмния континент “. Не на последно място е натрапчивата му грижа за всяко съоръжение, невъзможна задача, като се има поради количеството, продължителността на пътуването и честотата на кражбите.
За Стърт, който прави две епични пътешествия през Южна Австралия от 1828–31 година, самият пейзаж е отегчителен. Стърт разказва терена като „ тъмен “ надалеч по-често, в сравнение с го характеризира като „ изящен “.
И Мери Кингсли се оплаква, че би трябвало да яде еднакъв тип риба всяка вечер. „ Но това беше Африка “, измърмори тя, „ даваше ти познати предмети, когато минимум ги искаш “. Беше като „ да бъдеш затворен в библиотека, чиито книги не можеш да четеш, от самото начало малтретиран, ужасяващ и отегчен “.
Тъй като администрацията на империята става по-бюрократична през 19 век, имперските чиновници на всички равнища се оказват все по-разочаровани от работата си. Уилям Бентинк, генерал-губернатор в Индия през 1828–35 година, се оплаква от „ скуката от големия товар на безинтересните занимания “. В дневника си за 10 ноември 1908 година Леонард Улф написа „ Рутинно “ – дума, която повтаря всеки ден в продължение на четири следващи дни и многочислени други пъти, до момента в който служи 3 години като държавен чиновник в Цейлон (Шри Ланка).
Част от казуса е увеличението на регулациите и документооборота, което направи деня на губернатора еднообразен и банален. „ Тъпотата е централната характерност на живота на индийския наместник “, оплаква се лорд Дъферин. Той намира работата си за „ доста безинтересна “ и подава оставка година преди приключването на мандата му.
Лорд Литън, различен наместник, написа, че Индия е „ едно непрестанно публично смилане от заран до вечер “. Това е правилно даже в Симла, лятната столица на Радж, където работата продължава тъкмо както в Калкута. Литън написа, че може да отнеме „ целия ден и по-голямата част от нощта “, с цел да прочете и да отговори на кореспонденцията. Той разказва държавното управление на Индия като „ абсолютизъм на офиса “.
