Ромео и Жулиета от Сараево - живата рана на Босна
* Бошко и Адмира имаха нещастието да се обичат в страна с враждуващи етноси * Ваня Джаферович плакал, до момента в който четял книгата ми " Аз още броя дните ", споделя Георги Бърдаров
" Вие за тях ли питате? Ромео и Жулиета? Питайте, но ние тука можем от всяка врата да Ви разкажем по една наша си история - кой погубен, кой изнасилен... "
С такива думи посрещат писателя Георги Бърдаров в Сараево съседите на Адмира и Бошко, запомнени като сараевските Ромео и Жулиета. Неговата книга " Аз още броя дните " споделя за обречената обич сред бошнячка и сърбин. Защото, когато двама влюбени умрат, все едно по каква причина, ни е нужна красива история, която да ги обезсмърти. Когато по тях стрелят, историята още е в зародиш и, почтено казано, самата тя се надява да не се случи.
Но тук приказваме за нелепата история на Адмира Исмич (на сръбски: Адмира Исмић) и Бошко Бркич (на сръбски: Бошко Бркић). И двамата влюбени са родени през 1968 година в Сараево и намират гибелта на 25 години - на 18 май 1993 година. Защото просто са имали нещастието да се обичат под патроните в една страна, която до неотдавна са считали за своя Родина, само че която ги е разпарчетосала в два разнообразни враждуващи етноса.
Наричат ги Сараевските Ромео и Жулиета, за тях е изработен и документален филм. Но те нямат нищо общо с Монтеки и Капулети, а с едни неотдавна озверели народи, решили да отстояват правата си до кръв.
За двамата влюбени Бърдаров научава инцидентно. Две негови студентки трябвало да вършат презентация за Сараево в час по етнорелигиозни спорове, където той води лекциите. " Ромео и Жулиета от Сараево " бяха в последния слайд. Уж нищо изключително, единствено един слайд, само че може да се каже, че тематиката сама ме откри ", добавя той.
Започнал да чете, да се рови в интернет и решил, че ще напише не писмено, а художествено произведение. Подготвял се пет години, с цел да се срещне с същинското, за мнозина от дълго време забравено събитие. И да го възкреси.
А ориста на двамата млади е в действителност трагична. Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват дружно гимназия, след което се сгодяват. Любовта им стартира с една новогодишна целувка. Двамата са възпитаници в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година, през която столицата на Босна и Херцеговина е хазаин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който спокойно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух превзема всички.
Влюбените младежи следват дружно химия. След началото на гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 година те остават в обсаденото Сараево, където е доста мъчно за двойки от разнообразни етноси и религии да оцелеят. Затова, 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко вземат решение да избягат от Сараево и през следените от сърбите територии да заминат за Сърбия.
В началото на войната в града най-силно въздействие има Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява против 18 000 немски марки да обезпечи гладко излизане от Сараево на двамата влюбени. С тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да си затварят очите, до момента в който Адмира и Бошко притичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.
На 18 май 1993 година през нощта Адмира и Бошко потеглят да прекосят реката. Но откакто стигат средата на моста, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е погубен на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, съумява само да се добере до обичания и да го прегърне, след което издъхва.
Години по-късно свидетел споделя за събитието в изявление: " Момичето размахваше чанта. Те тичаха дружно, държейки се за ръце. Отстрани изглеждаше по този начин, все едно танцуват. След това се чуха изстрели от пушка. Те паднаха на земята, като продължаваха да се държат един различен ".
Трагедията на Адмира и Бошко става известна с помощта на голям брой непознати кореспонденти. Пред тях и двете страни си трансферират виновността за убийството им. Родителите им научават за гибелта със забавяне от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за подпомагане да приберат телата им. Обаче " сините каски " отхвърлят с претекста, че бронираните им коли са уязвими за бронебойни снаряди.
Адмира и Бошко лежат непогребани цели шест дни – от 18 до 24 май.
