Ако изпуснеш злато и книга, първо вдигни книгата
Българската академия на науките означи през днешния ден 152-ата си годишнина. " Дневник " разгласява академичното слово на проф. Иван Илчев, предоставено от Българска академия на науките. Видео от честването вижте във видеофайла в края на текста.
Уважаеми господин ръководител на Българска академия на науките,
Уважаеми сътрудници,
Тук сме, с цел да отбележим ден, който в действителност нищо не приказва на мнозина у нас.
Ние го броим за значим, само че всички значими институции имат собствен ден на основаването си, който всекидневно минава неусетно от работещите в тях.
А ние го честваме всяка година.
Не с цел да придаваме лъжовен искра на достолепната и без него Българска академия на науките, а с цел да не бъде забравено, че на този ден през 1869 година в незначителното тогава 15-хилядно румънско дунавско пристанище Браила за първи път в новата ни история група българи от всички обществени пластове се сбират, с цел да обсъдят значимите проблеми пред обществото ни . И преди визионери и дребни групи съидейници са предложили свои визии за бъдещето: протекторат и даже вероятно присъединение към Русия; Балканска федерация; революционни дейности, в които малко на брой имат вяра и още по-малко са единни.
А в Браила и приключили към този момент, и безконечни студенти; възпитаници от класни учебни заведения, прогимназии и гимназии, тоест най-образованите измежду българите; само че и дребни и едри занаятчии, и търговци, недотам изпидепсани във високите науки, с вишегласие, въпреки и не без разногласия, вземат решение, че трите кита, на които би трябвало да се опрем са образованието, науката и Европа.
Изправям се пред вас в двоен ипостас - като учител в Софийския университет " Св. Климент Охридски " - към този момент станаха 43 години - и член на Българска академия на науките. Но, както в Библията двата ипостаса са неделими, по този начин и образованието е неделимо от науката . И това, което за някои наши съвременници, удостоени с власт, е трудно просветление и изненада, пред която озадачено се дивят, е било ясно още за създателите на БКД. Които записват в устава си през 1869 година, че задачата на новоучреденото сдружение е " да популяризира всеобщото просвещение у българския народ ", а средствата: «подобрение и напредвание на българските учебни заведения, мъжки и женски проучването на националния обичай на българите на сичките науки, изкуства и художества " Диреният резултат: " да стане и да бъде средоточие на българските интелигентни сили ".
Уставът е дело на хора, свързани от любовта си към родината. Към родината, която тогава още не е страна. Която е, както обичат да споделят в този момент постмодернистите, единствено план. Проект, в който участниците влагат разнообразни хрумвания.
В тази татковина, мержелееща се нейде в неразбираемото бъдно, създателите на БКД десетилетия наред влагат. Влагат в фантазията си - старания, труд - късат от оскъдните си средства. Не за келепир. Да видят родния си край свободен, воден от образовани и рационални хора. Усещат, че България е неделима част от образования свят, та желаят да влязат " в тесно съприкосновение с ученият мир изобщо ". Догаждат се - дали осъзнато, дали подсъзнателно, само че постоянно непристорено, че науката и образованието са неделими от устрема към независимост.
Дали са се едва ли на признателност? Чудя се. Благодарността на съвременниците всекидневно е скъперническа, оцветена от политически пристрастия, от приязни и неприязни. Но създателите направиха каквото можаха, с цел да положат темелите на новата България, за която мечтаеха, че ще е страна на духа и интелекта . На мнозина от тях историята даже не е запазила ликовете в излинели фотографии. Или ги виждаме към този момент оплешивели, с посребрени коси, натежали от мъдростта на годините, някои запазили, други - загърбили младежките си фантазии.
Но да не изпадаме в нездраво трогване. И тогава имаше хора, на които се зловидеше да се пилеят бадева пари за обучение и просвета. Наследниците на заможния Николай Тошков не върнаха оставените на предпазване при него нищожни средства на БКД. Вярваха, че в техните ръце ще са по-печеливши, в сравнение с в ръцете на мечтатели с нездрави хрумвания.
