Митрополит Киприан: Целият живот на Васил Левски е посветен на народното възкресение
Братя и сестри,
149 години ни разделят от паметния февруарски ден на 1873 година, когато в покрайнините на тогавашна София йеродякон Игнатий- Васил Иванов Кунчев – Левски е обесен от турския подтисник. Малко преди този момент, в изповедта си пред отец Тодор Митов, той, страдалецът, споделя последните си думи „ Каквото съм го правил, в ползу народу е “.
Слова, изтъкани от светла душа, от сърце претъпкано с родолюбие и религия в бъдещето на своя народ. Зов за почтено кръстоносене. Завет към нас родените след него в люлката на Майка България, за които в тефтерчето си дяконът записва „ И не забравяйте… “
Напомняне, което като екот звучи век и половина. Призив, който упорства да бъде жива родната ни съвест и памет. Преломните, героичните и свещени събития, събрали многовековната история на Родината ни, да пуснат дълбоки корени в българската душа, с цел да прорастат в любов към религия, жанр и татковина. Сам понесъл тежестта на тази любов, изстрадвайки я в труд и ограничения, Апостолът на Свободата е знаел, че във величавото страдалчество на нашите православни предци и майки, измъчвани от многовековното турско иго се крие бъдещото възкресение на народа ни. Целият му живот от послушник, духовник и свещеник, участник в Първата българска легия, знаменосец в четата на Панайот Хитов, до обиколките му в Българско, посредством които съумява да сътвори необятна незаконна комитетска мрежа е отдаден на това национално възкресение. Като свети Паисий Хилендарски той неуморно обикаля градове и села, махали и къщи, а вместо „ История Славянобългарска “, Дяконът носи ръкописите на новата история на Родината ни. История, в която всяко горещо българско сърце написа своята страница. И както атонският духовник среща постоянно недоумение, равнодушие, делнична прозорливост и коварство. „ Нашите българи желаят свободата, само че одобряват я, в случай че им се сервира в къщите на тепсия “, споделя иеродякон Игнатий – Васил Левски с присъщата си откровеност пред турската следствена комисия в София.
И все пак продължава да тропа по порти и съвести. Да преодолява вътрешни терзания и външни трудности, да бъде Апостол на Свободата. Той е живото въплъщение на Христовите думи „ Никой няма обич от тая, да постави душата си за своите другари “ /Йоан 15:13/. Бог го въздигна от народа ни, с цел да имаме мярка за родолюбие и образец за мъжество! За да ни покаже, че може да живее даже и в най-тежки рабски години с религия, вяра и любов към близък – стожерите на същинския православен дух, над който злото няма власт.
От нас, от свободната ни воля, от решимостта ни зависи тези духовни величини да бъдат носени и в нашите души.Така там ще има освен мир и безстрашие, само че и немалката разтуха, че въпреки и със своите си неголеми крачки вървим по пъртината, оставена ни от Апостола и чуваме словата му „ Дела трябват, а не думи. “ Амин!
149 години ни разделят от паметния февруарски ден на 1873 година, когато в покрайнините на тогавашна София йеродякон Игнатий- Васил Иванов Кунчев – Левски е обесен от турския подтисник. Малко преди този момент, в изповедта си пред отец Тодор Митов, той, страдалецът, споделя последните си думи „ Каквото съм го правил, в ползу народу е “.
Слова, изтъкани от светла душа, от сърце претъпкано с родолюбие и религия в бъдещето на своя народ. Зов за почтено кръстоносене. Завет към нас родените след него в люлката на Майка България, за които в тефтерчето си дяконът записва „ И не забравяйте… “
Напомняне, което като екот звучи век и половина. Призив, който упорства да бъде жива родната ни съвест и памет. Преломните, героичните и свещени събития, събрали многовековната история на Родината ни, да пуснат дълбоки корени в българската душа, с цел да прорастат в любов към религия, жанр и татковина. Сам понесъл тежестта на тази любов, изстрадвайки я в труд и ограничения, Апостолът на Свободата е знаел, че във величавото страдалчество на нашите православни предци и майки, измъчвани от многовековното турско иго се крие бъдещото възкресение на народа ни. Целият му живот от послушник, духовник и свещеник, участник в Първата българска легия, знаменосец в четата на Панайот Хитов, до обиколките му в Българско, посредством които съумява да сътвори необятна незаконна комитетска мрежа е отдаден на това национално възкресение. Като свети Паисий Хилендарски той неуморно обикаля градове и села, махали и къщи, а вместо „ История Славянобългарска “, Дяконът носи ръкописите на новата история на Родината ни. История, в която всяко горещо българско сърце написа своята страница. И както атонският духовник среща постоянно недоумение, равнодушие, делнична прозорливост и коварство. „ Нашите българи желаят свободата, само че одобряват я, в случай че им се сервира в къщите на тепсия “, споделя иеродякон Игнатий – Васил Левски с присъщата си откровеност пред турската следствена комисия в София.
И все пак продължава да тропа по порти и съвести. Да преодолява вътрешни терзания и външни трудности, да бъде Апостол на Свободата. Той е живото въплъщение на Христовите думи „ Никой няма обич от тая, да постави душата си за своите другари “ /Йоан 15:13/. Бог го въздигна от народа ни, с цел да имаме мярка за родолюбие и образец за мъжество! За да ни покаже, че може да живее даже и в най-тежки рабски години с религия, вяра и любов към близък – стожерите на същинския православен дух, над който злото няма власт.
От нас, от свободната ни воля, от решимостта ни зависи тези духовни величини да бъдат носени и в нашите души.Така там ще има освен мир и безстрашие, само че и немалката разтуха, че въпреки и със своите си неголеми крачки вървим по пъртината, оставена ни от Апостола и чуваме словата му „ Дела трябват, а не думи. “ Амин!
Източник: novinata.bg
КОМЕНТАРИ