Никой не може да се добере до телата им, с цел да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, които се намират от двете противникови страни, виждат труповете им, само че не могат да създадат нищо.
На шестата нощ сръбски бойци съумяват да се промъкнат единствено на двадесет и пет метра от бошняшките позиции. По-късно излиза наяве, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица, в общ гроб.
По-късно, през април 1996 година, телата на влюбените са ексхумирани и заровени в Сараево, още веднъж дружно.Семействата им винят не бойците, а политиците. И настояват, че миризмата на омразата още се усеща по тези места.
В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни фотоси и огромна картина с облика й. Такава е ситуацията и в малко село до Крушовац, където живее майката на Бошко.
Първоначално събеседниците на Бърдаров в Сараево си мислели, че тъй като се занимава с етнорелигиозни спорове, желанието му е да написа теоретичен труд, а не разказ. Едва по-късно разбрали, че желае да постави пръста си на същинския пулс на споровете.
" Може да знаем доста за световните проблеми, само че за първи път на място видях по какъв начин това се пречупва през човешките ориси ", споделя писателят.
" Когато отидох да пиша книгата си, чаках, че ще беседвам със събеседниците си по кафаните до късно, че ще провиснал сърцата си. Но нищо сходно, хората не се отпускат по този начин елементарно. Книгата ми не е преведена на нито един от тези езици, тъй че не мога да предскажа техните реакции. Но имам невероятна реакция от Ваня Джаферович, футболистът и победител в " Сървайвър ", който владее езика ни добре. В началото той не искаше да чете книгата, имаше известна опозиция. След това ми сподели, че е плакал от самото начало ", споделя създателят на " Аз още броя дните " Георги Бърдаров.
" Вие за тях ли питате? Ромео и Жулиета? Питайте, но ние тука можем от всяка врата да Ви разкажем по една наша си история - кой погубен, кой изнасилен... "
С такива думи посрещат писателя Георги Бърдаров в Сараево съседите на Адмира и Бошко, запомнени като сараевските Ромео и Жулиета. Неговата книга " Аз още броя дните " споделя за обречената обич сред бошнячка и сърбин. Защото, когато двама влюбени умрат, все едно по каква причина, ни е нужна красива история, която да ги обезсмърти. Когато по тях стрелят, историята още е в зародиш и, почтено казано, самата тя се надява да не се случи.
Но тук приказваме за нелепата история на Адмира Исмич (на сръбски: Адмира Исмић) и Бошко Бркич (на сръбски: Бошко Бркић). И двамата влюбени са родени през 1968 година в Сараево и намират гибелта на 25 години - на 18 май 1993 година. Защото просто са имали нещастието да се обичат под патроните в една страна, която до неотдавна са считали за своя Родина, само че която ги е разпарчетосала в два разнообразни враждуващи етноса.
Наричат ги Сараевските Ромео и Жулиета, за тях е изработен и документален филм. Но те нямат нищо общо с Монтеки и Капулети, а с едни неотдавна озверели народи, решили да отстояват правата си до кръв.
За двамата влюбени Бърдаров научава инцидентно. Две негови студентки трябвало да вършат презентация за Сараево в час по етнорелигиозни спорове, където той води лекциите. " Ромео и Жулиета от Сараево " бяха в последния слайд. Уж нищо изключително, единствено един слайд, само че може да се каже, че тематиката сама ме откри ", добавя той.
Започнал да чете, да се рови в интернет и решил, че ще напише не писмено, а художествено произведение. Подготвял се пет години, с цел да се срещне с същинското, за мнозина от дълго време забравено събитие. И да го възкреси.
А ориста на двамата млади е в действителност трагична. Адмира е бошнячка, а Бошко – сърбин. Завършват дружно гимназия, след което се сгодяват. Любовта им стартира с една новогодишна целувка. Двамата са възпитаници в Сараево и посрещат с компания новата 1984 година, през която столицата на Босна и Херцеговина е хазаин на Зимните олимпийски игри. Градът, в който спокойно съжителстват бошняци, сърби и хървати, посреща хиляди спортисти, а олимпийският дух превзема всички.