Но не за тях и техните многочислени, за жалост, следовници ще става тирада през идващите минути, а за тези, които от този момент самоотвержено работят в бизнеса с бъдещето.
С съмнение употребявам тази чуждица. Зле кънти думата бизнес тук. Мантрата на нашето болно време били парите. От значение било единствено какъв брой са. Само че в случай че хвърлим взор към необятния свят, ще забележим, че най-добре живеят там, където отделят най-вече средства за просвета и обучение. Да оставим настрани еснафското схващане за добър живот. Най-добре живеят там, където обществото посредством науката и образованието влага в бъдещето, в своето самоуважение. Това го е схванал още Бачо Киро в своето приятно в наивността си стихоплетство:
" От по какъв начин зех вестници да прочитам
и учени хора да запитвам
- от тугиз зех малко повóд
и зех да разбирам що е народ,
и зех да мисля свободно
за всяко дело национално "
Или свободната мисъл, намерила израз в науката и образованието е независимост. Та нашият бизнес е свободата, свободата на духа и знанието.
В страни, които обгрижват бъднините си, на научните служащи, на преподавателите гледат като на извор на хрумвания за бъдещето. Предимството им е, че не са кахърят за политическо въздействие, та могат и би трябвало да разсъждават умерено за него, като оставят мъчителните въпроси на деня, които никой няма и да помни след три месеца, на политици и публицисти. Опитите да последват омайващите напеви на политически сирени и да влязат в мръсната политическа игра всекидневно приключват с провал. Да напомним учения и ректор на СУ Богдан Филов.
Въпросът е за избора. За пътищата, които си избираме.
Да изтъквам Алиса, която пита Червения котак:
- Би ли ми споделил кой път да хвана отсам? -
- Зависи накъде отиваш - отвърна Котака
- Все едно накъде. - сподели Алиса
- Тогаз е все едно кой път ще вземеш - рече Котака.
Та на нас не ни е все едно кой път към знанието ще поемем и няма да престанем да се борим обществото ни да хване този, който ще ни води към същинското познание, тъй като когато не знаеш къде отиваш, постоянно отиваш другаде, е убеден Мечо Пух.
Убеждават ни, че знанието е стока, че можем да го размерваме на метър, да го продаваме на кг. Затова трябвало да е транжирано, опростено, прелестно за дъвчене и леко за храносмилане. Но това е концепция на тези, които не отлепят взор от калните коловози на битието ни. Не знанието би трябвало да е просто, хората би трябвало да бъдат извисени, с цел да са почтени за него.
Убеждават ни, че мерило за знанието е пазарът. Няма пазар - няма потребност от познание. Управителят на най-голямата българска банка красноречиво витийстваше пред мен, че България нямала потребност от фундаментална просвета. Прескъпа била за нас. Но знанието е логос. То е и божествено начало, и рационална основа на света, и върховен разсъдък, както са го осмисляли още античните. Знанието е чарът на непредвидимото, на непредсказуемото.
Убеждават ни, че политиката е по-важна от знанието. И го потвърждават с безграмотността си някои доморасли политици, които фамилиарно надменно се обръщат на " ти " към хора, които интелектуално са глави по-високи от тях. Но знанието е политика. Най-успешната политика. Подусеща го преди дванадесет века княз Борис, когато изпраща св. Климент Охридски в Кутмичевица. С политическа цел! - със знанието да сътвори нов дух в тези български лимити, дух друг от този на Византия. Или - знанието изписва облика на страната.
Та да се запитаме - какъв облик жадуваме за нашата страна? Дали този, който виждаме през последните месеци, а за какво не и години.
Едва ли е било леко на княза. И тогава са желали повече пари - кой за войската, кой за дворци, кой за лукс. Но той поддържа знанието. И с това остава в историята, не с военните си победи.
Та знанието е политика. Проектите за ново лекарство, за нов хибрид или проучването на водния знак върху евангелие от преди стотици години са политика в положителния смисъл на думата.
Вярно е, че не е леко да постигнеш знанието. Соломон споделя: " Който прибавя познание, прибавя грижи ". Но това е ориста ни. Да прибавяме грижи - и на нас самите и на тези към нас.
Непрестанно каканижат, че страната ни е дребна. Но във високото обучение и високата просвета няма дребни, а сполучливи и несполучливи страни. Нека вършим всичко по силите си, с цел да се наредим измежду сполучливите.
Избор нямаме - би трябвало да преследваме съвършенството. Не че в миналото ще го достигнем.
Пожелавам си да развиваме дружно областите, в които сме мощни и които ще създадат по-силно отечеството ни. Няма да се уморя да дублирам - това, което е България през днешния ден - и хубавото, и за жалост не дребното неприятно - е дело на тези от нас, които сме тук, които не напуснахме родината си, с цел да даваме препоръки изотвън.
Пожелавам си постоянно да работим с обич и вяра за съотечествениците ни, изключително за младите, да ги поддържаме, до момента в който размахат укрепналите си крила и се устрелят възбог.
Пожелавам си като гилдия да потвърждаваме неуморно, че стопанската система е значима, само че освен тя прави индивидът човек.
Пожелавам си да работим без да се надаме на признателност. Да помена думите на св. Мелитон Саркийски, казани за Спасителя:
" Убиват Го
Защо?
Защото изцели сакатите
И очисти прокажените,
Слепите изведе към светлина "
Та поисквам си постоянно да извеждаме българите към нашия светлик. Без да чакаме премия. Доста ще е вътрешното задоволство.
Начесто, отвратени от политически боричкания, от бездуховни водачи, от унило всекидневие, се отчайваме. Но би трябвало да надмогнем отвращението и да не се отклоняваме от пътя, който сме поели.
Улисани в дребнави крамоли, удавени в разпри, угрижени по какъв начин да не разпарчетосаме националното благосъстояние, сме изложени на заплахата да загубим най-ценното, завещано ни от дедите - българския възрожденски дух.
Уважаеми сътрудници, ние сме измежду тези, на които е доверено бъдещето на народа ни. И надали има по-тежка отговорност. Нека бъдем почтени за нея. Да не позволяваме злобите на деня, краткотрайното, преходното, да затулват взора ни.
Трудно е, тъй като живеем във времена, когато някои хора смирено си признават, че са елементарни . Някои с стеснение. Защото знаят, че не би трябвало да бъдат.
А ние желаеме да им вдъхнем кураж, да ги убеждаваме, че не трябва да се помиряват, да ги тикаме принудително даже нагоре. Че в случай че не те самите, то децата им, за които и ние сме виновни, да не остават елементарни.
Да ги тикаме, само че по какъв начин? Пъхтим като изтощен стар локомотив, който възлазя по стръмен скат, по непряк коловоз. Прелитат край нас съвременни скоростни експреси - дизелови, електрически. А зяпачите недоволстват - постепенно сме се движели, седалките били охлузени.
Нямаме право да се отчайваме. Опитваме да градим хора интелигентни. Не интелектуалци, тъй като да си интелектуалец би трябвало да си невъобразимо свободен и самостоятелен, а на малко на брой това е обещано, а хора интелигентни, хора питащи, хора любопитни, хора, за които мястото им в мирозданието е значимо, хора, от които управниците ще се нервират, тъй като ще им задават неуместни въпроси.
Защото ние сме призвани да сътворяваме бъдещето. Ние сме пазители на бъдещето, на цветното бъдеще, родено от мечтатели, на нееднаквото, особеното бъдеще. Да бъдем почтени за нашето служение.
Знаменателно е, че за списователя на житието на св. Климент Теофилакт Охридски знанието е светлина. Винаги е светлина, даже в мрачни есенни дни, когато сърцата ни се свиват в предусещане за студена и тягостна зима. Защото, както се споделя още в четвъртия стих на глава първа на Битие " видя Бог, че светлината е положително нещо " . Та да не се свиваме, когато посягаме да пръскаме светлина.
Защото тя прогонва заблудата и осветява истината, а Давид споделя " Близо е Господ до всички, които го викат в истината ".