Влюбените младежи следват дружно химия. След началото на гражданската война в Босна и Херцеговина през 1992 година те остават в обсаденото Сараево, където е доста мъчно за двойки от разнообразни етноси и религии да оцелеят. Затова, 14 месеца след започване на войната, Адмира и Бошко вземат решение да избягат от Сараево и през следените от сърбите територии да заминат за Сърбия.
В началото на войната в града най-силно въздействие има Исмет Байрамович, по прякор Кело, който се съгласява против 18 000 немски марки да обезпечи гладко излизане от Сараево на двамата влюбени. С тези пари той е трябвало да подкупи снайперистите да си затварят очите, до момента в който Адмира и Бошко притичат през моста Връбаня на река Миляцка, която разделя мюсюлманските от сръбските позиции.
На 18 май 1993 година през нощта Адмира и Бошко потеглят да прекосят реката. Но откакто стигат средата на моста, снайперисти откриват огън по тях. Бошко е погубен на място, а Адмира, която е ранена смъртоносно, съумява само да се добере до обичания и да го прегърне, след което издъхва.
Години по-късно свидетел споделя за събитието в изявление: " Момичето размахваше чанта. Те тичаха дружно, държейки се за ръце. Отстрани изглеждаше по този начин, все едно танцуват. След това се чуха изстрели от пушка. Те паднаха на земята, като продължаваха да се държат един различен ".
Трагедията на Адмира и Бошко става известна с помощта на голям брой непознати кореспонденти. Пред тях и двете страни си трансферират виновността за убийството им. Родителите им научават за гибелта със забавяне от два дни. Бащата на Адмира се обръща към ЮНПРОФОР за подпомагане да приберат телата им. Обаче " сините каски " отхвърлят с претекста, че бронираните им коли са уязвими за бронебойни снаряди.
Адмира и Бошко лежат непогребани цели шест дни – от 18 до 24 май.
Никой не може да се добере до телата им, с цел да ги прибере и погребе. Родителите и на двамата, които се намират от двете противникови страни, виждат труповете им, само че не могат да създадат нищо.
На шестата нощ сръбски бойци съумяват да се промъкнат единствено на двадесет и пет метра от бошняшките позиции. По-късно излиза наяве, че сърбите са принудили босненски военнопленници да издърпат двамата мъртви към сръбската страна и да ги погребат на гробището Вранеш в Лукавица, в общ гроб.
По-късно, през април 1996 година, телата на влюбените са ексхумирани и заровени в Сараево, още веднъж дружно.Семействата им винят не бойците, а политиците. И настояват, че миризмата на омразата още се усеща по тези места.
В дома на Адмира в Сараево родителите й държат нейни фотоси и огромна картина с облика й. Такава е ситуацията и в малко село до Крушовац, където живее майката на Бошко.
Първоначално събеседниците на Бърдаров в Сараево си мислели, че тъй като се занимава с етнорелигиозни спорове, желанието му е да написа теоретичен труд, а не разказ. Едва по-късно разбрали, че желае да постави пръста си на същинския пулс на споровете.
" Може да знаем доста за световните проблеми, само че за първи път на място видях по какъв начин това се пречупва през човешките ориси ", споделя писателят.
" Когато отидох да пиша книгата си, чаках, че ще беседвам със събеседниците си по кафаните до късно, че ще провиснал сърцата си. Но нищо сходно, хората не се отпускат по този начин елементарно. Книгата ми не е преведена на нито един от тези езици, тъй че не мога да предскажа техните реакции. Но имам невероятна реакция от Ваня Джаферович, футболистът и победител в " Сървайвър ", който владее езика ни добре. В началото той не искаше да чете книгата, имаше известна опозиция. След това ми сподели, че е плакал от самото начало ", споделя създателят на " Аз още броя дните " Георги Бърдаров.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