Големият народовед, членът на Българска академия на науките, Стойо Шишков споделя, че когато българите мюсюлмани в Родопите съграждали чешма, до нея засаждали и плодно дърво. Хаирник го наричали. От " хаир " - положително, благоденствие, доброчестина. Да може изтощеният, откакто се напие, да разкваси устата си с благоуханен плод. Всеки ден, тези от нас, които имат вяра в бъдещето на България, поливат своя хаирник за всички българи. С вярата, че те ще вкусят от плодовете му.
Вярвам, че не всичко е изгубено. Така, както в изгорялата гора през пепелчука си пробиват нагоре път нови стръкове, по този начин става и в този момент. На требенината кукуруза лудее, житото прави зърно като дренки, споделя народът. За него работим. Може би не всички, несъмнено не от самото начало, само че това ни крепи. Или както споделя в последните мигове на живота си героят на Гогол Тарас Булба " има още барут в барутниците ".
Времето, в което живеем не е просто. То и просто време няма. Българинът живее или в рецесия, или в спомен за рецесия, или в очакване на рецесия.
Уморяваме се от неразбирането, отчайваме се, желаеме да махнем с ръка, да позволим на самодоволната нецензурност да победи, да употребява знанията и уменията ни. А не трябва. Така, както цар Симеон не разрешава на изтощения св. Климент да се отдръпна. И му споделя: " отдръпването, мисля, е единствено за недостойните ".
Да завърша със пристрастеността на Зорба от превъзходната книга на Казандзакис: " Честна дума, колкото повече одъртявам, толкоз по-див ставам!... Не се предавам аз, желая да глътна света "
Пожелавам Ви с Вашата просвета, с нашата просвета да глътнем света.
Понякога ми се коства, че изгазваме лепкава тиня. Дотяга ми трудно да изваждам крайници от нея. Но в тиня са газили и строителите на космодрума в Байконур и тези в Кейп Канаверал. Месили са калта с краката си, вперили взор в звездите. Както споделя абатът брат Толозани още през Средновековието
" Тези неща наизуст запомни:
Знаещият звездите покори ".
На многая лета, знаещи сестри и братя!
Уважаеми господин ръководител на Българска академия на науките,
Уважаеми сътрудници,
Тук сме, с цел да отбележим ден, който в действителност нищо не приказва на мнозина у нас.
Ние го броим за значим, само че всички значими институции имат собствен ден на основаването си, който всекидневно минава неусетно от работещите в тях.
А ние го честваме всяка година.
Не с цел да придаваме лъжовен искра на достолепната и без него Българска академия на науките, а с цел да не бъде забравено, че на този ден през 1869 година в незначителното тогава 15-хилядно румънско дунавско пристанище Браила за първи път в новата ни история група българи от всички обществени пластове се сбират, с цел да обсъдят значимите проблеми пред обществото ни . И преди визионери и дребни групи съидейници са предложили свои визии за бъдещето: протекторат и даже вероятно присъединение към Русия; Балканска федерация; революционни дейности, в които малко на брой имат вяра и още по-малко са единни.
А в Браила и приключили към този момент, и безконечни студенти; възпитаници от класни учебни заведения, прогимназии и гимназии, тоест най-образованите измежду българите; само че и дребни и едри занаятчии, и търговци, недотам изпидепсани във високите науки, с вишегласие, въпреки и не без разногласия, вземат решение, че трите кита, на които би трябвало да се опрем са образованието, науката и Европа.
Изправям се пред вас в двоен ипостас - като учител в Софийския университет " Св. Климент Охридски " - към този момент станаха 43 години - и член на Българска академия на науките. Но, както в Библията двата ипостаса са неделими, по този начин и образованието е неделимо от науката . И това, което за някои наши съвременници, удостоени с власт, е трудно просветление и изненада, пред която озадачено се дивят, е било ясно още за създателите на БКД. Които записват в устава си през 1869 година, че задачата на новоучреденото сдружение е " да популяризира всеобщото просвещение у българския народ ", а средствата: «подобрение и напредвание на българските учебни заведения, мъжки и женски проучването на националния обичай на българите на сичките науки, изкуства и художества " Диреният резултат: " да стане и да бъде средоточие на българските интелигентни сили ".
Уставът е дело на хора, свързани от любовта си към родината. Към родината, която тогава още не е страна. Която е, както обичат да споделят в този момент постмодернистите, единствено план. Проект, в който участниците влагат разнообразни хрумвания.
В тази татковина, мержелееща се нейде в неразбираемото бъдно, създателите на БКД десетилетия наред влагат. Влагат в фантазията си - старания, труд - късат от оскъдните си средства. Не за келепир. Да видят родния си край свободен, воден от образовани и рационални хора. Усещат, че България е неделима част от образования свят, та желаят да влязат " в тесно съприкосновение с ученият мир изобщо ". Догаждат се - дали осъзнато, дали подсъзнателно, само че постоянно непристорено, че науката и образованието са неделими от устрема към независимост.
Дали са се едва ли на признателност? Чудя се. Благодарността на съвременниците всекидневно е скъперническа, оцветена от политически пристрастия, от приязни и неприязни. Но създателите направиха каквото можаха, с цел да положат темелите на новата България, за която мечтаеха, че ще е страна на духа и интелекта . На мнозина от тях историята даже не е запазила ликовете в излинели фотографии. Или ги виждаме към този момент оплешивели, с посребрени коси, натежали от мъдростта на годините, някои запазили, други - загърбили младежките си фантазии.
Но да не изпадаме в нездраво трогване. И тогава имаше хора, на които се зловидеше да се пилеят бадева пари за обучение и просвета. Наследниците на заможния Николай Тошков не върнаха оставените на предпазване при него нищожни средства на БКД. Вярваха, че в техните ръце ще са по-печеливши, в сравнение с в ръцете на мечтатели с нездрави хрумвания.
Но не за тях и техните многочислени, за жалост, следовници ще става тирада през идващите минути, а за тези, които от този момент самоотвержено работят в бизнеса с бъдещето.
С съмнение употребявам тази чуждица. Зле кънти думата бизнес тук. Мантрата на нашето болно време били парите. От значение било единствено какъв брой са. Само че в случай че хвърлим взор към необятния свят, ще забележим, че най-добре живеят там, където отделят най-вече средства за просвета и обучение. Да оставим настрани еснафското схващане за добър живот. Най-добре живеят там, където обществото посредством науката и образованието влага в бъдещето, в своето самоуважение. Това го е схванал още Бачо Киро в своето приятно в наивността си стихоплетство:
" От по какъв начин зех вестници да прочитам
и учени хора да запитвам
- от тугиз зех малко повóд
и зех да разбирам що е народ,
и зех да мисля свободно
за всяко дело национално "
Или свободната мисъл, намерила израз в науката и образованието е независимост. Та нашият бизнес е свободата, свободата на духа и знанието.
В страни, които обгрижват бъднините си, на научните служащи, на преподавателите гледат като на извор на хрумвания за бъдещето. Предимството им е, че не са кахърят за политическо въздействие, та могат и би трябвало да разсъждават умерено за него, като оставят мъчителните въпроси на деня, които никой няма и да помни след три месеца, на политици и публицисти. Опитите да последват омайващите напеви на политически сирени и да влязат в мръсната политическа игра всекидневно приключват с провал. Да напомним учения и ректор на СУ Богдан Филов.
Въпросът е за избора. За пътищата, които си избираме.
Да изтъквам Алиса, която пита Червения котак:
- Би ли ми споделил кой път да хвана отсам? -
- Зависи накъде отиваш - отвърна Котака
- Все едно накъде. - сподели Алиса
- Тогаз е все едно кой път ще вземеш - рече Котака.
Та на нас не ни е все едно кой път към знанието ще поемем и няма да престанем да се борим обществото ни да хване този, който ще ни води към същинското познание, тъй като когато не знаеш къде отиваш, постоянно отиваш другаде, е убеден Мечо Пух.
Убеждават ни, че знанието е стока, че можем да го размерваме на метър, да го продаваме на кг. Затова трябвало да е транжирано, опростено, прелестно за дъвчене и леко за храносмилане. Но това е концепция на тези, които не отлепят взор от калните коловози на битието ни. Не знанието би трябвало да е просто, хората би трябвало да бъдат извисени, с цел да са почтени за него.
Убеждават ни, че мерило за знанието е пазарът. Няма пазар - няма потребност от познание. Управителят на най-голямата българска банка красноречиво витийстваше пред мен, че България нямала потребност от фундаментална просвета. Прескъпа била за нас. Но знанието е логос. То е и божествено начало, и рационална основа на света, и върховен разсъдък, както са го осмисляли още античните. Знанието е чарът на непредвидимото, на непредсказуемото.
Убеждават ни, че политиката е по-важна от знанието. И го потвърждават с безграмотността си някои доморасли политици, които фамилиарно надменно се обръщат на " ти " към хора, които интелектуално са глави по-високи от тях. Но знанието е политика. Най-успешната политика. Подусеща го преди дванадесет века княз Борис, когато изпраща св. Климент Охридски в Кутмичевица. С политическа цел! - със знанието да сътвори нов дух в тези български лимити, дух друг от този на Византия. Или - знанието изписва облика на страната.
Та да се запитаме - какъв облик жадуваме за нашата страна? Дали този, който виждаме през последните месеци, а за какво не и години.
Едва ли е било леко на княза. И тогава са желали повече пари - кой за войската, кой за дворци, кой за лукс. Но той поддържа знанието. И с това остава в историята, не с военните си победи.
Та знанието е политика. Проектите за ново лекарство, за нов хибрид или проучването на водния знак върху евангелие от преди стотици години са политика в положителния смисъл на думата.
Вярно е, че не е леко да постигнеш знанието. Соломон споделя: " Който прибавя познание, прибавя грижи ". Но това е ориста ни. Да прибавяме грижи - и на нас самите и на тези към нас.
Непрестанно каканижат, че страната ни е дребна. Но във високото обучение и високата просвета няма дребни, а сполучливи и несполучливи страни. Нека вършим всичко по силите си, с цел да се наредим измежду сполучливите.
Избор нямаме - би трябвало да преследваме съвършенството. Не че в миналото ще го достигнем.
Пожелавам си да развиваме дружно областите, в които сме мощни и които ще създадат по-силно отечеството ни. Няма да се уморя да дублирам - това, което е България през днешния ден - и хубавото, и за жалост не дребното неприятно - е дело на тези от нас, които сме тук, които не напуснахме родината си, с цел да даваме препоръки изотвън.
Пожелавам си постоянно да работим с обич и вяра за съотечествениците ни, изключително за младите, да ги поддържаме, до момента в който размахат укрепналите си крила и се устрелят възбог.
Пожелавам си като гилдия да потвърждаваме неуморно, че стопанската система е значима, само че освен тя прави индивидът човек.
Пожелавам си да работим без да се надаме на признателност. Да помена думите на св. Мелитон Саркийски, казани за Спасителя:
" Убиват Го
Защо?
Защото изцели сакатите
И очисти прокажените,
Слепите изведе към светлина "
Та поисквам си постоянно да извеждаме българите към нашия светлик. Без да чакаме премия. Доста ще е вътрешното задоволство.
Начесто, отвратени от политически боричкания, от бездуховни водачи, от унило всекидневие, се отчайваме. Но би трябвало да надмогнем отвращението и да не се отклоняваме от пътя, който сме поели.
Улисани в дребнави крамоли, удавени в разпри, угрижени по какъв начин да не разпарчетосаме националното благосъстояние, сме изложени на заплахата да загубим най-ценното, завещано ни от дедите - българския възрожденски дух.
Уважаеми сътрудници, ние сме измежду тези, на които е доверено бъдещето на народа ни. И надали има по-тежка отговорност. Нека бъдем почтени за нея. Да не позволяваме злобите на деня, краткотрайното, преходното, да затулват взора ни.
Трудно е, тъй като живеем във времена, когато някои хора смирено си признават, че са елементарни . Някои с стеснение. Защото знаят, че не би трябвало да бъдат.
А ние желаеме да им вдъхнем кураж, да ги убеждаваме, че не трябва да се помиряват, да ги тикаме принудително даже нагоре. Че в случай че не те самите, то децата им, за които и ние сме виновни, да не остават елементарни.
Да ги тикаме, само че по какъв начин? Пъхтим като изтощен стар локомотив, който възлазя по стръмен скат, по непряк коловоз. Прелитат край нас съвременни скоростни експреси - дизелови, електрически. А зяпачите недоволстват - постепенно сме се движели, седалките били охлузени.
Нямаме право да се отчайваме. Опитваме да градим хора интелигентни. Не интелектуалци, тъй като да си интелектуалец би трябвало да си невъобразимо свободен и самостоятелен, а на малко на брой това е обещано, а хора интелигентни, хора питащи, хора любопитни, хора, за които мястото им в мирозданието е значимо, хора, от които управниците ще се нервират, тъй като ще им задават неуместни въпроси.
Защото ние сме призвани да сътворяваме бъдещето. Ние сме пазители на бъдещето, на цветното бъдеще, родено от мечтатели, на нееднаквото, особеното бъдеще. Да бъдем почтени за нашето служение.
Знаменателно е, че за списователя на житието на св. Климент Теофилакт Охридски знанието е светлина. Винаги е светлина, даже в мрачни есенни дни, когато сърцата ни се свиват в предусещане за студена и тягостна зима. Защото, както се споделя още в четвъртия стих на глава първа на Битие " видя Бог, че светлината е положително нещо " . Та да не се свиваме, когато посягаме да пръскаме светлина.
Защото тя прогонва заблудата и осветява истината, а Давид споделя " Близо е Господ до всички, които го викат в истината ".
Големият народовед, членът на Българска академия на науките, Стойо Шишков споделя, че когато българите мюсюлмани в Родопите съграждали чешма, до нея засаждали и плодно дърво. Хаирник го наричали. От " хаир " - положително, благоденствие, доброчестина. Да може изтощеният, откакто се напие, да разкваси устата си с благоуханен плод. Всеки ден, тези от нас, които имат вяра в бъдещето на България, поливат своя хаирник за всички българи. С вярата, че те ще вкусят от плодовете му.
Вярвам, че не всичко е изгубено. Така, както в изгорялата гора през пепелчука си пробиват нагоре път нови стръкове, по този начин става и в този момент. На требенината кукуруза лудее, житото прави зърно като дренки, споделя народът. За него работим. Може би не всички, несъмнено не от самото начало, само че това ни крепи. Или както споделя в последните мигове на живота си героят на Гогол Тарас Булба " има още барут в барутниците ".
Времето, в което живеем не е просто. То и просто време няма. Българинът живее или в рецесия, или в спомен за рецесия, или в очакване на рецесия.
Уморяваме се от неразбирането, отчайваме се, желаеме да махнем с ръка, да позволим на самодоволната нецензурност да победи, да употребява знанията и уменията ни. А не трябва. Така, както цар Симеон не разрешава на изтощения св. Климент да се отдръпна. И му споделя: " отдръпването, мисля, е единствено за недостойните ".
Да завърша със пристрастеността на Зорба от превъзходната книга на Казандзакис: " Честна дума, колкото повече одъртявам, толкоз по-див ставам!... Не се предавам аз, желая да глътна света "
Пожелавам Ви с Вашата просвета, с нашата просвета да глътнем света.
Понякога ми се коства, че изгазваме лепкава тиня. Дотяга ми трудно да изваждам крайници от нея. Но в тиня са газили и строителите на космодрума в Байконур и тези в Кейп Канаверал. Месили са калта с краката си, вперили взор в звездите. Както споделя абатът брат Толозани още през Средновековието
" Тези неща наизуст запомни:
Знаещият звездите покори ".
На многая лета, знаещи сестри и братя!
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